НА КРЪСТОПЪТЯ НА ИСТОРИЯТА

Борислав Гърдев

web

Минало и настояще, власт и съпротива на фона на безкрайния ни преход си дават среща в новия роман на Илия Троянов.

Съгласен съм, че е написан безмилостно и директно, че бърка в раната, към която обществото ни е много чувствително - за неосъдените престъпления на комунистическата диктатура в България.

Не крия, че в книгата се срещат страници, които ми изглеждат познати като клише и не искам тези ми констатации да прозвучат кощунствено. Лагерната тема се поизчерпа в нашата литература в началото на новия век и кулминацията бе поставена от романа на Атанас Липчев "Тихият бял Дунав" (2005).

И ако "Власт и съпротива" не звучи като претоплен обяд, причината я откривам не толкова в проблематиката - за насилието и жестокостите на комунистическите тайни служби, колкото в играта с досиетата, с подаването на сортирана и прецедена информация, с предателството на близки и роднини в името на оцеляването, което всъщност интересува немския читател. Защото това е основната таргет група на Илия Троянов, на която разчита - у нас може и да се промъкват подмятания, че с тези герои и проблеми сме приключили, но явно във ФРГ не е така.

А вторият му коз, за да е интересен и впечатляващ, е изборът на двамата главни герои. Те са равностойни противници, стоящи от двете страни на барикадата. Методи Попов е мечът на революцията и стратегът на пречупване на враждебно настроените към режима, докато Константин Шейтанов е непреклонният боец срещу тоталитарната система. Така се сблъсква властовия ресурс на една партия държава с непрекършения човешки дух.

И двамата антиподи имат свои реални прототипи в живота. Запознатите с актуалните политически процеси у нас ще разпознаят в образа на Методи починалият на 17 септември 2011 г. Цвятко Цветков, а зад Константин се крие колоритната фигура на ветерана антикомунист и анархист Георги Константинов, активен член на Федерацията на анархистите в България.

Изборът му е удар в десетката за Троянов, но не съм сигурен дали си е давал сметка какъв дебат ще предизвика появата на подобен образ в толкова амбициозно начинание. Константин е смел и упорит, мотивиран и целенасочен противник на комунизма, но не е партийно обвързан, не е социалдемократ или земеделец, демократ, монархист или легионер, а анархист, не признаващ по презумпция нито държавата, нито пък санкцията на нейната власт. Освен това си служи с терористични действия, вкл. при взривяването на паметника на Сталин в Борисовата градина, малко преди смъртта на вожда на цялото прогресивно човечество, за което по настояване от Москва не получава смъртна присъда, а 20 години затвор, от които излежава 10, не признава частната собственост...

Пишейки романа си, Троянов поставя на везните на нашата съвест, както и пред нашите граждански, социални и нравствени норми, интересен казус - готови ли сме да приемем и адмирираме неговите действия, трябва ли да го признаем за жертва на системата и да оправдаем специфичните му форми на съпротива и най-важното - ще допуснем ли него, РАЗЛИЧНИЯ, да е равнопоставен на останалите борци срещу режима?

Спомням си изненадата и изумлението в голяма част от демократично мислещите мои съграждани, когато на 16 март 2007 г. тогавашният лидер на СДС Петър Стоянов предложи Георги Константинов за член на Комисията по досиетата, не съм забравил бламирането му от Държавната комисия по сигурността на 26 март 2007 г. и последвалото негово скоростно дезавуиране. Сега чрез Константин Троянов се опитва да поправи грешката на политическата ни класа отпреди десетилетие.

Големият въпрос е дали българският читател ще припознае в анархиста Константин, доживял личното възмездие срещу омразния му Методи (финалната сцена на гробището е много силна и ефектна), липсващия герой на изстрадания ни преход, от който писателят е отвратен, за да затворим, след като сме я осмислили, една срамна, но и героична страница от близкото ни минало.

Илия Троянов. Власт и съпротива. София: Сиела, 2016.

© Борислав Гърдев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.11.2016, № 11 (204)