СМЪРТОНОСНАТА НЕНАВИСТ

Борислав Гърдев

web | Подир българската мечта

Слабо известна е причината за трагичната кончина на изтъкнатия ни държавник Стефан Стамболов. Тя е свързана с дейността на бившия му съратник и колега Григор Начович, работил редом с него като финансов и външен министър и минал в опозиция на 18 ноември 1892 г.

Начович е мастит политик и държавен ръководител с изключителни качества. Той е отличен патриот и съвестен чиновник, преработващ безупречно водещите идеи на своите шефове.

Болезнено честолюбив и свръхмнителен, по принуда е съюзник на Стефан Стамболов и като негов помощник има безспорни заслуги за спасяването на българската независимост в страшните есенни дни на 1886 г. (Паметен е отговорът му до ген. Каулбарс от 21 септември 1886 г. относно искането на императорския комисар за отлагане изборите за III Велико народно събрание).

По-късно обаче взаимната ненавист и непоносимост между двамата взема връх и след оттеглянето на Начович от властта единствената мисъл, която основно го владее, е да свали Стефан Стамболов.

През пролетта на 1894 г. това му желание се съчетава с още едно - убийството на омразния му противник. Причината е, че като един от водачите на легалната опозиция, е обвинен от правителствения официоз "Свобода" в "божидаровщина", т.е. че е блудствал с дъщеря си. По примера на прочутия по онова време блудник Божидаров. Начович е жестоко уязвен, тъй като безкрайно обича своето дете и неизразимо страда, когато жена му (с която се развежда) "мразеше дъщеря ни, биеше я, щипеше я, мъчеше я по всички възможни начини".

След като прочита пасквила на Дико Йовев, Григор Начович припада, а по-късно споделя с болка: "Те оскверняват това, което съставлява целта на живота ми след отечеството."

Веднага в главата му възниква план за отмъщение. Най-напред Стамболов е омаскарен по "аферата Савовица" (уж, че е спал с жената на военния министър Смарайда Савова), а след проваления дуел между министър-председателя и полк. Савов и оставката на последния на 15 април 1894 г., сменен от Рачо Петров, идва и оставката на самия Стамболов и падането му от власт на 18 май 1894 година. Пъкленият план включва и дискредитация в нашия печат (върхът е пасквилът във в. "Мир" от 1 март 1895 г., в който Стамболов и Ботев, които не са се познавали през 1871 г., са обвинени в убийството на Петър Берон!, вкл. и по въпроса за атентат срещу него: "Смъртта на Стамболов е в моите очи едно благодеяние към него, и понеже нямам причина да съм му благодетел, желая му, напротив, страшно наказание чрез един стогодишен живот") и най-вече в чужбина - успоредно с медийната канонада в страната на немски език излиза брошурата "България след падането на Стамболов" (1 март 1895 г.), написана от Голдбаум, редактор в авторитетния австрийски вестник "Нойе фрайе прессе".

Омразата у мизантропа Начович нараства лавинообразно ("Стамболов е развратник, безчестен клеветник, шейретин!"), след като става външен министър в правителството на Константин Стоилов. Той усеща дискретната подкрепа на княз Фердинанд и решава да вземе инициативата в свои ръце, като докарва в София убиеца на Христо Белчев и д-р Георги Вълкович - Наум Тюфекчиев, който първоначално се противи да се заеме с поредната си мокра поръчка.

Налага се в инструкция от 20 ноември 1894 г. до цариградския ни агент Петър Димитров Начович да му внуши да настоява пред великия везир за екстрадирането на Тюфекчиев, имащ присъда от 15 години затвор за убийството на д-р Вълкович: "Кажете им да проводят цялото дело по тази присъда заедно с искането за екстрадикцията. Ние няма да го дадем на турците, но можем да го съдим тука, ако има сериозни улики за неговата виновност".

Заемането на руския престол от Николай Втори на 20 октомври 1894 г. стимулира идеята за покушение срещу Стамболов.

Самият той добре знае какво го очаква, та затова не се учудваме, когато в писмото му до фон Мах "Кроежът за убиванието ми" (16 март 1895 г.) се натъкваме на следните редове: "На убийците, ако би да се уловят, Начевич е обещал, че няма да бъдат осъдени на смърт и че след една година затвор ще изпрати помилването им от княза. Начевич дава пари на Н. Тюфекчиев, за да поддържа разбойниците. Начевич и Тюфекчиев се срещат и говорят почти всяка вечер за убийството".

Остава да се определи датата на злодейството - 3 юли 1895 г. в центъра на столицата, два дни преди делегацията за помирение с Русия, водена от митрополит Климент, да бъде приета от цар Николай Втори в Петерхоф.

Убийството е извършено при максимална безопасност за извършителите (Атанас Цветков, Михаил Ставрев, Боне Георгиев). Дело № 1103/1896 г., гледано от 9 до 18 декември 1896 г. в "Славянска беседа" от съдебния състав Писаров (председател), Вакарелски и Миронов (членове) и прокурор Л. Георгиев, издава подозрително леки присъди - 3 години обикновен затвор за Наум Тюфекчиев и съучастника му, файтонджията Мирчо Ацев, при зачетен предварителен арест. Боне Георгиев е освободен, защото съдът го намира за невинен (!), а Михаил Ставрев се измъква от наказателна отговорност чрез бягство...

Сякаш не става дума за поръчково убийство на бившия премиер, а за пиянско сбиване между приятели-сътрапезници.

Със смъртта на Стамболов на 6 юли 1895 г. Начович сякаш получава своето удовлетворение, но в началото на XX век съвсем се отвращава от родните политически нрави и лидери. Доказателство са неговите "Лични бележки от 1910 година", в които с горчивина отбелязва, че "от Стамболов насам не виждам в нито един от тия големци някакъв характер, някакви държавнически качества и способности, които да привлекат вниманието на историята. Нито един от тях не е сторил някакво добро на страната, нито е заслужил признателността на Отечеството". През 1907 г. се оттегля от активен обществен живот, а след жестокия Ньойски диктат (27 ноември 1919 г.) осъзнава страшната липса на Стамболов.

Месец преди смъртта си на 4 януари 1920 г., коментирайки пред Султана Рачо Петрова сполетялата страната национална катастрофа, простенва: "Това са последствията от убийството на Стамболов - нищо не остава ненаказано..."

© Борислав Гърдев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 19.06.2006
Борислав Гърдев. Подир българската мечта. Варна: LiterNet, 2006