ПИКАРЕСКОВИТЕ САГИ НА МИРОСЛАВ ПЕНКОВ

Борислав Гърдев

web

За първи път чух името му в новогодишното предаване "Нека говорят" на Росен Петров за 2012 г. Интервюто ми се стори напудрено и безсмислено, като изключим търсения рекламен ефект. Водещият не беше чел сборника "На Изток от Запада", излязъл на английски, писателят не познаваше филмовите образци, които цитираше Петров като "Сбогом, Ленин" на Волфганг Бекер... Разговор между глухи, пълна излагация. От беседата единственото ценно нещо, което научих бе, че първоначално разказите са писани на английски, а след това са преведени на български.

Хареса ми поведението на Пенков - скромно и семпло, без да се изживява като звезда - типично дете на българската и американската провинция. И бе въпрос на време да намеря сборника на български и да го погълна на един дъх.

Малко е да се каже, че това е фантастично добра книга. Тя е явление в литературата!

С нея се утвърждава рядък талант, майстор на прозата от наистина световна величина. Аз не откривам Америка, но смятам, че това е действително един от най-вълнуващите сборници с разкази от дълго време насам.

Ще посоча и още нещо - Пенков е майстор на дългия разказ, на новелата. А това е рядък дар - в този хлъзгав междинен жанр - нито разказ, нито повест, да пласираш атрактивна и увлекателна история, майсторски изваяни образи, умело да балансираш темпоралните пластове, да вкараш в повествованието със замах сказови и легендарни елементи, да прескачаш от магическия реализъм в постмодернизма, да иронизираш тотеми на развития соц, да възстановяваш с много болка и тъга сладостни спомени от детството и юношеството и да човъркаш незарастващата рана, наречена НОСТАЛГИЯ ПО РОДИНАТА.

Докато четях осемте опуса на Пенков, си мислех, че той е много ярко пътвърждение на максимата "Свой сред чужди, чужд сред свои". Защото, ако Салман Ружди не го беше избрал с "Как купихме Ленин" между 120 кандидати и не бе публикувал разказа му в антологията "Най-добрите американски разкази" (2008), надали името на Пенков щеше да нашуми така безапелационно, дори и да беше издал книгата си на английски език. Освен публикацията е нужно рамото на утвърден класик, на авторитет. Тогава поне специалистите ще те прочетат, ще те забележат и ще те обговорят. Звезда като Марио Пузо, Том Кланси, Дейвид Моръл или Сидни Шелтън няма да станеш. Това е ясно. Но ще влезеш в полезрението на критиците. Което не е никак малко.

Вярно е, че в родината ти ще те посрещнат с недоверие и скърцане със зъби, като някакъв натрапник, ново литературно юпи, дошло да ни учи как се претворява историята на BG, че в САЩ редовият читател ще те възприеме най-вече като екзотичен чудак, умеещ да разказва сладки приказки... Такива са реалностите и Пенков ги е приел с разбиране и смирение. Ще мине време, ценностите ще се подредят и "На изток от Запада" ще добие култовия статус на "Диви разкази"...

И все пак какъв талант се иска, за да създадеш на английски тази приказна сага, пълна с толкова кръв, насилие и непомерна любов, наречена "Девширме"! Ама падащите от небето розови сойки приличали на жабите от "Магнолия" на Пол Томас Андерсън, пък сагата за потурчването на Родопите сме я чели вече във "Време разделно"! Да, и какво от това?! В "Девширме" преплитането между тъжната тексаска действителност и огнената романтика от робството ни е органично и завладяващо. Всъщност емигрантът разказва приказка на своята дъщеря Ели - кървава, но и вихрена, изпълнена с неподправен патриотичен патос, а и с толкова динамика, кинематографична пищност и невероятни страсти, че на човек направо му се завива свят...

Отдавна не бях чел такава нетипична и оригинална версия на т.нар. възродителен процес, каквато Пенков ни поднася в "Нощният хоризонт" и тази майсторка на гайдите Кемал, подпалила своето село, дълго ще плаши нощите ми. Свеж и оригинален е погледът на прозаика към най-романтичната част от историята ни - Македониja (от едноименния разказ), където отново търси паралела между миналото и настоящето преимуществено в интимната сфера. "Писмото" е откровена мелодрама с неочакван край, бягящ от хепиенда, а "Снимка с Юки" ми припомни магическия ромски свят на Емир Кустурица, но подплатен с мотивиран психологически реализъм, потопен в бездънна тъга. "Как купихме Лелин" го възприемам предимно като незлоблива шега, тежнееща към сатирата, с която се разделяме с фетишите на социализма.

Два от опусите в сборника са истински шедьоври - "Крадци на кръстове" и "На изток от Запада". Написани са с огромна любов, с размах и впечатляваща имплицитно поднесена емоция.

"Крадци на кръстове" е вероятно най-точната гротескова картина на драмата ни от януари 1997 г., която наистина си беше "пиянството на един народ" и която от дистанцията на времето трябва да се експонира именно като макабрическа комично-приключенска приказка с главни герои аутсайдерите Радо и Гого, за да напомня ненатрапчиво за образците, към които клони, като "Лудият Макс" на Деян Енев.

"На изток от Запада" е изтънчена ювелирна изработка. Модерна класика, съвършената новела, която трябва да заеме своето водещо място в българската литература. В тази творба - може би и заради тематиката - осезателно се чувства сянката на голямата сръбска литература - в частност Драгослав Михайлович - но историята си е нашенска, изпълнена с много хумор и горчиви сълзи. Разделеното село е метафора на България - лутаща се между Изтока и Запада, никога неразбрала се със своите съседи, а винаги опираща до тях, мачкана и разкъсвана от Великите сили (изключително силна е метафората с удавената църква по средата на реката, която служи за граница между България и Югославия!), мечтаеща за просперитет и по-добър живот, какъвто, оказва се, няма нито тук, нито на Запад от Изтока, та се налага главния герой Носчо (сещаме се за Гогол, нали?) да запраши чак за Америка.

Докато се наслаждавах на "На изток от Запада", прочетох сходен разказ от сборника "Непознатата с розов билет" (2012) от Миролюб Влахов - "Еленко тръгна след мечта". Сходен сюжет, главен герой аутсайдер с подобна съдба, който дори умира на финала, стремейки се да зърне своята красива мечта - момата англичанка, и веднага открих причината, поради която за сборника на Влахов - иначе талантливо и грамотно написан - почти нищо няма да се напише, за разлика от тома на Пенков. Не само заради Салман Рушди и телевизионните изяви. Влахов си остава продукт на тъжната провинция. Неговите разкази - искрено и непосредствено поднесени - представляват интерес за изкушените и професионалните литератори, които следят процесите в изящната ни словесност и обръщат внимание и на явления, появяващи се извън София.

Пенков е продукт на американската система на творческото писане. Той е минал през тази школовка. Успял е да надмогне провинциално-котловинното мислене и знае как да поднесе всеки свой текст - извисено, увлекателно, самоуверено атрактивно, с емоционален заряд, необикновени герои и универсални послания. По този начин той е интересен и за професора, и за любителя на комикса, който ще открие в "Девширме" основно кървавата пикареска, а в "Крадци на кръстове" ще го привлече най-вече смразяващата призрачна атмосфера от зимата на 1997.

А така се печели ненатрапчиво и неусетно терен и популярност. Първо в разказа и новелата, а след това и в романа. Защото откривам в Мирослав Пенков потенциала на майстор епик, който само чака подходящия съжет, за да го разгърне на ниво.

© Борислав Гърдев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.03.2013, № 3 (160)