|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ЖАЖДАТА, КОЯТО НИ ИЗГАРЯБорислав Гърдев Жестока жажда мъчи героите на Захари Карабашлиев от новата му повест "Жажда". За любов, съпричастност, разбиране, за осмисляне на миналото и същността на всеки от персонажите, преживял сложна и необикновена история. Даниел и Ангел Радков, младежът и старецът, попадат случайно, но вероятно и закономерно, в обща болнична стая. Даниел е варненец, живеещ в Ню Йорк, преживял катастрофа, от която оцелява по чудо. Ангел е габровец, син на репресиран индустриалец, ослепял в комсомолската си младост и строшил крак на път за гроба на своята починала съпруга. Пациенти на д-р Парашкевов. Така маркиран, сюжетът напомня банален лекарски сериал, намирисва на мелодрама, на позната и изтъркана от експлоатация сага. Повестта обаче се чете на един дъх, като откровение, като житейски размисъл и поема в проза, стоплена от щедрия писателски талант на Карабашлиев. Той умее да разказва сочно и сладкодумно, детайлно и динамично. Създава ярки, пълнокръвни и убедителни образи, на които вярваш и които си готов да разбереш. Любопитното в случая е, че и двата мъжки образа са еднакво значими и важни за наратива, за посланията на повестта. Радков олицетворява поколението на нашите бащи, минало през месомелачката на комунизма, изживяло и платило за своите увлечения и илюзии, постигнало някакъв житейски стандарт и закономерно стигнало до финала, когато е време за преоценка на постигнатото, отново съпътствано със страдание и болка. Даниел Данев е дете на демокрацията, търсещо своето място под слънцето, скитало по света, стигнало до световния мегаполис Ню Йорк и завърнало се в родината, за да катастрофира и осъзнае, че освен от приключения и жажда за лична реализация, има нужда и от любов и женско рамо до себе си… Камерната история, експонирана безхитростно, но много ефективно, предразполага към различни интерпретации, но те като цяло се свеждат до РАВНОСМЕТКАТА за изминатия път и до осъзнаването на простия, но важен факт, че човек без съчувствие и любов е осакатен и обречен на самота и униние. Именно минорният тон липсва в "Жажда". Героите са преживели несполуки, но са запазили жаждата си за живот, не се предават и са в състояние да се справят с дебнещите ги изненади. Такъв ведър оптимизъм е характерен за творческия натюрел на писателя Захари Карабашлиев, а в случая напомня и за познатата атмосфера при общуването с такава класика като "Раковото отделение" на Солженицин. Без да претендира, че е създал нещо свръхзначимо, белетристът стриктно и пълноценно е осъществил своя замисъл. Малката му стегната повест, след разточителния епос "Хавра" (2017), се поглъща бързо, без усилия и предразполага към размисъл. Тя е доказателство за очевидния му креативен възход и е задължителна за всеки уважаващ постиженията на съвременната българска литература. Всъщност и читателите са разбрали, че на пазара излиза поредната му важна и значима книга, което и обяснява бързото й изчерпване.
Захари Карабашлиев. Жажда. Повест. Ред. Веселина Седларска. София: Сиела, 2018.
© Борислав Гърдев |