ЕДИН ПИСАТЕЛ В ЗЕМЕТРЪСА НА ИЗВЕЧНАТА ЖИТЕЙСКА ДРАМА

Борислав Гърдев

web

Петър Денчев е щедър, универсален талант. Вероятно това звучи като клише, но е самата истина. Колцина днешни интелектуалци у нас са се утвърдили едновременно като добри разказвачи и романисти и като качествени театрални режисьори.

Без да звучи като реклама, всеки непредубеден, запознал се с биографията му, би възкликнал - "Толкова млад, а такъв талант!". Защото на Христова възраст Денчев има реализиран сборник с разкази - "Истории в минало време" (2011), новела - "Проста история" (2011), три романа - "Тъй, както мъж целува жена, която обича" (2007), "Тихото слънце" (2012) и "Малкият бог на земетръса" (2019), както и двайсетина театрални спектакъла, от които съм успял да видя само един - "Ромео и Жулиета" в Стара Загора през 2013 г.

Денчев ме спечели безапелационно още с дебютния си роман, оказал се силен и необичайно зрял разрез на днешния ни ден, за който получи награда от конкурс "Развитие”.

Следя внимателно развитието му като белетрист, чел съм всичките му издадени книги и държах да се запозная и с последната от тях. Тя наистина ме впечатли. "Малкият бог на земетръса" е искрен и проникновен разказ както за едно разпаднало се и разрушило се семейство - на продавача на цветя и Лора, така и на едно поколение - родено в края на 80-те години на миналия век и преживяло всички трусове на прехода у нас. Аз съм с четвърт век по-възрастен от Денчев и ми бе любопитно да проследя преживелиците на неговото алтер его в години, за които ще си спомняме с носталгия, тъга и ярост.

Историята е едновременно много лична и съкровена, напомняща донякъде дебютния му роман, но същевременно поднесена увлекателно, в дълбочина, с вкус към детайла и с увереност, която говори за зрелостта на автора, знаещ своите качества, но държащ непременно на надграждането, на преодоляването на вече постигнатото.

Разрушаването на една връзка, на една любов, е поднесено и като проекция на случващото се около двамата герои. Това е тъжна дисекция на нашата съвременност, в която мъжът е лишен иманентно от правото да е щастлив, а жената по наследство е обременена да е самотна и обхваната от демоните на разрушението, самотата и самоубийството.

"Малкият бог на земетръса" е история за миналото, но и за днешния ни ден, за копнежа за Свобода и Щастие тук, у нас, в Русе, Варна, София, но и на Балканите - в Скопие. Тъжни, но и умерено оптимистични размисли ни обземат, четейки последните редове от романа: "Ако имах надежда, че нещо може би ще се промени, нямаше да предприема съвсем нищо в живота си. Сега, когато се нуждаех от надежда, тя вече ми липсваше. Но нямаше как да бъде иначе, моята последна частица от нея умря при вида на мъртвото тяло на Лора."

Защото "всички ние искаме да слезем от въртележката и да намерим покой в онова топло и сигурно място, от което никога не сме искали да си тръгваме. Да се гмурнем отново в бульона на първичното щастие. И никой земетръс не може да спре това желание. Никой земетръс не може да унищожи копнежа да бъдеш цял. Копнежът да се превърнеш в цял човек. Неразкъсан".

Признавам си - иска се голям кураж да работиш по тази сложна екзистенциална тема. Да създадеш философски роман почти без действие и екшън, който се чете с внимание и като откровение. Това го умее само голям, оформен вече прозаик. Какъвто безспорно е Петър Денчев.

А кой е малкият бог на земетръса? Според писателя "това е страхът, а миналото е неговият олтар".

© Борислав Гърдев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.11.2019, № 11 (240)