ЗА СТЕФАН КИСЬОВ И ТРУДНОТО ПЪТУВАНЕ КЪМ СЕБЕ СИ

Борислав Гърдев

web

Прозата и драматургията на Стефан Кисьов са средоточие на плодотворни тенденции и интересни развойни процеси, рядко срещащи се напоследък. Това ги прави притегателни и любопитни за всеки уважаващ себе си литературен изследовател.

Доказателство са романите му “Не будете сомнамбула" и "Никъде нищо", появили се залпово през 2000 г., великолепната трагикомедия, съставена от 13 миниатюри “Гларуси" (2002) и последвалият, оспорван и превъзнасян, роман “Екзекуторът" (2003), за който през ноември 2004 г. Кисьов спечели голямата награда за най-добър български роман на 2003 година от фондация “Вик".

Те до голяма степен определят репутацията му и неговото водещо място в съвременната българска литература. С тях Кисьов си създаде име и вярна аудитория, която внимателно следи развитието му.

Произведенията на Стефан Кисьов продължават търсенията на т.нар. инфантилна проза от преди две десетилетия. Дори може да се каже, че той е един преобразен и възкръснал Росен Босев, появил се на прага на новото хилядолетие с поредните новаторски амбиции за обновяване и освежаване на родната изящна словесност.

Най-дръзко той демонстрира търсенията си в пиесата “Гларуси". Въпреки че е поставяна в Благоевградския театър, тя е предназначена по-скоро за четене. 13-те горчиво-иронични миниатюри, изследващи особеностите на българския национален секс, са един проникновен поглед за тъжната съдба на малкия човек (Чарли), компенсиращ на морето, и с чужденките (Русата, Клара), своето тъжно битие и безперспективност, каращи го да мечтае наяве, че е търговец на маслини и че притежава собствена луксозна яхта. Експонирана като калейдоскоп и откровена до смущаващ цинизъм, пиесата е ярко и запомнящо се явление в днешната българска драматургия, чието място и значение тепърва ще се оценява.

Прозата на Стефан Кисьов е атрактивна и въздействена. Тя е квинтесенция от впечатляващи преживелици (комбинация на мемоарното, лично преживяното и изстраданото) и ефектна фикционалност, позната ни от кримките и псевдо реалити мини-опусите му в “Литературен вестник", печатани през годините под предизвикателното заглавие “Криминале", част от които той събра в документално-сатиричния си мемоар "Един сервитьор в резиденция "Бояна" (2004). Затова тя е гъвкава и витална, обхватна, пъстра и достоверно полифонична. А когато "сантимента и съчинителството" (Бойко Пенчев) надделеят и обсебят общото внушение, както се случва с приключенията на Стефан Гащев в “Екзекуторът", именно изповедната искреност и черният хумор спасяват наратива от пълен провал.

В този аспект белетристиката му се родее с Алековите традиции.

Сянката на Щастливеца ще я открием в творбите му, модификации на съвременната ни ганьовщина у нас - “Не будете сомнамбула", "Екзекуторът", "Гларуси", и по Европа - “Никъде нищо", към които авторът изпитва органично и убийствено-саркастично отвращение. Опусите на Кисьов държат сметка за постиженията в авантюрно-моралистичната литература, където се открояват фигурите на Борис Шивачев и Яна Язова, фиксирайки като в криво огледало поредния горчиво-несполучил опит за реализация на българската мечта у нас и по света. Като мечтател по морето, келнер на хайлайфа в НДК и резиденция “Бояна", сервитьор в цюрихския хотел “Европа" или като убиецът на социализма в “Екзекуторът". А контурите ги е очертал същият Алеко Константинов преди 110 години - интеграция в и с Европа чрез серия от трагикомични усилия като гаранция за евентуален просперитет в родината. При което Западна Европа се явява не само мечта и пример за подражание, но и трамплин за бъдещи успехи у нас.

Кисьов натоварва творбите си със солидни философски прозрения, сродявайки ги с класическите повествования за инициация и адаптация, формиращи европейския идеал, но оказали се невъзможни за неговия алтер его - независимо дали се казва Чарли, Сомов, Калин или Стефан Гащев. Келнерът Сомов е наследник на митичния Алеков персонаж Ганьо Сомов и търси място под слънцето между Стара Загора, София и Ню Йорк. Сънувайки наяве, той броди по страниците на романа “Не будете сомнамбула" като нашенски Форест Гъмп, сблъсква се с Тодор Живков, Рихард фон Вайцзекер и Ричард Майлс, показва тоалетната в резиденцията на Надежда Михайлова и като истински Костурицов лунатик буди през нощта Бил Клинтън, за да го черпи с кафе!

Сомов търси опора при верния си приятел Стоян Георгиев, но не успява нито да забогатее (кражбите от масите на баровците са жалка далавера), нито да спечели семейно щастие (с Калина и особено след лаоската трагедия с Капка). Дори воаяжът му до САЩ, издействан от самата Хилари Клинтън, се оказва безполезен, тъй като “Достатъчна беше мисълта за България, за да се възроди сомнамбулизмът ми!"

Не по-щастлива участ преследва и Стефан Гащев в “Екзекуторът" - драми и неразбирателство в семейството на циркови артисти, премеждия в казармата, заплашващи го с изнасилване, спречквания с органите на властта, които го превръщат в чистач-ликвидатор на нашенските дисиденти, но му позволяват след екзекуцията на Георги Марков да лети в космоса с Валентина Терешкова, за да се види на финала на житието си като желан герой на самия Стивън Кинг...

Героите на Кисьов винаги стигат до граничната ситуация, изправят се пред сакраменталния избор ТАМ или ТУК и преимуществено предпочитат блудното присъствие в мизерната, но обичана България.

В “Никъде нищо" на помощ е привлечен мелодраматичен детайл (болната съпруга на Калин - Ели), в “Не будете сомнамбула" решението е естествено категорично, докато в “Екзекуторът" за нашенския пародиен агент Смит границите на родината му са тесни и той търси поле за реализация в космоса и на Пасифика.

“Никъде нищо" е и екстериорната гледна точка към лудото и неповторимо време на 1990-1991 г., явяваща се добавка на интериорното внушение на “Битак" (1996) на Руси Чанев и Младен Младенов, към собствените ни илюзии, фантазии и комплекси. Осмислянето им има колкото образователно-утилитарен (да разберем как се живее в Швейцария, Италия и Франция), толкова и терапевтичен ефект. Както е впрочем в “Не будете сомнамбула" или “Екзекуторът", в които годините на прехода и на “зрелия соц" са претворени като умопомрачителна гротеска.

Подобно на останалите ни модерни автори и творбите на Стефан Кисьов са с мобилна структура, умело преплетени темпорални пластове, вещо използвани кинематографични прийоми (вътрешен монолог, паралелен монтаж, лапидарно-асоциативен диалог, минималистични ремарки) и отворени финали, естествено експонирани в своя апогей (като най-фрапиращ определям разголващия монолог на Служителя в последната миниатюра “След полунощ" на “Гларуси").

Четенето на Кисьов е и горчива забава, и шокова терапия. Подобно на автора му и ние израстваме и узряваме след серия печално-комични перипетии, разбирайки, че изходът за екзистенциалните ни драми е в самите нас. В способностите и нравствените ни основния, както и в нашата готовност да платим жестоката цена на успеха в неговия релативистичен контекст - днес или в обозримото бъдеще.

© Борислав Гърдев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.02.2005, № 2 (63)