"ДВЕТЕ КУЛИ" - ПРИКЛЮЧЕНИЕТО ПРОДЪЛЖАВА

Борислав Гърдев

web

С два проблема се сблъсквам при гледане на "Двете кули" на Питър Джаксън.

Първият е принципен и се свежда до необходимостта да се рецензира не готов филм, а втора част от цялото. Ако сядам пред листа, то е не само заради диктата на пазара, а и защото Джаксън отново поднася грандиозен и вълнуващ спектакъл (при това като доста волна в случая интерпретация на епопеята на Толкин), заснет виртуозно от Андрю Лесни, който не ме оставя равнодушен цели 179 минути.

В същото време си мисля за удоволствието да гледам целия филм в рамките на 9 часа. Експериментът си струва (такива театрални маратони като "Брегът "Утопия" на Том Стопард с режисьор Тревър Нън вече са факт в Лондон) и вероятно тогава и представата ми, а и оценката ми за ЦЯЛОСТНИЯ спектакъл, ще бъдат по-точни, по-целенасочени и комплексно-обхватни.

Вторият проблем свързвам с нерадостната съдба на родното ни кино, което няма традиции и в екранизирането на фентъзи-романи или разкази, независимо от добри образци през последните 10 години. А е пределно ясно, че с нескопосни версии на наши юнашки и фантастични приказки, няма да впечатлим никого.

Съсредоточавайки вниманието си върху "Двете кули", отбелязвам по необходимост, че той може да се възприеме адекватно само ако е четен Толкин и е гледана първата част от сагата - "Задругата на пръстена". В противен случай зрителят просто няма да разбере за какво става дума.

Иначе, независимо от виртуозния монтаж на Майкъл Хортън и Ябез Олсен, в "Двете кули" прозира фабулна фрагментарност (тя е неизбежна, след като в първата част задругата се разпада), като допирните точки между Фродо и Сам от една страна и Пипин, Мери и Арагорн от друга, са по-скоро имагинерни.

Това, с което Питър Джаксън ни печели, са девствените пейзажи от Нова Зеландия на фона на патетичния саунд на Хауърд Шор, визуалните ефекти на Ричард Тейлър (как да забравим благообразния Дървобрад или виталния урод Ам-гъл) и поднесената потресаващо с истински библейски размах битка между човеците и орките на Саруман при Шлемово усое.

В същото време той не пропуска да ни напомни, че претворява приказка за борбата на Доброто и Злото, като дори вкарва в повествованието нелепо звучащ диалог между Фродо и Сам, в който те умуват дали ще бъдат възпети като заслужили в легенди и сказания.

Поне за мен тази дискусия е излишна, тъй като в "Двете кули" героите са други - Арагорн (изключително органичен Виго Мортенсен, който влече и партньорката си Лив Тайлър - Арвен към една от малкото й върхови изяви), Йън Маккелън - Гандалф Белия, добил почти Мойсееви измерения с магнетичното си излъчване, Бърнард Хил, недооценен като крал Теоден и Джон-Рис Дейвис (Гимли), необходимият смешен шишко в иначе представителната и войнствена компания, бореща се срещу злодея Саруман (Кристофър Лий, пласиращ съвършена демонична аура, напомняща класическите диктатори Хитлер и Сталин).

Отвореният финал неусетно ни подготвя за заключителната трета част, в която пак ще следим със затаен дъх поредния епос за победата на градивния дух. В нея най-после ще трябва да узнаем и как Фродо ще се спаси от злата съдбоносна сила на пръстена. Дано в нея и Илайджа Ууд е все така добър и има по-богати възможности за изява.

© Борислав Гърдев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.01.2003, № 1 (38)