ДА ПОСТИГНЕШ МЕЧТАТА СИ

Борислав Гърдев

web

Христо Шопов защити своята амбиция. Редактирайки известната реклама, можем да кажем уверено: Преди в България, а сега и по света. И този извод няма да звучи помпозно, нито ще е далеко от истината. Вглеждайки се внимателно в житейския и творчески му път, ще установим, че е логично точно той да е актьорът пробил дръзко и категорично и в родното, и в западното (в частност италианското и американското) кино.

Затова обаче е нужен не само талант или късмет. Трябва и характер, кален дух, умение да се пласираш, да използваш пълноценно всяка предоставена ти възможност, да изчакваш и в точния момент да бъдеш на подходящото място.

Истина е, че и други преди него правиха опити да се лансират в чужбина. Резултатите обаче (Стефан Данаилов в “Берлинска конспирация", 1991, Иван Иванов в “Арсен Люпен завинаги", 1993, и “Кървав спорт 4", 1998, или Боян Милушев в “Хищна птица", 1995) бяха повече от скромни.

Явно Христо Шопов е бил белязан от съдбата. Подобно на колегата си от бивша Югославия Раде Шербеджия.

Знам, че артистичните му способности са наследени. Той никога не е забравял, но и не е парадирал, че е син на големия Наум Шопов.

У нас тази фамилия отваря тежките порти на ВИТИЗ (НАТФИЗ), но съвсем не е гаранция за категоричен успех.

За утвърждаването в примамливия свят на киното се изискват и други качества, които не се усвояват на студентската скамейка. Роден на 04.01.1964 г. в София, Христо Шопов завършва класа на Елка Михайлова във ВИТИЗ през 1987 г. Веднага започва работа в театър “София". Демонстрира запомнящи се изяви в “Скок в леглото" (1992) и “Играта на челик" (1994), като най-добрите страни на драматичния си талант разкрива в дует с баща си в камерната постановка “Контракт" (1992).

Неговата цел обаче е кариерата в киното. Шопов е от тези звезди, които не обичат обвързване с конкретен театър и целят преимуществено работата пред камерата.

Още като студент Христо Шопов е забелязан от реформатора на българския театър Иван Добчев, който му предлага важна роля в неговия кинодебат “За госпожата и нейната мъжка компания" (1984). Срещата с Добчев е знаменателна за съдбата на актьора. Оттук нататък ще му върви на контакти с големи режисьорски имена, които ще определят облика на артистичните му изяви.

Изключително важно и знаково е участието му в тийнейджърския хит на Иван Андонов “Вчера" (1987), в който с много хъс, непосредствена убедителност и мъжкарски чар изгради образа на бунтаря Иван.

“Вчера" се оказа не само най-гледаният филм на годината, но и манифестът на нашата младежка контестация, появила се близо 20 години след западния му оригинал, с който ние посрещнахме българската перестройка.

Хр. Шопов има щастието да участва в още два култови родни филми - “Маргарит и Маргарита" на Николай Волев (1988-1989) и “Индиански игри" (1990) на Иван Андонов. В първия чрез героя си Маргарит отрече категорично фалша на прогнилия реален социализъм. Във втория Шопов влезе в кожата на объркания и уязвим Борис, попаднал в абсурдната среда на ритуали, заклинания и кървав инцест, а българското кино смело каза “да" на настъпващата демокрация.

Логично бе в периода на малокартинието, продължил близо десетилетие, Христо да се снима по-рядко и не винаги в качествени проекти. Все пак в този период той работи с Людмил Тодоров в “Любовното лято на един льохман" (1990), с Красимир Крумов в “Мълчанието" (1991), с Дочо Боджаков в “Кръговрат" (1993), снима се и в екстравагантно-осъвременения тв мюзикъл на Хачо Бояджиев “Братът на бай Ганя" (1996), без да забравяме усилията му да стане звезда на родния екшън в тв поредица “Голямата ченгеджийница" (1992-1995), в която беше печено ченге, борещо се хладнокръвно и стръвно с корупцията и престъпността у нас. За съжаление сериалът остана недовършен, но от него все пак в съзнанието си запазихме спомена за най-сполучливия филм от поредицата - “Трафик" (1995) на Ивайло Джамбазов.

В тези години Шопов пробва късмета си в рекламата (той беше лице на фалиралата TSBank в един истински шедьовър на тв минимализма от 1995 г.) и регистрира първото си епизодично участие в чуждестранна продукция.

Наистина тя бе българо-руска (“Дон Кихот се завръща", 1997), не много успешна, ролята беше малка и незначителна, но опитът от работата с големия Василий Ливанов в ресурсно добре осигурена творба (от самия Анатолий Карпов) си струваше.

След първото включване в чуждоезиков филм, дойде следващото, още по-важно и по-значимо - “Сивата зона" (2001) на Тим Блейк Нилсен. Това вече бе стойностна американска драма (на “Ню имидж"), снимана у нас, и ако и тя да засягаше (наистина в нетрадиционно критичен план) еврейската трагедия по време на концлагерния холокост, беше важна за кариерата на Христо Шопов. Не само заради по-обемното му екранно присъствие, но и поради възможността да работи с асове като Мира Сорвино и Стив Бушеми.

Разбира се филмът “Сивата зона" нямаше звездната слава на “Списъкът на Шиндлер" (1993) на Спилбърг, но се сдоби с официална премиера и разпространение в САЩ и до голяма степен се оказа съдбоносен за срещата с великия Мел Гибсън.

Снимането на “Сивата зона" съвпадна с оживлението в българското кинопроизводство, което обаче се оказа непродуктивно за Христо Шопов.

Той прие да се снима в непрестижни комедии (“Коледата е възможна", 2001, реж. Християн Ночев) и объркани екшън-мелодрами (“Най-важните неща, 2001, на Иван Андонов, където беше неузнаваем като карикатурния бодигард Гаврил), преди да получи главната роля в амбициозната драматична дисекция на напрегнатия ни делник в “Следвай ме" (2004) на Дочо Боджаков.

През 2000-2003 г. осъществи задължителното чиракуване в евтините екшъни на “Ню имидж" (“Октопус", 2000, “Мозъчна атака", 2000, “Питони 2", 2002 и “Ловец на извънземни", 2003), предназначени за азиатския видеопазар и дело на световно неизвестни занаятчии, докато дочака звездния си час.

Той настъпи през 2003 г. с поканата на Мел Гибсън да играе Пилат Понтийски в неговата версия на последното денонощие от живота на Спасителя “Страстите Христови".

Спомням си как в “Шоуто на Слави" Христо разказа семпло и самоуверено за работатата си с Мел Гибсън и с каква искрена зависит шоумен № 1 на републиката го разпитваше за перипетиите му по време на снимките.

Христо Шопов получи третата важна роля в драмата на Гибсън и в една по същество статична интерпретация на арамейски език успя с едри щрихи и сдържан психологизъм да очертае драмата на римския прокуратор, комуто историята отрежда не само жена му да стане последователка на християнството, но и самият той да вземе най-неблагодарното за две хилядолетия напред решение, пращайки Христос (Джими Кавийтъл) на Голгота и измивайки ръцете си след наложената му от тълпата и еврейските първосвещеници присъда.

Каквито и възражения да имаме към лентата и режисьорската концепция, е невъзможно да отречем потресаващото й емоционално въздействие, стабилната постановъчна работа и хомогенния актьорски ансамбъл, в който блести и Христо Шопов.

Вероятно той не се самозалъгва, че оттук нататък ще получава само роли определени за Раул Бова, Харисън Форд или Том Круз, но е пределно ясно, че след демонстрираните от него възможности, го очаква плодотворна кариера на качествен поддържащ актьор.

Което пък не е никак малко. Доказателството е бързото му включване в сериала на Джани Лепре “Бягството" (2004).

Така след 20 години усилия Христо Шопов осъществи своята амбиция. В следващите десетилетия го очакват нови предизвикателства и още по-амбициозни и значими кинопроекти. По дългия път на личното осъществяване.

А дали осъзнаваме, че той е наше национално богатство, рентабилна стока (в добрия смисъл на думата) и че заслужава да носи качествения щемпъл “Славата на България" (по заглавието на един от последните му важни филми) е отделен въпрос. Който не касае самия актьор, а нас, неговите фенове и критици, за които осмислянето на феномена Христо Шопов си остава ако не български комплекс, то задача с много неизвестни, чието успешно решаване е цел на обозримото бъдеще.

© Борислав Гърдев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.07.2004, № 7 (56)