ЗА "КАТИН" И ИСТОРИЧЕСКАТА ПАМЕТ

Борислав Гърдев

web

1. Този филм трябваше да бъде заснет от Анджей Вайда. Най-малкото заради паметта на баща му - офицерът Якуб Вайда, разстрелян от убийците на НКВД през пролетта на 1940 г.

Парадоксът е в друго - той можеше да се появи на екран именно сега, и по-точно на 21 септември 2007 г., и веднага да се превърне в обществен и творчески феномен, а впоследствие и в полската кандидатура за "Оскар" 2007.

А всъщност "Катин" е свързващото звено, брънката, която ни отвежда към ранните шедьоври на Вайда, формирали раждането на полската школа и познати и изучавани във всички реномирани киноуниверситети - "Поколение" (1954), "Канал" (1957) и "Пепел и диамант" (1957), към последвалите ги прочути екранизации на националната класика като "Пепелища" (1965), "Брезова горичка" (1971), "Сватба" (1973), "Обетована земя" (1975), "Госпожиците от Вилко" (1980), "Пан Тадеуш" (1999), към интерпретациите му на световноизвестни творби като "Пилат и другите" (1972), "Делото Дантон" (1982) и "Бесове" (1987), към екзистенциалните драми като "Диригентът" (1979), както и към прочутите му изобличителни и социално-ангажирани творби като "Човекът от мрамор" (1977), "Без упойка" (1978) и "Човекът от желязо" (1981).

Само творец от класата на Вайда, с неговия авторитет на художник и гражданин, дал своя принос в борбата и с нацизма, и с комунизма, може да създаде такъв кристално чист като послание шедьовър. Защото, признавам си, "Катин" ме разтърси като малцина истински произведения на седмото изкуство. След гледането му се запознах и с мнението на продуцента му Михал Квечински. Той чистосърдечно си признава, че не е искал да прави епос с многомилионен бюджет, а честен и ясен филм, необходим на неговите, т.е. на нашите, деца и внуци. Логично е за целта да се използват мотиви от повестта "Пост мортем" на Анджей Муларчик, послужила за основа на сценария, дело на Вайда, Владислав Пасиковски и Пшемислав Новаков.

2. Анджей Вайда е имал ясна концепция за своя филм. Той е държал да създаде потресна документална хроника, която чрез композициите на Кшищоф Пендерецки зазвучава като полска и общочовешка трагедия. Насочена както срещу насилието, познато в неговия най-уродлив нацистко-болшевишки вид, така и срещу живеенето в лъжа. Само вътрешно свободен човек като Вайда, недопуснал куриозни творчески компромиси в годините на тоталитаризма, чувства потребност да каже цялата истина за Катинската трагедия и да призове като 90-годишния Солженицин да не живеем живота си в лъжа. Ако и десетилетия наред отношението към тази драма да беше критерий за лоялност към социалистическа Полша. Или именно заради това.

3. Като опитен кинематографист Вайда се пази от тезисността и плакатната злободневност в обобщенията си. Нещо повече - той държи на пълната, горчива правда за онази кървава епоха, изисквайки от целия си екип от първокласни майстори, начело с оператора Павел Еделман, декоратора Валдемар Вайс и сценографката Магдалена Дипонд, служенето на истината - сурова, автентична, нелицеприятна, отблъскващо-кървава до болка и ужас.

Анджей Вайда умишлено търси съпоставката основно с шедьовъра на Елем Климов "Иди и виж" (1985) и директно полемизира с един от най-отвратителните фалшификати в световното кино, небезизвестната "Мечта" (1941) на корифея Михаил Ром, мъчещ се да представи адаптирането на населението в "новоосвободените земи от Западна Украйна и Западна Беларусия" към постулатите на сталинския комунизъм.

За Вайда случилото се през пролетта на 1940 г. е варварско престъпление без аналог в световната история. Куриозът е, че полските офицери, взети в плен в германската зона, отиват в лагери и малка част от тях загиват, тъй като Германия е подписала Женевската конвенция за военнопленниците, докато нещастниците, попаднали в лапите на НКВД, с решение на Политбюро на ВКП(б) от 5 март 1940 г., са ликвидирани в Катинската гора между Козловск и Гнездово през април същата година.

Около 20 000 на брой. В изпълнение на знаменития Сталинов завет - "Има човек - има проблем. Няма човек, няма проблем!" Злодеите на НКВД изпълняват безпрекословно заповедта на престъпната болшевишка власт, която, както винаги, действа прозорливо-далновидно. Да се избие цвета на полското офицерство и да бъде заменено с наше, едва оцеляло в Катинската месомелачка. Негово олицетворение във филма е Йежи в превъзходното изпълнение на Анджей Чира.

А след победата през 1945 г. болшевишката пропаганда с цялата си наглост лансира несъстоятелната теза, че за престъплението са виновни германците, уж избили полските офицери през лятото на 1941 г.! Вайда държи на всяка цена и на висок глас да каже истината за прикриваните престъпления. За него без съмнение нахлуването на съветските войски в родината му на 17 септември 1939 г. си е чиста война и окупация. Във филма е поставен знак за равенство между стила и методите на работа на репресивните апарати на двата сходни режима - нацисткия и болшевишкия. Индиректно така ни се внушава, че между 1939 и 1941 г. двата главни агресора в Европа са Германия и СССР.

И още нещо - колкото смущаващо, толкова и катарзисно-пречистващо - излиза, че поляците трябва да благодарят на Йозеф Гьобелс за това, че през 1943 г. дръзва да разкрие пред света истината за съветските зверства срещу полските офицери, извършени със злодейска педантичност през пролетта на 1940 г.

4. Като произведение на изкуството "Катин" въздейства като висока трагедия. Анджей Вайда умее да създава подобни спектакли. Но в "Катин" той бяга от пищната ефектност или от самоцелната зрелищност. Само с образа на Тадеуш (Антони Павлицки), носещ болезнено-съкровен автобиографизъм, той не е устоял на изкушението да се върне с машината на времето повече от 60 години назад в своята младост, превръщайки го не в герой на антигерманската съпротива, подобно на незабравимите младежи около Стах от "Поколение", а в първия импулсивно изградил се противник на раждащия се и в Полша тоталитаризъм, срещу който незавършилият гимназист предпочита да се бори с оръжие в ръка. И да загине в родния и толкова мил на сърцето му Краков.

5. "Катин" е безкомпромисно направен обективен филм. Той в никакъв случай не е антируски. Антисъветски е, тъй като другояче не може да бъде. Но не е насочен срещу народа на Русия. Нещо повече - чрез образа на майор Попов, претворен подкупващо-непосредствено от Сергей Гармаш, постановчикът доказва, че дори и сред съветските офицери е имало доблестни и любящи мъже, готови с риск на живота си да спасят поне една човешка съдба, като тази на Аня - Мая Остаржевска, жената на застреляния ротмистър Анджей.

Режисьорът мъдро призовава своите могъщи руски съседи заедно с поляците да прочетат страшните страници от общото си минало и да приемат полската гледна точка, че за жертвите нито през 1939, а още по-малко през 1945 г. не е имало никакво освобождение. И в двата случая се е осъществила инвазия - брутална, нагла, с кървава жестокост и в името на политическата целесъобразност. И колкото по-бързо осъзнаят този факт поданиците на Путин и Медведев, с толкова по-малко усилия ще усвоят уроците на историята, която и досега ни събира и разделя.

6. Както всеки значим филм на Вайда, така и "Катин" разчита основно на убедителната актьорска игра. И както в "Канал" (1957), "Всичко за продан" (1969) или "Обетована земя" (1975), и в "Катин" е налице хармонично изграден и умело направляван амбициозен актьорски екип, дал всичко от себе си за цялостното въздействие на творбата. Еднакво убедителни са както чуждестранните изпълнители като Сергей Гармаш - майор Попов, и Йоахим Паул Асбьок - щурмбанфюрер Мюлер, така и звездите на моята младост Ян Еглерт - генералът, Мая Коморовска и Владислав Ковалски - родителите на Анджей, без да забравяме приноса на младите таланти Мая Остаржевска - Аня, Магдалена Целеска - Агнешка, Агнешка Глинска - Ирена, и Антони Павлицки - Тадеуш.

7. Строго хроникалният обективен тон на повествованието се нарушава само веднъж, но мотивирано и изключително ефективно. На финала, когато чрез блестящия кинематографичен способ на задкадровия дневников запис, ставаме свидетели на изтреблението в Гнездово на 10 април 1940 г. Последните 15 минути от общо 125-те въздействат потресаващо, напомняйки най-големите киношедьоври като "Списъкът на Шиндлер" (1993) на Спилбърг, "Тенекиеният барабан" (1979) на Шльондорф и дори "Николай и Александра" (1970) на Франклин Шафнер, пръв раздрал завесата на друга старателно крита срамна тайна на съветския режим - убийствоно на император Николай Втори Романов и цялото му семейство през лятото на 1918 г.

Мисля, че именно те може да натежат за решението на членовете на Американската филмова академия при даването на "Оскар" за най-добър чуждоезиков филм тази година. По ирония на съдбата Вайда ще се бори и с Никита Михалков, безспорният властелин на руското кино, предложил своя версия на популярната театрална класика на Реджиналд Роуз "12 разгневени мъже". Аз лично съм раздвоен, защото и той е направен със замах, шеметно постановъчно майсторство и прекрасни актьорски изяви. И все пак, ако трябва да надделеят моралните императиви - бих предпочел Вайда. При цялата ми симпатия към Михалков. Защото Никита Михалков е направил кух и вторичен филм, в който не само се подиграва с демократите в страната си, но и създава паметник на руския офицер - изигран естествено от него, който и като съдебен заседател не изоставя хуманизма си и не само спасява обвиненото в убийство чеченско момче, но дори и освобождавайки го от ареста, решава да се грижи за него...

© Борислав Гърдев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.02.2008, № 2 (99)