ЗА АВТОБИОГРАФИЯТА "ЕДНА НЕОБИКНОВЕНА СЪДБА" НА СИМЕОН II

Борислав Гърдев

web

Не крия, че прочетох с интерес мемоарите на Симеон II "Една необикновена съдба". Очакванията ми се оправдаха. В сътрудничество със Себастиян де Куртоа Сакскобугготски поднася увлекателна, премерена , пълна с пикантерии и непознати факти история, с която иска да излъска замръкналия си имидж и да докаже не само в България, но и по света (във Франция с издаването и разпространението й е ангажирано прочутото издателство "Фламарион", а корицата е украсена със строга официална снимка, дело на Ричард Шрьодер).

Всичко това е похвално, книгата се продава добре, обърнато й бе подобаващо внимание от медиите, остава само да се уточни струвало ли си е усилието Величеството да ни занимава със своята ico/d. Според мен да. Симеон се нуждае от защитно слово за своите действия, чувства нужда да разкаже живота си, да сподели опит, да търси брод към сънародниците си, тъй като се оказва - и той не го крие - напоследък се възприема все повече като изгнаник в собствената си страна.

Като игнорирам прословутите му скрупули, уточнявам, че наистина писането за него е страст. Той създава четивен и атрактивен текст, а стилът му е пластичен и рафиниран. Напомня ми много Стефан-Груевият, когото добре познавам от "Kорона от тръни" и "Моята одисея". И това е логично, двамата се познават, имат сходна емигрантска съдба, влияят си, а и Симеон е държал сметка за успехите и таланта на съратника си и неизбежно се е стремял не само да се съпоставя с него, но и да го следва като качество и сила на внушението.

Както и очаквах, основният акцент в мемоара е неговият Голям ден - 25 май 1996 г., когато триумфално е посрещнат в София като месия. Тези страници са пресъздадени с неподправен автентизъм, от тях струи силна емоционалност и оставят дълбока диря в съзнанието ни.

С много топлота авторът пресъздава своето детство и юношество, атмосферата в царския дом, отношението на родителите му към него, жестоките бомбардировки над столицата и Двореца, ориенталската мултиетническа и мултикултурна среда в Александрия… Точно тези страници формират у него синдрома на сирака-изгнаник, който ще го преследва през целия му житейски път. Той налага типът поведение , с което трудно свикнахме - да бъде сдържан, балансиран, да изчаква, дълго да премисля, да търси основно прагматизма и ползата за себе си и своята кауза, оставайки господар на мълчанието.

Симеон усвоява и ценни уроци за поведение и управление. Той се учи от арабските и испанските си връстници и постепенно създава своя облик. Странна смесица от Изтока и Запада, от носталгията по царския безпартиен режим и западния либерализъм, от стремежа винаги да бъде посредник и мост във важни мисии, съизмервайки се с политическите и духовните лидери на своето време. Съдбата му поднася шанс да общува с истински великани на духа като Бергсон, Айнщайн, Пикасо, Морис Дрюон и с най-влиятелните обществени фактори - от Франко и кралица Елизабет II до Чан Кайшъ и Путин. С най-голяма любов разказва за приятелството си с тримата монарси Хуан Карлос, Хасан II и Хюсеин. Личи си, че много ги обича и уважава, че се е учил на държавническа мъдрост и поведение от тях, че тайно се надява да бъде оприличен или запомнен с постижения, които са съпоставими с техните. И същевременно подтекстово усещам съмнението му - "Дали успях? Бях ли на висотата на обществените очаквания? Не се ли провалих?". Логично е монархът да се терзае от подобни въпроси.

Съдбата му е необикновена, тя го подлага на изпитания и изкушения, поднася му изненади и успехи (с каква гордост разказва за своята любов с Маргарита Гомес или за връщането на Христовата плащеница във Ватикана!), но и го принуждава ежедневно да е нащрек, да премисля всеки ход, да чертае ползотворни и ефективни стратегии, които не винаги дават нужния резултат (мантрата за 800-те дни ще го преследва до последния му ден).

Като премиер (колко дълго ни занимава в спомените си с дейността си като министър-председател, а не желае да ни припомни кой създаде неговото движение и редеше кандидат-депутатските листи!) се гордее основно с икономическия подем на България, но признава под сурдинка, че тогава икономическата конюнктура в света е била благоприятна, с влизането ни в НАТО и подготовката ни за членство в Европейския съюз.

За гафовете и пропуските си обаче услужливо мълчи.

А тогава също имаше уволнения, корупционни практики - от неосъществената далавера с "Белене" до изгонването на прословутия Гати Ал Джабури, останал в съзнанието ни с прочутата реплика "Колко даваш?", яхтени скандали, убийството на Доктора и Самоковеца, жертвите в Кербала, за да стигнем до призива на Класната Екатерина Михайлова - "Господин Сакскобургготски, вървете си в Мадрид!"

Беше свален председателят на парламента Огнян Герджиков, първият царски заместник Пламен Панайотов бе обвинен за син кардинал, самото движение на Симеон след трудното си раждане започна да се цепи…

А после дойде компромисът с Тройната коалиция.

Тези страници от новата ни история са претупани набързо от Величеството с оправданието, че той не е заемал водеща обществена позиция. А кой председателстваше Съвета на Тройната коалиция? Именно тук прекалената пресметливост изиграва лоша шега на мемоариста. Той мълчи, забравя или умишлено не споменава за същностни факти и събития, желаейки стръвно да остане в съзнанието ни с изчистен позитивен блясък. Мисия невъзможна.

Защото не е логично да си спомня поведението на Костов в резиденция "Бояна", когато слага цепеница в камината и заявява в прав текст на монарха, че ще търси задължителен втори пълен мандат, а да забрави за култовото интервю на Кеворкян по "Всяка неделя", с което де факто бе легитимиран и възкресен у нас.

Ще споменава, че Румен Овчаров се интересувал от него, а няма да напише и ред (как е възможно това?!) за може би най-голямото си откритие в българската политика - Бойко Борисов.

Ще разказва за посещенията си по света, свързани с бизнес начинания и деликатни мисии, а ще мънка за туристическата си визита в Ленинград, която и досега усилено се коментира като начин за оплитането му в мрежите на КГБ?

Ще припомни словото си в Търново на 16 април 1997 г., а няма да спомене кой финансира воаяжа му и че бе патрон на прословутото ОНС, оглавявано от ДПС и подкрепяно от "Мултигруп".

Ще спомене набързо за загубата на президентските избори от Петър Стоянов, а изобщо няма да се сети как лично той и неговото движение го хвърлиха в канала, отказвайки да го подкрепят, като самият Симеон дори не искаше да гласува, тъй като, за да отиде до село Баня, където била адресната му регистрация, трябвало да харчи държавен бензин?!

Симеон е ерудиран и начетен човек, независимо че е учил във Военна академия, а не в правен факултет. Но най-големите му издънки в текста, които са направо недопустими и скандални, са свързани с факти от българската история. Как е възможно да твърдиш, че Освободителната Руско-турска война продължава до есента на 1878 г., че Берлинския конгрес се е провел през 1883 г., Стамболов е управлявал до 1890 г., а Кримската война е започнала през 1854 г.?

И само пропуск на паметта ли е обстоятелството, че царица Йоана отказва да посети за последен път Фердинанд в присъствието на детето си, защото Кобург бил на 10 минути от границата с ГДР (създадена между впрочем на следващата година)?

А откога прочутият царски секретар Станислав Балан се казва Славомир?!

Това са наистина куриозни провали и ми е чудно как е възможно преводачката от френски Валентина Бояджиева и издателство "Сиела" да не им обърнат внимание…

Симеон е нарекъл епилога на своите мемоари "Един пълноценен живот".

В него с много умиление разказва за посещението си в Рилския манастир на 28 август 2013 г., когато след 70-годишно участие в политиката (представете си, чувства се ощетен, че не получава държавна пенсия като бившите ни президенти, след като е "легитимен държавен глава" от 09.09.1943 година?) решава да се оттегли и да се занимава с делата на фонда си "Цар Борис III и царица Йоанна".

Това е достойна за уважение постъпка. Но все ми се струва, че равносметката му нещо куца. Той, суперпрагматикът, избраникът на съдбата от прекалено премисляне и избягване на рискови и хазартни постъпки, се оказва пленник на безгръбначен конформизъм.

И става така, че мандатът му като премиер погребва завинаги илюзията, че в страната ни може да се възстанови монархията - като по-добра форма на държавно управление от републиката. Участието на партията му - НДСВ, в Тройната коалиция довежда до изчезването й от обществено-политическия ни живот, заедно с добре списвания иначе вестник "Национален подем", на който редовно сътрудничех. А парадирането с възстановените имоти го вкарва в сложен възел от съдебни дела с държавата, които е възможно да му изиграят лоша шега на стари години, превръщайки го за пореден път в изгнаник в България…

Тогава кой ще е виновният и ще се намери ли време за корекции на богато и пълноценно протеклия му живот?

© Борислав Гърдев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.11.2014, № 11 (180)