ПО ПЪТЯ НА ЗРЯЛОТО МАЙСТОРСТВО

Борислав Гърдев

web

Той е сред актьорите с най-завидна съдба у нас. Завършва ВИТИЗ през 1964 г. в класа на проф. Желчо Мандаджиев, директор е на Хасковския театър (1965-1966), където работи три сезона и играе в “Ричард Трети", попада в една от водещите български театрални трупи (на Военния театър, през 1967 г.) и сравнително млад, само на 24 години, е на снимачната площадка на първия си филм - като Неприятния в “Хроника на чувствата" (1962) на Любомир Шарланджиев.

41 години са изминали от неговия дебют, а и досега Васил Михайлов продължава да се снима - в централни и епизодични роли, в наши и чуждестранни продукции.

Докато неусетно на 6 април става на 65 години.

Логично е на тази възраст човек да прави равносметка, да обръща поглед назад към изминатия от него път, да си спомня за училищната самодейност и за двете години, прекарани като шлосер-матричар пети разряд в старозагорския завод “Светлина" (1958-1960 г.), да открива свои грешки и пропуски и да търси възможности за тяхното преодоляване.

Защото при Васил Михайлов също е имало компромиси, посредствени резултати, конюнктурни халтури, но не те определят облика му на любим роден актьор, спечелил и защитаващ доверието на публиката вече повече от три десетилетия.

А тя му отвръща с взаимност (паметни са посрещанията му из страната слез излъчването на “Капитан Петко войвода"), прощава му политическите увлечения (депутатството му, родило и новата ни демократична конституция от 12 юли 1991 г.) или неочакваните му забежки в рекламата (за ловешката ракия, от 2002 г., събрала заедно мъжете на България - Джоко Росич, Иван Кръстев и самият Михайлов).

Защото той е роден талант. Създава силни, земни и одухотворени образи. Стилът му се характеризира с автентичност, правдивост, виталност и овладян драматизъм, а чрез всеки от неговите персонажи говори ясно и категорично черноземна Тракия.

Такъв е той във върховите си изяви в театъра, сред които отделям “От земята до небето" (1976), “Сизве Банзи е мъртъв" (1977), “Делото “Дантон" (1979), “На гости у министъра" (1981), “Величието и падението на Стефан Стамболов" (1994), “Емилия Галоти" (1996), “Бая си на бълхите" (2001), “Финале гранде" (2002).

На него, естествено, повече му се отдава класическият репертоар ("Дните на семейство Турбини", 1977), но това съвсем не означава, че пренебрегва провокациите на съвременна ("Око за другите", 1995) и историческа тема ("Величието и падението на Стефан Стамболов, 1994) или предизвикателствата да е сценарист на танцово шоу - “Ритъм и любов" (2002).

Васил Михайлов е универсално надарен актьор и всяка негова сценична изява е белег на висок професионализъм, творческо предизвикателство и силни зрителски преживявания.

Актьорът е сред ветераните на нашия тв театър, филм и сериал. Днешните млади зрители мотат да разчитат най-вече на късмет по сателитния канал “България" да видят някоя от най-значимите му интерпретации на малкия екран - в ярки и дълго помнещи се тв спектакли - “Човекът от Ла Манча" (1968), “Лодка в гората" (1972), “Мотопедът" (1975), "Съдии на самите себе си" (1977), “Женитба“ (1977), “Хъшове“ (1982), "Процесът “Стамболийски" (1984), “Часът на моето убийство" (1993), в качествени филми - “Отрова в извора" (1978), "Рождество" (1992) и сериали, където и успехът му е най-голям и траен - като партизанския командир Атанас Щерев в “На живот и смърт" (1974), Харалампи Стоянов в “По дирята на безследно изчезналите" (1977), Гешев в “Петимата от РМС" (1977), ген. Никифоров в “Сами сред вълци" (1979), капитан Петко войвода (1981)...

В киното при него нещата не се развиват така щастливо. Първоначално има спорадични изяви - поп Сава Катрафилов в “Свобода или смърт" (1968), Старшията в “Герловска история" (1971), Клим в “Като песен" (1973), капитан Стрезов в “Зарево над Драва" (1974).

Преди големия му пробив като д-р Панов в “Хирурзи" (1977) остава като качествен щемпъл първата му впечатляваща роля на Ибрям Али в “Краят на песента" (1970).

Ако и да се снима при най-добрите ни режисьори, именно Иванка Гръбчева го разкрива в нова и привлекателна светлина като мечтания хирург, в който са влюбени всички жени с усет за силния принципен мъжки характер преди четвърт век.

След това се зареждат важни и второстепенни изяви, като от камарата ленти все пак трябва да отделим хан Кубрат в “Хан Аспарух" (1981), Боян Бъчваров-Бъч в “Събеседник по желание" (1984), хан Крум в "Денят на владетелите" (1986), Петко Каравелов в “Мечтатели" (1987), Исмаил ага в разтърсващата драма “Време разделно" (1988) по Антон Дончев...

Промените у нас идват и с кинохита на Николай Волев “Маргарит и Маргарита" (1989). В него В. Михайлов блясва с органичното си превъплъщение като зловещия партиен бос Нерезанов, име, останало в паметта ни като нарицателно за една отминала епоха.

За разлика от мнозина свои колеги Васил Михайлов се снима редовно и в периода на нашето малокартиние. Изненада ни с поредица от значими образи, които в повечето случаи са и основните спасителни патерици за филмите, в които участва.

Помним го като демоничния Йон - двойникът на Тодор Живков в антиутопията на Иван Андонов “Индиански игри" (1990), като Вълкадин в спорната версия по Йовков на същия Иван Андонов във “Вълкадин говори с Бога" (1996), като Аврам Къркача в много хвалената творба на Иван Ничев “След края на света" (1998) и като полицейския шеф в скандалния сериал на Ив. Андонов "Дунав мост" (1999).

Новото хилядолетие Васил Михайлов посреща със снимките на поредната екранизация на българска класика - “Краят на 20 век", 2000 (по Вазов) на Андрей Слабаков, където се мярна като владиката на Ниш, след което изгражда два много силни характера на Меридиан Захара в “Най-важните неща" (2001) при Иван Андонов и като поредния злодей, адвокат Папаризов, в суровата драма на Николай Волев “Огледалото на дявола" (2001).

Той има куража и да се надсмее над статуса си на капризна примадона в недооценения и недовършен сериал на Камен Донев “Камера! Завеса!" (2002), за да поеме към следващите предизвикателства в “Лист обрулен" (2002) на Светослав Овчаров и “А розите цъфтят при всички режими" (2003) на Георги Стоянов. Желанието му да работи в чужди продукции също се изпълни, въпреки че резултатите в “Алеф" (1997) на Джани Лепре и “Версежеторикс" (2001) на Жан Дорфман не задоволяват очакванията ни.

Васил Михайлов навлиза в най-добрите си и плодотворни творчески години. Резонно е да изискваме от него нови успехи и достижения. Знаем, че той ще направи всичко, зависещо от него, за да не ни разочарова, но не бива да забравяме, че работи в екип, в който поредната добра негова работа е синтез от силна драматургия, стабилна режисура и умело пласиране на партньорите му.

Срещите с майсторството на В. Михайлов ще продължат. При това на същите високи обороти.

Това означава, че любимата ни звезда, освен от късмет и всеотдайност, се нуждае и от добро здраве, за да издържи напрежението по поетия път.

Пожелаваме му го от сърце!

© Борислав Гърдев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.07.2003, № 7 (44)