|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
МЕЖДУ ПЪТЯ И ПЛАНИНАТА Борислав Гърдев При определяне победителите за “Оскар" - 2005 г. почти нямаше изненади. Аз поне бях убеден, че “Следвам пътя си" и “Планината Броукбек" ще се окичат със златните статуетки. Друг е въпросът, че големият победител се оказа “Сблъсъци" на Пол Хагис. Защо бях сигурен, че филмите на Джеймс Манголд и Анг Ли ще триумфират - съответно за най-добра главна женска роля и за режисура, адаптиран сценарий и музика? Просто следя отдавна процедурата по номинирането и награждаването на най-добрите американски филми за съответната година и са ми ясни механизмите на действие на киноакадемиците. В случая те залагат на два превъзходни спектакъла, заснети от много талантливи режисьори, покриващи двата края на зрителските интереси. На очакващите традиционно поднесената биография на поредната американска кънтри-звезда, превърнала се в легенда - Джони Кеш и на феновете на също толкова традиционно разказаната и едновременно фино и деликатно експонирана гей-драма за преживелиците на двамата симпатични каубои-неудачници Джак Туист (Джейк Джиленхал) и Енис Дел Мар (Хийт Леджър), която първоначално шокира със своята необичайна скандалност, но постепенно ни спечелва с топлата си изповедна нежност и дори предизвиква сълзи в очите на финала. Така с награждаването им членовете на Академията за филмово изкуство правят реверанс и на консервативната публика, т.нар. мълчаливо мнозинство в САЩ, която при всички положения харесва и аплодира “Следвам пътя си", но и обръщат внимание на влиятелната общност на зрителите с нетрадиционна сексуална ориентация, която, оказва се, е също жизнено-необходима за всеки амбициозен холивудски проект. Всъщност “Следвам пътя си" и “Планината Броукбек" са двете страни на лъскавия медал на качественото експортно американско кино за масова забава. “Следвам пътя си" е прилично заснета от Федън Папамайкъл музикална драма за големия певец Джони Кеш, изигран блестящо от Хоакин Финикс, която в едри контури възстановява живота му от неговото детство, през войнишкото му битие в Германия и първия запис, до борбата му с наркоманската зависимост, любовта му към Джун Картър и триумфалното му завръщане на върха на музикалните класации с легендарния албум от 1968 г. “В затвора “Фолсъм". В този аспект творбата на Магнолд се доближава плътно до сюжетната схема на “Рей" на Тейлър Хакфорд, с който през 2004 г. Джейми Фокс получи своя жадуван “Оскар". Тя залага на познатата история, на популярните хитове на Кеш и на прекрасните актьорски изяви на Финикс и особено на Рийз Уидърспун, създала ролята на живота си като Джун Картър, изиграна от нея вдъхновено-превъзходно. “Планината Броукбек" е печална и носталгична сага за двама влюбени самотници, чувстващи се застрашени и преследвани от нетолерантна Америка както през 60-те, така и през 80-те години. Които са принудени да създават семейства, да измъчват своите жени, да лицемерничат и да се крият в митичната планина Броукбек, където сред природата и далеч от подлудяващата, потискаща ги тълпа разкриват своята естествена и неподправена същност. Признавам си, първата сцена на интимност между Енис и Джак ме шокира и мен. Но оттласквайки се от пикантните детайли и необичайността на интимната връзка, зрителят неусетно става съпричастен към тази нестандартна, но много чиста и нежно-спотаена мъжка любов, поднесена на екрана с фино-поетична красота. Куриозното е, че във филма мъжките персонажи са много по-чувствителни и уязвими в съпоставка с неразбиращите ги, сковани в бремето на семейното ежедневие съпруги, претворени впечатляващо от актрисите Мишел Уйлямс - Алма (тя дори имаше номинация за поддържаща женска роля) и Ан Хатауей - Лорийн. “Планината Броукбек" е преди всичко триумф на деликатната и прецизна режисура на Анг Ли. Но филмът не би станал това явление, което е сега, без одухотворената камера на Роджеро Пиетро, късащата сърцето музика на Густаво Сантаолала и майсторски експонирания сюжет на Лари Макмъртри и Даяна Осана, екранизирали по-възможно най-добрия начин прочутия роман на Ани Пру, спечелил през 1997 г. наградата “О'Хенри". Не по-малка е заслугата и на водещата актьорска двойка Леджър-Джиленхал, но истината е, че тя впряга своя талант за цялостното и хомогенно звучене на кинотворбата, чийто качествен щемпел е безспорно Анг Ли. Точно затова Академията заслужено награждава режисьора и авторите на литературната адаптация, а като компенсация за непобедилите актьори, гласува още един “Оскар" за музика. Така става почти винаги на Оскаровата церемония. И там се действа на принципа - за всекиго по нещо, както беше някога у нас на фестивала “Златният Орфей". Но ми се струва, че в САЩ критериите и подбудите на кинокорифеите са все още не напълно амортизирани и дискредитирани...
© Борислав Гърдев |