УВЕРЕНА КРАЧКА В РОДНАТА ИСТОРИЧЕСКА ПРОЗА

Борислав Гърдев

web

"Търновската корона" на Йордан Иванов е сред големите изненади на книжния ни пазар през тази година. Книгата си я купих с известно колебание, авторът не ми бе известен, но бях провокиран да я прочета, най-вече заради темата - България през XIII век, Ивайло и борбата му с татарите и ромеите.

И веднага - приятното откритие.

Очаквах измъчен, скован и следващ канона роман, който да не е толкова тромав и консервативно скроен като "Ивайло" (1962) на Стоян Загорчинов, назидателен като пиесата "Ивайло" (1913) на Вазов, но пък да се мери примерно с Цончо-Родевия "Наричаха ме Желязната ръка" (1971).

"Търновската корона" не следва познатите модели и жалони и в това е нейната прелест. Тя е лично, авторско концептуално дело, версия на Йордан Иванов за една отминала епоха, доста различна от всичко, което сме чели и знаем, но за сметка на това защитена убедително на художествено ниво.

Разбира се, това е неговата гледна точка за родното Средновековие, с която може да се съгласим, но и да отречем. Иванов сякаш ни казва от страниците на романа си: "Не сте срещали подобно четиво, но аз така го сътворих, вникнете в замисъла и реализацията му и се забавлявайте!"

Да, "Търновската корона" не се взема прекалено на сериозно, но това съвсем не означава, че авторът не познава основните исторически трудове и извори, че не държи сметка и за литературната традиция. Напротив! При сериозен прочит си личи колко внимателно реализира замисъла си и как непринудено защитава своята интерпретация.

Основното качество на книгата е нейната четивност и атрактивност. Добре изграденият сюжет, напрегнатата, но не доскучаваща интрига, умело поднесените конфликтни точки и образи, собствената позиция и хуморът. Хуморът - груб или фин, струи от всяка страница на сагата и аз си признавам - никога не съм очаквал, че една такава мрачна и жестока история - България в криза, селска война, нашествия на татари и византийци, честа смяна на властта с много претенденти за трона, може да звучи толкова ведро и смешно.

Освен всичко друго някои от основните исторически фигури присъстват тук в непозната, дори гротескова светлина - прочутият Георги Акрополит, автор на прословутата "Хроника", тук е разкрит по раблезиански като фен на разгулния живот и любител на мъжките ласки, Иван Асен III е представен като уникално тъп, ограничен и жалък владетел, изцяло зависим от своята съпруга Ирина, Константин Тих е някаква жалка сянка на миналото царско величие, загинал нелепо от кинжал на наемен убиец, царица Мария обаче е разкрита едновременно като силна и обиграна владетелка и като прелъстителка на млади боляри - Михаил Шишман и неговата краткотрайна страстна авантюра с Палеологина.

Най--голямата изненада е експонирането на образа на Ивайло. Той се оказва Кордок - не Бърдоква или Лахана, племенник на Георги Тертер, възпитаник на цариградската военна школа, пламенен патриот, който предпочита да се бие с татари, ромеи и селджукски турци, вместо да владее Търновград, доброволно отказал се от престола в полза на чичо си - по роман - Георги Тертер.

Да си призная, трудно преглътнах подобна метаморфоза, но после си казах: "Та това е само една авторска интерпретация!" и освен това е представена умело. Като цяло Ивайло - Кордок присъства с достойнство и величие в романа, като акцентът е поставен върху неговата блестяща военна стратегия и тактика, донесла му толкова много победи. Естествено, легендата за селския му произход е погребана, но остава привързаността му към отечеството, Бога и християнската вяра, което е съвсем логично и адекватно за описваната епоха.

Силно и завладяващо е обрисуван Тертер - хитър и обигран властник, великолепно е представена Мария Палеологина като добър владетел и модерно мислещ човек, който в името на мира и запазване живота на сина си от Ивайло доброволно слиза от трона, както и Михаил Шишман, който в рамките на романа трябва да изживее две интимни драми - с Тамара, дъщерята на Яков Светослав, и с обичаната от него царица Мария.

Казах, че в книгата има много смях, свързан основно с двамата дворцови смешници Дечо и Енчо и с техния верен кръчмар Моско, но всъщност повечето от болярите са така умело шаржирани - Зико, Калчун, Кито, Мито, че предизвикват само непрекъснато кикотене у нас. Замислих се за тази смехова зараза - дали идва само от Рабле, или Йордан Иванов просто е усетил силата й, която много ефектно приложи Милен Русков във "Възвишение" (2011) и "Чамкория" (2017)? Далеч съм от мисълта да го обвинявам в плагиатство или да го смятам за Русков епигон, но усещам, напипвам нова тенденция в българския исторически роман, която може да се окаже наистина плодотворна и ефективна - да се разказва за мрачните времена ведро и с усмивка.

Книгата на Йордан Иванов "Търновската корона" е написана с вещина и завидно за непрофесионален историк професионално майсторство. Тя е сред добрите попадения за 2018 г. и смело мога да заявя, че с нея авторът й се утвърждава като име в днешната ни литература.

© Борислав Гърдев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.06.2018, № 6 (223)