“ВЕЛИЧЕСТВЕНИЯТ"

Борислав Гърдев

web

Не съм от големите фенове на Джим Кери. Признавам си предварително. Научих се, че от него мога да очаквам и изключителни касови тъпни като “От глупав по-глупав" (1995), и амбициозни сатири като “Кабелджията" (1996), и прилични комедии като “Маската" (1994).

Разбрах и друго. Този актьор има потенциал. Да играе сложни, обемни, правдиви и драматични роли. Не само да разсмива, но и да разплаква. Да предизвиква размисъл в душите ни. Да ни изненадва. Така че бе логичен преходът към “Лъжльо, лъжльо" (1997) и към най-големите му постижения “Шоуто на Труман" (1998) и “Човек на Луната" (1999). За участието си във филмите на Питър Уиър и Милош Форман две поредни години печели “Златен глобус". По това време обаче конкуренцията го спираше към златната статуетка на Академията и ставаше така, че критиката сипеше суперлативи за прекрасните му изяви, а “Оскарите" отидоха при Роберто Бенини ("Животът е прекрасен") и Кевин Спейси ("Американски прелести").

С “Величественият“ смятам, че справедливостта ще възтържествува.

Филмът на Франк Дарабонт (продуцент-режисьор) и Майкъл Слоун (сценарист) е тъкмо по мярката на мащабния и неординерен талант на Джим Кери.

Той неизбежно ще се хареса и на специалистите, и на широката публика.

Дарабонт знае как да подбира драматургията за своите творби. Преди се осланяше на Стивън Кинг ("Изкуплението "Шоушенк" и “Зеленият път"), сега се спира на отличната литературна първооснова на М. Слоун.

Историята, която ни се поднася, следва класическите образци на американското и световно кино. Тя е микс от “Завръщането на Самърсби" (1993) на Джон Еймиел, “Поставено лице" (1976) на Малтин Рит и “Мистър Смит отива във Вашингтон" (1939) на Франк Капра. Това я прави още по-любопинта и креативна. В нея има и сантиментален чар, и доброжелателен поглед към мрачното време на маккартизма (1951-1952), напомнящ ни шедьовъра на Джон Гришам “Бялата къща" (2001).

Дарабонт се пази от морализаторстване, не раздава присъди, дори не застава директно на страната на холивудската десетка. Чрез съдбата на редовия сценарист Питър Апълтън, приет по погрешка в градчето Лоусън за местния герой от Втората световна война Албърт Лукас Тръмбъл и повикан от Конгреса на САЩ да лъжесвидетелства, че е комунист с минало, постановчикът прави дисекция на американското общество в един от най-конфликтните му периоди, когато то се разминава на косъм от тоталитаризма. А вади късмет, защото обикновените хора (всъщност средната класа на Щатите) не приемат лъжата и лова на вещици, борят се за конституционните си права и свободи и обръщат гръб на всякакви авторитарни мегамитове и прийоми.

Точно за това Слоун и Дарабонт “принуждават" Апълтън да катастрофира, да загуби паметта си и да попадне в близкото до мегаполиса Л. А. Градче Лоусън. Именно тук, в старомодната, скучна и провинциална Америка с неповторимите й кинопразници, пресъздадени от оператора Дейвид Татърсал и композитора Марк Ишъм с такава носталгична топлота, героят на Кери се запознава с хората от мълчаливото мнозинство - честни, почтени, непокварени и посвоему наивни, които му дават сили в облика си на Апълтън да се бори и за чистотата на своята репутация с измислените обвинения на конгресния съдия Дойл. А след това и да стане истинска звезда на деня.

Филмът на Франк Дарабонт е ретро-сантиментален и праволинейно въздействащ, следвайки тъкмо големите заглавия на 50-те години (“Африканска кралица", “Един американец в Париж"), които явно са го формирали като творец и художник.

Наистина тази изчистена провинциална мелодраматичност като че ли ни идва в повече, но поне постановчикът играе с открити карти с нас в преследването на поставената си цел. Тя е създаването на голям романтичен филм с универсално послание, който да се хареса на членовете на Академията.

Успял е. Незаменим помощник му е добре балансираният актьорски ансамбъл. В него успоредно до приятното откритие Лори Холдън (Адел Стантън) се откроява дискретно, но ефектно присъствието на Дейвид Огдън Стайърс (д-р Стантън). До традиционно силната интерпретация на майстора на характерния персонаж Мартин Ландау (Хенри Тръмбъл) изпъква зловещата аура, излъчвана от Хол Холбрук като съдията Дойл.

Над всички в двойнствената си роля блести Джим Кери. Той е идеалният избор за главния герой. Съсредоточен, амбициозен, целеустремен, Кери играе с впечатляващо вдъхновение и страст, напомняща на Джеймс Стюарт от най-добрите му години.

Всъщност до голяма степен “Величественият" (игра на думи - име на кинотеатъра на Хенри в Лоусън, но и намек за влиянието и възможностите на водещия актьор) е “one man show". Той разчита на харизмата на Кери, безскруполно експлоатирана, за да постигне нужните резултати.

От само себе си се разбира, че за Дарабонт и Кери това ще бъде и най-сериозната заявка за Оскар 2002.

Дали ще успеят, ще разберем през март следващата година.

© Борислав Гърдев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.09.2002, № 9 (34)