ДИМО КАЗАСОВ - ТАЛАНТЛИВИЯТ ДЕМАГОГ

Борислав Гърдев

web | Подир българската мечта

Надали има друг пример на по-талантлив и повратлив демагог в българския обществено-политически и културен живот от феномена Димо Казасов (5 ноември 1886-28 юли 1980). Към него обаче не бива да се подхожда едностранчиво, предвзето, с черно-бели щампи. В дейността му има много странни обрати, тежки компромиси, дори престъпления, но това не означава че трябва да го смятаме за нищожество подобно на Константин Муравиев или на оперетъчен герой ("Името на Димо Казасов задължително трябва да звучи на фона на музика от Лехар"), както пренебрежително твърди Симеон Радев.

В обратите и лупингите в Казасовата съдба се отливат характерни особености от националния ни характер, които обикновено наричаме адаптивност, прагматизам или въжеиграчество. Не трябва да бъдем съвсем крайни към неговото дело. То трябва да се разглежда в конкретната му среда и епоха, с нужната сериозност и внимание и тогава ще ни се изясни сложната парабола в съдбата му, заключена между БРСДП (ш.с.), "Звено" и "Отечествения фронт", напомняща битието на значителна част от дребнобуржоазната ни интелигенция, тръгнала в защита на трудовия народ и стигнала до идеята за безпартийна власт и тоталитарно управление, под ръководството на политическия вожд.

Димо Казасов се ражда в Трявна, която с много любов и топлина ще обезсмърти в едноименния си краеведски очерк през 1962 г. Завършва гимназия в Русе през 1904 г. и право в Софийския университет през 1918 г. През 1906-1910 г. учителства в Тутракан, Русе, Бургас, Кула, с. Вонеща вода (Търновско). Секретар е на Българския учителски съюз (1910-1917) и редактор на неговия орган "Съзнание" (1914-1920). Участва в професионлното движение на държавните и общински служители (1910-1920). Деец на БРСДП (ш.с.), член на ЦК на партията (1919-1926). Основател и ръководител на политическия кръг "Звено" (1927-1934). Пълномощен министър в Белград (1934-1936), председател на Комитета за защита и амнистия на политическите борци (1936-1944), член на Комитета на ОФ (1943). Участник в три преврата (9 юни 1923, 19 май 1934, 9 септември 1944 г.), министър на пропагандата, информацията и изкуствата (1944-1947), главен директор на издателствата, полиграфията и търговията с печатни произведения (1950-1953). Председател на дружеството на столичните журналисти (1924 -1928), на Дома на изкуствата и печата, на Българския аероклуб, на Софийския червен кръст, на Полско-българския комитет за сближение чрез печата, на Съюза на българо-югославските дружества (1932-1941). Главен редактор на вестниците "Трибуна", "Народ", "Напред", "Изгрев", "Съзнание", "Защита", "Балкан"; на списанията "Бъдеще", "Общинска автономия" и "Звено".

След 9 септември 1944 г. сътрудничи на меродавните издания "Отечествен фронт", "Литературен фронт", "Народна култура", "Кооперативно село".

Първата му публикация за подвига на Капитан дядо Никола излиза в "Ден" на 3 август 1906 г., последната известна ми - "Толерантността - неразрушим национален капитал" - се ражда 70 години по-късно в сб. "Преживелици".

Написва и публикува 32 "малки и големи книги" с обем около 6 500 страници и въпреки превратностите в своя живот е искрен и точен, когато в "Дневника на един журналист" посочва без никакво притворство: "Ако някой би разгърнал пред мен всичките съблазнителни професии и би ми представил правото на избор, аз пак ще избера журналистическата професия, защото я считам за най-интересна и обществено най-полезна, въпреки слабостите и грешките, които сред нея съм правил".

При Димо Казасов (подобно на Захарий Стоянов) публицистиката, художествено-литературната и политическата дейност вървят ръка за ръка. Затова по-голямата част от написаното от него е тенденциозно и обслужващо нуждите на момента, на актуалната конюнктурна ситуация.

Любопитното е, че когато бяга от политическата тенденция, четивата му, били те статии или мемоари, добиват съвсем друг облик.

Публицистиката му става интересна и любопитна. Тя демонстрира темперамента и компетентността на своя автор, изказващ се напористо и увлекателно по въпросите на художественото оформление на книгата - "Един наболял въпрос за българската книга" (Литературен фронт, 06 януари 1955), за съдбата на булевард "Руски" - "Един студен и корав убиец" (Отечествен фронт, 27 януари 1968) или за големите оперни таланти - "За нашата певческа емиграция" (Отечествен фронт, 17 април 1970). Понякога сред тези негови публикации в официозната преса съзираме пулсиращото сърце на личността, живеещо с тревогите и грижите на своя град и народ и готово (о, чудо!) дори да се ангажира със защитата на обречени каузи, каквато се оказва спасяването на старото име на кино "Влайков", сменено тихомълком от властниците на "Айзенщайн". За стария съратник на комунистите по линия на ОФ това е "циничен скандал" и той не може да мълчи. Пише статията "Скандален факт" на 11 февруари 1970 г. и я праща в редакцията на "Отечествен фронт". Тя естествено не излиза. Ветеранът политик и общественик не се предава, дава я за оценка и анализ в Комитета за изкуство и култура, "който уреди повдигнатия в нея въпрос".

Достоен завършек на публицистичната му кариера се явява писаното на 90 г. възраст есе "Толерантността - неразрушим национален капитал", в което дебело подчертава историческия факт, правещ ни горди - спасяването на българските евреи през 1943 г., когато "от ужаса на отровните камери и горящите пещи са избавени 50 000 наши съграждани, деца на Давид".

Такъв е Димо Казасов и в част от мемоарното си творчество. Затвори ли се в миналото, заговори ли за дядовата къща, за текстилните фабрики в Трявна, за старите тревненски занаяти, за иконописците, резбарите и зидарите, за черквите, просветните огнища и видните тревненци ("Трявна", 1962) чудото става. Всеки ред от мемоарната му проповед се чете с интерес и огромно увлечение. Съкровеното изложение се лее непосредствено и увлекателно, обогатено от патината на времето и силата на юношеските преживявания.

Казасов е интересен и когато размишлява за "Книгоиздателското и печатарското дело в Чехословакия" (1956) и когато пресъздава с топла носталгия и много вкус многообразния живот в София в годините на родния "бел епок" 1905-1907 г. в "Улици, хора, събития" (1959), една своеобразна културна хроника и енциклопедия на отминалата епоха, претворена скрупольозно и обхватно (от столичните улици и трамваи до столичните сноби, парвенюта и хайлайф, от свободните професии до офицерството, от чужденците и слугинската борса, до буржоазните партии, парламентарните сцени и княза, от вестниците и културно-просветните организации до танците, писателите, художниците, учените и музикантите, без тенденциозност и примките на класово-партийния подход.

Тези редове се поглъщат с истинска наслада, в тях пулсира животът на една отминала епоха на културни домогвания и затова не е чудно, че "Улици, хора, събития" се радва на огромен успех сред читателите. Книгата се вписва в руслото на културната мемоаристика, на която е майстор Константин Канстантинов, чийто "Път през годините" излиза през същата 1959 г. и е изграден по сходен начин), претърпявайки и второ ("илюстровано и допълнено") издание през 1968 г.

Моделът на "Улици, хора, събития" Казасов доразвива в "Срещи, случки, размисли" (1971), сборник от мемоарни очерци, есета и пътеписи, в който намират място както оценките за вождовете ни Георги Димитров и Цар Борис III, така и спомените му за Йордан Йовков, Рабиндранат Тагор, Александър Божинов, Иля Еренбург и Тодор Страшимиров, а успоредно с преклонението му пред "Нашата земя" звучи и "Изповед на журналист от миналото". В този сборник ще открием максимите на автора за живота, красотата и модата, за учтивостта и сърдечността, за ораторското изкуство и публицистиката, за необходимостта "да знаеш от всичко по нещо, но за едно нещо всичко", без да пропускаме и прословутото му есе "За демокрацията", в което попадаме на такива крамолни изводи, каквито само Казасов може да напише и публикува и да се убеждава, че са факт в страната: "Демократичната доктрина се превръща в демокрация, когато препоръките й станат реалност в живота на държавата, в обществените организации, в личните отношения. Демокрацията е неразривно свързана със свободата на мисълта и с търпимостта на нейните разностранни изяви". Своеобразно продължение на книгата се явяват Казасовите "Преживелици", последната му творба, създадена 4 години преди смъртта му. Възприемаме я като негова равносметка, като прецизно поднесен опит на един 90-годишен човек, врял и кипял в живота, разказващ убедително и впечатляващо за пресата в миналото, за Дома на изкуствата и печата, неговата най-свидна рожба, за българското масонство и Отечествения фронт. В тази му изповед се натъкваме и на любопитни негови есета за българската природа и столица, за старостта и взаимоотношенията "млади и стари". В нея ще прочетем и съветите му към младите журналисти (да бъдат искрени, сърдечни, отзивчиви; да не мълчат; да се пазят като от огън от демагогията и клеветата; да употребяват чист, ясен, точен и пределно разбираем език), както и мечтата му за издаването на вестник ЛУПА, отговарящ най-точно на "новото обществено състояние", което открива в израза "БЪРЗИНАТА В ДВИЖЕНИЕТО, ЛАКОНИЗЪМ В ОБЩЕНИЕТО".

В "Преживелици" има и прекрасно написани страници за пътуванията на Димо Казасов в Турция, Гърция, Италия, Франция, Румъния, Югославия, Македония и САЩ, за дипломатическата му работа в Белград, за пътешествието му с аероплан до Париж през 1926 г., пресъздадени живо и увлекателно и свидетелстващи за непрестанната му продуктивност и трудолюбие, за свежестта на спомените до дълбока старост.

Не можем да си представим Димо Казасов само в това му амплоа. Портретът му би бил прекалено едностранчив и непълен без пристрастията му, без неговите лутания, парадоксални промени и превъплъщения.

Истинският си образ на талантлив демагог той реализира именно на полето на политическата публицистика и хроникална документалистика, където постига шумен успех и противоречива репутация, с която и до днес битува в общественото съзнание.

Като интелектуалец и журналист Казасов вижда призванието се не само в критиката на господстващите порядки, компрометираното управление ("Царските тържества" - "Съзнание", 20 януари 1912; "Демонстрация срещу скъпотията" - "Трибуна", 18 декември 1919; "Държавният съд" - "Народ", 17 август 1921; "Балканските династии" - "Народ", 12 декември 1922), но и в раждането на идеи със средствата на писаното слово, в създаването на концептуални модели за реформиране на болното ни общество, тласкащо го от редовете на широките социалисти към сговора на социалното движение на Александър Цанков, към оформяне на кръга "Звено", преврата на 19 май 1934 г., Комитета за защита и амнистия на политическите борци и Отечествения фронт като постамент за утвърждаване на тоталитарната диктатура у нас.

Във всяка от метаморфозите си Казасов е отдаден докрая на защитаваната от него кауза, пристрастен, ангажиран, искрен и вярващ си сам. Той е принципен противник на Стамболийски още от коалиционното му управление (7 октомври 1919-21 май 1920 г.). Автор е на Манифеста, призоваващ на борба срещу спекулата и скъпотията (18 декември 1919) и ръководител на манифестацията пред парламента, осъществила се 6 дни по-късно. Той е сред организаторите и на железничрската стачка от 25-27 декември 1919 г., потушена жестоко от правителството.

Болката от този провал и дебелашкото самочувствие на Стамбол паша, както иронично нарича премиера, не му дава покой и от страниците на "Народ" (1920-1923) почти 3 години воюва яростно и неотстъпно срещу цепеняческата диктатура на дружбашите. Особено активен е през 1923 г., когато почти всяка седмица публикува изобличаващи компромати срещу властта ("Разтурянето на камарата", 31 януари, "Изобличително самопризнание", 5 февруари 1923)

Показателни и значими са статиите: "Кабинетната криза" (9 февруари 1923) и "Яростта на Стамбол паша" (2 март 1923). Първата е самокритичен АНАЛИЗ на правителствените промени след изхвърлянето от кабинета на противниците на Стамболийски - Турлаков, Манолов, Томов и "временно отстранения" Райко Даскалов. Коментарът за сменилите ги е убийствен: "Лицата нямат никакво значение. ...Същественото е да бъдат верноподаници на Стамболийски и неговата млада династия, на която издънките почват с Даскалов и свършват с Дупаринова". Във втората отива още по-далече, търсейки аналогия между земеделския вожд и Радославов и цар Борис III и Фердинанд I, тъй като монархът "представя управлението на държавата на партия, нямаща мнозинство в парламента" (Казасов умело борави с езика на цифрите и посочва старателно прикривания факт, че в ХIХ ОНС земеделците разполагат само със 110 мандата срещу 117 на опозицията при 11 касирани опозиционни депутати, 11 в затвора, 7 в емиграция в чужбина и 18 отсъстващи).

Публицистът открито възразява срещу "самовластническите стремежи на Стамболийски", тъй като кои ще бъдат ръководителите на народните съдбини е "изключително право на българския народ".

Прелиствайки течението на "Народ" попадаме на поредния негов Манифест към българския народ от 15 март 1923 г., написан във връзка с предстоящите на 22 април парламентарни избори. В него той отрича властта на земеделците, комунистите и либералите - погромаджии, защитавайки "Новата власт, за която социалната демокрация работи" и която "трябва да се издигне и подкрепи от всички трудещи се и честно мислещи хора. Защото тя е единствената днес, която носи мир, свобода и благоденствие. В името на тази нова власт, в името на истинското народовластие - напред с червената бюлетина!".

Разбира се, изборите са спечелени от БЗНС, но за Казасов това е пирова победа. Прозорливият партиен деец посочва в "Самоизяждане" (23 май 1923), че правителството "не е победило себе си" и че, което е още по-важно - "Стамболийски се самоизяжда и самоунищожава с ЦЯЛАТА своя система на действие, която се стреми да замести земеделския съюз с личността му, приятелите с подчинени, идейните съратници с безгласни марионетки".

Закономерно е присъединяването му към сговористите-превратаджии, свалили от власт на 9 юни 1923 г. разклатилото се управление на Александър Стамболийски. За участието си в заговора Казасов ни оставя "В тъмнините на заговора" (1925), искрено, но и помпозно написана книга, в която особено държи да изтъкне принципната си позиция за поемане на транспортното министерство, вместо това на просветата "като право на реванш срещу удара, който бяхме претърпели в транспортната стачка" или противопоставянето му на освобождаването на министрите - народняци, демократи и прогресивни либерали, пратени в Шуменския затвор след референдума на 19 ноември 1922 г. Освен поредния Манифест към българския народ от 9 юни 1923 г. от тази любопитна мемоарна скица запомняме и препирните с Борис III при подписването на указа за назначаването на новия кабинет. И тъй като превратът е одобрен от партията на Казасов, подкрепила събитията в съответствие с "народната воля за събарянето на един режим колкото позорен, толкова и гибелен за нашата страна" ("Народ", 28 юни 1923), Димо Казасов дори в битието си на министър (Как да не се сетим за Сталиновата формулировка за социалфашистите) бърза да напише поредния си злободневен материал "Към чистене от дружбащината и старото" ("Народ", 25 юни 1923, неподписан по понятни причини), в който със загриженост посочва: "9 юни донесе едно отрезвление в страната. Желание за обнова и чистене на плевелите има. Трябва да дойдат сега делата".

Те не закъсняват. Социалноангажираната политика на Цанков е прокарана бързо и ефикасно, но е торпилирана от метежите на комунистите-интернационалисти след 22 септември 1923 г. Казасов като член на кабинета и враг на БКП е в стихията си. Той не само подкрепя действията на правителството по потушаване на бунтовете, но и насърчава персонала си "да поддържа редовна връзка с провинцията, което за мен не представляваше затруднение при връзките, които имах с железничарите и телеграфистите от професионалното движение". ("Бурни години", 1949). След това идват терзанията и отговорностите пред бруталната сила, която "употребихме срещу пролетариата, на когото ние претендирахме, че изразяваме и защитаваме интересите! И нещо повече: тая сила употребихме в съюз с нашия класов враг - буржоазията!" ("Бурни години", 1949)

Това са крокодилски сълзи с 26-годишна давност. В "Комунистическите вождове и тяхното злодеяние" ("Народ", 25 септември 1923) Казасов е много по-откровен, точен и категоричен: "Впрочем у комунистическите вождове липсва всякакъв здрав смисъл и каквото и да било чувство за самосъхранение на работническите маси. У тия вождове имаше само едно чувство на алчност за болшевишко злато и безпрекословната подчиненост на своите господари от Москва. И това тяхно качество ги доведе до злодеянието и предателството, които сега вършат". Такъв е и в поредния Манифест към българския народ от 26 септември 1923 ("Народ", 27 септември 1923), подписан и до голяма степен изготвен от него, в който безапелационно се посочва: "Организаторите на метежа не са ликвидирани. Те не паднаха! Те дезертираха. Те се изпокриха като окаяни пъзльовци и днес просят снизхождение от правителството за неизкупимото си престъпление.

Българи,

Бъдете будни на своя обществен пост. Пазете като зеницата на очите си мира и спокойствието на страната, защото само сред мир и свобода расте благоденствието на масите и се кове бъдещето на народите!".

Участието във властта се оказва за Казасов сурово и коварно изпитание.

След конгреса на БРСДП (ш.с.) от 3 до 6 февруари 1924 г., в резолюцията по политическото положение се предлага "реконструкция (на кабинета - б.м.) и приемането на една платформа". Целта е да се докопа освободения на 23 януари 1924 пост на министър на правосъдието. И тъй като министерството е дадено на демократа Рашко Маджаров, Казасов като дисциплиниран социалист на 15 февруари подава оставка, приета 5 дни по-късно.

Прекъснатата борба с т.нар. "Епохарство" в партията, възглавявано от Григор Чешмеджиев и Кръстьо Пастухов не е оценено от враговете на Димо Казасов. Те не го възстановяват като редактор на в. "Народ", а на конгреса през март 1926 г. "Кр.-Пастуховата котерия, овладяла партийния апарат, получи своя реванш за преживените огорчения. С доведените от врачанския окръг селски делегати тя успя против гласовете на големите градски организации от София, Пловдив, Ст. Загора, Казанлък, Бургас, Варна, Русе, Габрово, Търново, Плевен и др. да изключи от партията Димо Казасов (и защото бил "десничар" - б.м.) заради направените разобличения на Кр. Пастухов и Гр. Чешмеджиев в книгата му "В тъмнините на заговора" ("Бурни години", 1949). Отговорът на Казасов е "Без път и без идеи" (1926) и след достойната му постъпка на 22 април 1925 г., когато тричленна делегация от професионалните организации в страната в състав д-р Д. Киров, проф. д-р Караогланов и Димо Казасов в среща с министър-председателя Александър Цанков протестира срещу практикуваните методи на умиротворяване на страната. (Това бе единствения глас на протест срещу настъпилото след атентата кръвопролитие"), довело до обещанието на премиера "правителството взема и ще взема мерки да не се повтори произлязлото" ("Бурни години", 1949), достига до идеята за създаване на надпартиен интелектуален кръг, който да направи поредния опит за реформирането на страната.

На 27 юни 1927 г. в дома на Казасов се ражда идеен кръг "Звено", чиято централна политическа задача се явява "Да се осуети групирането на българските политически сили в два рязко разграничени и враждебни лагера, грозящи да влязат в нови пакостни стълкновения: да направи големите стопански и културни интереси на народа главен обект на политическата деятелност, като изтъкне нуждата, щото политическите сили да се занимават първо с обществено-стопанските въпроси". Идейният център "Звено" заявява, че ще се бори срещу разновидностите на демагогията и безотговорната критика, която като отрича съществуващото, не сочи конкретни мерки било за подобрението му, било за заместването му с ново, по-добро състояние".

Ражда се нова утопия, обрасла с поредната митология по нашенски. "Тъй като "Звено" не беше никаква звезда, а само една блуждаеща в нашия политически небосклон комета.

И колко и какви бяхме ние?

Една шепа разночинци. Стотина интелигенти, сдружили се, за да утешат разочарованията си" ("Бурни години", 1949).

Времето обаче не се губи безцелно. Започват да излизат списание "Звено" (1 януари 1928-20 май 1934) и вестник "Изгрев" (1 януари 1932-30 май 1934), а след министерската криза от лятото на 1930 г. по предложение на Казасов на 28 юни 1930 г. в ранни зори е отпечатана конспиративно антиправителствена декларация, чиято цел е постигната бързо и ефективно: "Правителството и дворецът бяха смутени. Обществото - възбудено от поднесената му изневиделица политическа изненада. Цанков побеснял от нанесения му удар (разкритие, че е изолиран от военните - б.м.). Печатът гръмна. Сензацията бе пълна". ("Бурни години", 1949). Налице е поредният опит за "духовно и материално възраждане на народа и за изграждане на нова, очистена от язвите на миналото държава". В тази насока са статиите на Димо Казасов в "Изгрев" "Ясни факти, прости истини" (11 януари 1932) и "Министри или партизани" (31 август 1932) както и серията анализи, които методично публикува в сп. "Звено" в периода 1929-1934 г.

Акцентирам на най-важните от тях: "Пет злини" (30 ноември 1929), насочена срещу слабостите, пречещи ни по пътя напред - самоизмамата, робската психология, сепаратизмът, завистта и локалният интерес; "За демокрацията и елита" (19 януари 1930) с прозорливата констатация: "Демокрацията е състояние на едно напреднало обществено развитие, към което у нас пътят е задръстен от много псевдодемократи и псевдодемократически институти"; "Няма да я погребете!" (11 януари 1931), сложила край на печалната афера "Маринополски", при която "Четиримесечната непрекъсната атака на "Звено" най-после застави военния министър Бакърджиев да даде обяснения по аферата в Народното събрание. Обяснения даде в печата и началникът на Генералния щаб - генерал Маринов.

Нелогичните, забъркани, изплетени от противоречия обяснения и на единия, и на другия ми поднесоха изобилен материал за още по жестоки изобличения.

Тия изобличения завършваха с думите: "Трябва да се удря с чуковете върху тия глави, за да разберат, че не могат повече да злоупотребяват с и без това стигнало своите крайни предели търпение на българския гражданин" ("Бурни години" 1949); "Последните доказателства" (27 септември 1931) - заупокойна песен на неспособността на буржоазните партии "да се посветят в служба на държавата", важните психологически етюди "Психология и криза" (26 март 1933), където откриваме проникновеното обобщение: "От политическия вожд се иска силата еднакво на ума, както и на волята да превъзмогне специалните интереси на средата, от която изхожда, и да застане там, където тия интереси могат да се примирят и съчетаят с интересите на общежитието, на народа, на държавата", водещи директно към "Държавникът, който действа" (26 ноември 1933), с посочения пример за подражание и следване от звенарите - не Хитлер, а Бенито Мусолини, който "действува като истински държавник" и особено до фундаменталното му и възлово изследване "Проблемът за политическия вожд" (11 юни 1933).

То е актуално особено днес в светлината на възраждащата се тоталитарно-националистическа носталгия, както и с програмните си идеи, оказали се основата, върху която стъпва правителството на Кимон Георгиев след преврата на 19 май 1934 г.

Казасов преди седем десетилетия долавя безпогрешно копнежа на народите "за силни хора, за големи вождове, за велики духове", за желанието "тая страна да си намери майстора!"

Важен е изводът му, че мечтата за силната личност се ражда и от "отвращението от безличията, които са заели командуващи висоти на българския живот".

Димо Казасов констатира, че у българския политик липсва социалната грижа, която "да го прави роб на обществения дълг", че в парламента е настъпило смъртоносно разложение, най-вече от "безсрамието, което е превърнало Народното събрание от свещено място за изпълнение на дълг в мизерна лавка за изкарване на прехраната."

Обществото въпиющо се нуждае от честен и всестранно надарен ръководител. Изискванията на Казасов към вожда са високи и конкретни - " да разполага с един организаторски талант", да застане там, където интересите на средата, от която произхожда, "могат да се примирят и съчетаят с интереса на общежитието, на народа, на държавата", да зарази масите и "да ги активизира по стъпките на един идеал", както и да владее изкуството да твори политика.

На дневен ред е поставен въпросът за избор на подходящата личност за вожд, която неизбежно ще е обвързана и с култ към себе си. Казасов не се срамува или страхува от това. Напротив - "Въпросът е да се издигне култът към характера, енергията, способността, таланта. Въпросът е българската общественост да загори от честолюбието да види над себе си най-енергичните, най-светлите синове на нацията."

Крачката до преврата е само една. Но първо трябва да се произнесе присъдата над правителството на Народния блок. Тя не закъснява. На 20 май 1934 г. в "Държавната криза" Димо Казасов пише буквално следното: "Тая власт трябва да бъде ликвидирана и на нейно място да се издигне една власт хомогенна, авторитетна, с развързани от всяко външно и вътрешно влияние ръце. Власт, проникната от желанието и волята за творчество". Липсва само добавката за сближение с Югославия, но за нея публицистът индиректно намеква още на 18 февруари 1934 г. в "Югославия и четворният пакт".

Превратът на 19 май съвпада с печатането на бр. 15, год. VII на сп. "Звено". Затова не е чудно, че успоредно с дръзко-подстрекателския призив за преврат на втората му страница попадаме на прелюбопитната "Редакционна бележка", от която разбираме, че "В центъра на тая власт (новата, утвърдила се предния ден - б.м.) стоят наши приятели. Тоя факт не ни позволява да говорим за техните ценни качества. Зад тях стоят големи идеалисти и изпитани патриоти. Пред тях стоят големи и тежки задачи. Ние им желаем от сърце да ги поемат и разрешат с щастлив за отечеството успех", след което идва и разпускането на "Звено" на 30 май с.г.

И този път желанието за обществена обнова се разбива в суровата ни и дребнава действителност. Казасов смята, че няма нищо общо с преврата, тъй като по традиция предварително се е скарал със съратниците си около Кимон Георгиев още през януари. Това не му пречи да поеме поста пълномощен министър в Белград, където престоява близо две години, ратувайки искрено и убедено за реанимирането на българо-югославската дружба, а след отзоваването си от цар Борис III с писмо от 1 януари 1936, да издава от 9 май със сръбски пари в София вестник "Балкан", от който излизат само 21 броя, като последният е конфискуван от полицията на 24 октомври 1936 г. заради известната статия срещу военния министър ген. Луков. Все по това време се извършва следващият негов идейно-философски прелом, съвпаднал с утвърждаването на царския безпартиен режим, който е своеобразна монархо-автократична котерия (след 21 април 1935 г.). При поредната си метаморфоза той издава "Звено без грим" (1936) и "Днешна Югославия" (1938) и приема сътрудничеството с комунистите в Комитета за защита и амнистия на политическите борци, а омразата му към монарха сменя в ценностната му система властта на царя-вожд (към когото се насажда упорито култ между 1935 и 1943 г.) с тази на народния вожд (и учител), за чието укрепване и утвърждаване и той започва да работи като член на Националния комитет на Отечествения фронт от 1943 г., след прочутото му открито писмо на 18 декември 1940 г., отправено до Богдан Филов и насочено срещу Закона за защита на нацията.

За мен е вън от съмнение, че това е бил съзнателен и целенасочен негов избор. Той го води до поредния заговор и преврат, осъществен на 9 септември 1944 г. с неизбежната прокламация до народа със стария му приятел Кимон Георгиев, до поредния му министерски пост, до разправата с опозицията (много е показателна статията му "Това е истината", излязла в "Отечествен фронт" на 11 ноември 1945 г.) и до прословутата наредба-закон от 4 октомври 1944 г. с която се предават на Народен съд виновниците за въвличането на България в Световната война".

В този период като министър на пропагандата Казасов достига дъното на падението си с есето-възхвала на съветския боец "Войник на правдата и свободата", произнесено по радио София на 3 октомври 1944 г., като все пак съдбата се погрижва за него да го пенсионира на 13 декември 1947 г., седмица след приемането на Димитровската конституция, близо година (8 септември 1946) след провъзгласяването на България за "Народна република", три месеца (23 септември 1947) след обесването на Никола Петков и унищожаването на некомунистическата опозиция у нас и малко след като VI ВНС приема закон за двегодишен народостопански план (1 април 1947).

В тези съдбоносни събития Казасов участва ревностно като министър-отечественофронтовец. Скрит от политическата сцена за 3 години, той възкръсва като главен директор на издателствата, полиграфията и търговията с печатни произведения (1950-1953), възлова длъжност, която изисква от него не толкова познания, колкото налагане на цензура и изготвяне на прочутия Списък на забранената и вредна литература със Заповед № 32 от 2 октомври 1952, а 6 години по-късно, оттласнал се окончателно от злободневната реалност, Димо Казасов ще направи завой в развитието си и ще започне да издава поредицата си знаменити мемоари, пътеписи, пътеводители и есета.

Дали е търсил някакво изкупление за миналите си грешки и заблуди или е имал нужда от опората на младостта си, за да защити следваната от него линия на развитие, ми е трудно да определя.

Най-вероятно като всеки прозорлив политически грешник е разбрал, че име се оставя не с участие в голямата политика, където има много кал и разочарования, а най-вече с великолепно написаните мемоарни творби, сред които се открояват "Бурни години" (1949), за която е жестоко критикуван от Димитър Косев в "Исторически преглед", 1950, кн. 1, "Улици, хора, събития" (1959-1968), "Срещи, случки, размисли" (1971) и "Преживелици" (1976). Това са и неговите "Искри от бурните години", с които остава в паметта ни като талантлив и способен хроникьор-мемоарист и чрез които днес може да разчита на нашето снизхождение за допуснатите от него трудно обясними демагогски ходове и груби гафове като политик и общественик.

© Борислав Гърдев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 19.06.2006
Борислав Гърдев. Подир българската мечта. Варна: LiterNet, 2006