|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
"АЗ ОЩЕ БРОЯ ДНИТЕ" - ТЕСТ ЗА ЧИТАТЕЛСКОТО ВНИМАНИЕ И СЪВЕСТБорислав Гърдев Познавах Георги Бърдаров като автора на "27 велики футболни истории" от 2014 г. и не останах изненадан, че е спечелил първо място в проекта "Ръкописът" по БНТ на 23 декември 2015 г. След като прочетох романа му "Аз още броя дните" (2016), осъзнах, че общувам с оформен и завършен писател. Човек с богата обща култура, познаващ тайните на занаята, умеещ да гради стегнато, динамично и драматично повествование, да разказва интересно, увлекателно, без преструвки. Да пласира не банална и линейно поднесена история, а да се насочи към полифонизма, за което се изисква вещина и умение да разказваш едновременно за любовта на Айда и Давор, да експонираш серия от интервюта, вкарващи диханието на автентичното, лично преживяното в трагичните години на обсадата на Сараево между 1992 и 1996 и да съпреживееш върховната драма на Зоран, превърнал се в името на криворазбраните националистични ценности в палача на сараевските Ромео и Жулиета. Бърдаров съумява да удържи емоциите в рамките на допустимото. Той предпочита сдържания драматизъм, естествено възникналите перипетии и същевременно бяга от капаните на евтиния сантиментализъм и самоцелните, фалшиво звучащи ефекти. Затова книгата е толкова силна като въздействие. Авторът не взема страна в конфликта - той не подкрепя открито нито една от двете борещи се страни - сърби и бошняци, но си личат симпатиите му към младите влюбени, които с действията си се стремят да се откъснат от заобикалящата ги лудост, доказвайки, че за сърцето няма никакви прегради. Харесва ми и ненатрапчивото, но убедително присъствие на българския писател - алтер егото на Бърдаров в трагедията, желанието му да се ориентира в комплицираната ситуация, да търси различните гледни точки, да осмисли сложните проявления на Истината, която на Балканите е горчива и винаги с много лица. Писателят се стреми да разкрие тайната на един разкъсващ го въпрос - "Кой подпали тази война и спечели от нея?" Може би отговорът му ще ни изненада - "Печелившите от една война са винаги съмнителни, но губещите са ясни - милионите пионки, жертвани за интересите на малцината съмнителни." Звучи мъгляво и абстрактно, но това си е гледната точка на автора, с която следва да се съобразим. След изчитането на романа разбрах, че е работен достатъчно дълго и с много любов, като сладко бреме, което те кара да се ровиш, да търсиш, поправяш, да добавяш и изменяш, докато получиш желания резултат. А това е наистина забележителна разтърсваща творба, караща ни да се радваме и срамуваме едновременно - защото сме хора със своите илюзии, мечти и комплекси, които могат да ни превърнат много бързо в мишена или убиец. "Аз още броя дните" е една от малкото книги, която ще се запомни и остане като достижение на последното десетилетие. Маркирам в движение темата за стилистичните намеси - романът е с двама редактори Рия Найденова и Христо Карастоянов - и най-вероятно те са допринесли за сегашната му класа, но, уви, пак са убягнали от погледа им досадни гафове, които просто е недопустимо да присъстват на страниците на такъв шедьовър. Как ви се струват "бисери" като "корабокруширал кораб" или "случайни случайности" и защо не са били изчистени от поне един от двамата ментори? И още нещо - надявам се, българският читател да има сетива и възприеме адекватно книгата на Бърдаров. Вярно, реалността е друга, драмата с влюбените Давор и Айда приключва на 19 май 1993 г., Сараево е далеко от Калотина, но проблемите и конфликтите са ни до болка познати. Слава Богу у нас не бе разиграна етническата карта, но нима и до днес не се сблъскваме с проявите на насилие, егоизъм, нетолерантност или не страдаме от недосегаемата организирана престъпност? "Аз още броя дните" е роман с универсално послание, сътворен темпераментно и поривисто. Той се чете като откровение, на един дъх и ни кара да се радваме на раждането на самобитен прозаичен талант, както и да очакваме от него нови ярки творчески резултати.
Георги Бърдаров. Аз още броя дните. Роман. Отг. ред. Рия Найденова, ред. Христо Карастоянов. София: Сиела, 2016.
© Борислав Гърдев |