ПАРТИЗАНСКАТА ПЕСЕН НА АЛЕК ПОПОВ

Борислав Гърдев

web

Тя е гротескова и нагарчащо иронична. На моменти нецензурно цинична и дяволски смешна. Така, както само Алек Попов умее. Да се раздели с миналото, смеейки се и подигравйки му се - почти в синхрон с известния марксистки постулат... "Сестри Палавееви в бурята на историята" е най-зрелият и завършен роман в творчеството на Попов. Много по-ценен, промислен и концептуално строен в сравнение с "Мисия Лондон". Той в никакъв случай не е единствено подигравка или майтап с нашето т.нар. партизанско движение. В този аспект Джуров, Трънски, Желязко Колев и Веселин Андреев могат да спят спокойно в гробовете си.

Както Димитър Димов с "Тютюн" направи най-големия комплимент на нашата невзрачна, страхлива и продажна буржоазия, така и сега Попов по един безкомпромисно честен и дързък начин раздира булото на митологията за антифашистката ни борба, на която десетилетия наред бяха посветени вагони с бездарно написани опуси.

От "Сестри Палавевеви" разбираме, че двигател с мускетарски устрем на смислената и ефективна съпротива са всъщност представителките на уж умиращата класа, благодарение на които отрядът или Гвардейската старопланинска дивизия на легендарния Медвед успява за кратко да стане боеспособна единица до фаталния челен сблъсък с войската след грозното предателство на провокаторката Екстра Нина. След него дори героят Медвед е безсилен да продължи борбата и загива в снежната пустош, след като е разрушил пред сестрите близначки Яра и Кара магията, наречена СССР. Всъщност точно предфиналните страници на романа са изпълнени с неподправен вътрешен драматизъм, дело на зрял майстор.

Алек Попов може и да се гаври с тотемите на епохата, но я пресъздава скрупольозно правдиво, ако и да е прикрепена "изцяло към територията на неговото въображение". И именно защото е сериозен и почтен творец, той търси разтърсващия катарзис, логично настъпващ след Голямото предателство на Нина, отприщило самопризнанията на комбрига Медвед за Съветския съюз като един голям затвор... Така красивата приказка за героизъм, саможертва, другарска взаимопомощ в Балкана и смелост пред врага неизбежно и логично се превръща в сага за ПРОГЛЕЖДАНЕТО, за преодоляването на лъжата и надмогването на манипулациите за най-прогресивния строй, не само чрез метода на съмнението ("Кое е основното противоречие на диалектическия материализъм?"), но и чрез съпротивата срещу невинните жертви на "черната врана" и оцеляването. То обаче фатално разделя близначките. В снежната планина, сред преспите на българо-сръбската граница, сестрите неочаквано се оказват от двете страни на Желязната завеса. Кара Гребенарова се превръща в майор от ДС, докато Яра се преобразява в мис Финеган, съпруга на английски разузнавач, предтеча на Джеймс Бонд.

Алек Попов преосмисля със средствата на гротеската и абсурдния хумор не само нашето минало (т.нар. антифашистка съпротива като весел комикс за Супермен, партизанско движение, гражданска и обществена нетърпимост). Той подлага на съмнение и постулата доколко историята е учителка на народите. Не раздава присъди, не прави глобални обобщения, нито търси сензационни похвати за разправа с миналото ни. Прекъсва повествованието в сюблимния момент - ноември 1943 г., дори не се опитва да пресъздаде нито сакраменталната дата 9 септември 1944 г., нито последвалите "безотговорни дни" на терор и лично отмъщение.

На мен би ми било много любопитно да видя как нашите пишман партизани Копача, Храста, Методи, Ботев, Ленин (иначе не отказващи се от откровено противовампирски практики като прословутото забиване на кол в сърцето на заразени индивиди!) раздават правосъдие и издевателстват над нещастните български граждани веднага "след победата", но вместо това писателят предпочита да направи бърз преход напред с един своеобразен епилог, наречен "Десет години по-късно".

Призвнавам си, че финалът леко ме раздразни, тъй като прекалено лесно и наготово вкарва в обръщение познатата атмосфера от "Мисия Лондон", пък макар и с обърната темпорална оптика, но той има своята логика основно в неочакваната среща на сестрите Палавееви и най-вече в амбициозното желание на стоманения комунист Кара Гребенарова, появило се в деня на смъртта на вожда на цялото прогресивно човечество Йосиф Сталин - 6 март 1953 г. - "НЕ! НЕ! НЕ! Ще бъдем заедно, каквото ще да става. Не може да няма начин! Никой няма право да ни разделя. Нито, Сталин, нито Чърчил! Нито и който да дойде след тях..."

Така Кара - Моника прави най-важната крачка в живота си. Заедно с погребването на Сатрапа на народите, тя започва бавно да се освобождава от оковите на идеологемите му, да цеди капка по капка роба от себе си. В този ден тя вече е безвъзвратно загубена за Системата. А това означава само едно - флагрантен сблъсък с нея и събиране с Яра - Габриела.

Чрез бягство към свободата.

Книгата "Сестри Палавееви" е написана увлекателно, забавно и атрактивно. Тя се поглъща на един дъх, въпреки че при внимателен прочит личи употребения писателски труд при обработката на материала, умението му с лекота да борави с добре известни факти и извори, да гради занимателен сюжет, да създава запомнящи се образи - Медвед, бай Драган, Маринела, капитан Драгиев, сестрите Палавееви... Романът забавлява и разтърсва, държи ни в транс до последната си страница, карайки ни да се смеем през сълзи. Той е свидетелство за достигната класа, за отговорно и критично вглеждане и преосмисляне на това до болка обременено наше минало, което Алек Попов дисектира със средствата на абсурдния хумор. А има ли по адекватен начин? Как да се разкрие иначе цялата нелепост и абсурд на епохата, пълна с ентусиазъм и толкова фалшиви мечти, смачкани от гъсениците на съветските танкове и ботушите на емисарите на НКВД?

"Сестри Палавееви" е безспорно един от най-значимите романи на 2013 г., за който тепърва ще се пише. Защото той предизвиква и привлича, дразни и осмива. Но не оставя никого безразличен.

© Борислав Гърдев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.04.2013, № 4 (161)