ПАМЕТ ЗА ФРАНК КАПРА

Борислав Гърдев

web

Той е след майсторите на американското кино. Напуска родното сицилианско село Бизакуино на шест години заедно с родителите си, пристига в САЩ, работи като вестникопродавач и армейски инструктор, учи в Калифорнийския технологичен институт.

След армията през 1915 г. се насочва към киното. Утвърждава се като добър гегмен и с упорит труд се налага в капризния свят на Холивуд. Създава образцови социални комедии. Легендарни са неговите добродетелни проповеди от екрана, често повтаряният от него призив за честност, справедливост и свобода в Америка, за сътрудничество между бизнесмените и трудещите се, заради които е наричан "митологизатор на Рузвелтовата епоха" (въпреки че е консервативен републиканец и противник на Франклин Делано Рузвелт по време на мандата му като губернатор на Ню Йорк) и "О'Хенри на екрана".

Тръгва с разработването на триковете за комедиите на Хари Лангдън, дебелият инфантил, превърнат от него в първостепенна звезда. С Лангдън снима прочутите си творби "Скитай, скитай, скитай" (1926), "Най-силният човек" (1927) и "Дългите гащи" (1927). Но звездата се взема насериозно и скъсва скандално със своя създател. Капра си тръгва, без да хленчи, уверено и с достойнство. Знае, че е оскърбеният, тъй като сам създава сюжетите. Той дори лансира екранния му образ на малкия елф, приличащ удивително на добрия войник Швейк! Времето доказва неговата правота - Лангдън бързо залязва, а Капра продължава да снима още четири десетилетия. В мемоарите си след години ще отбележи меланхолично: "Лангдън стигна самия връх: надминавайки славата на Чаплин. Така и не разбра защо. Лангдън стигна до самото дъно: евтин актьор, наеман от време на време. Така и не разбра защо. Нека допуснем, че светът му е виновен." (стр. 398).

Франк Капра снима добри неми филми - "Силата на пресата" (1928) с Дъглас Феърбанкс-син и Джобайна Ралстън и "Звездата на утринните матинета" (1928) с Беси Лав. Звездният му час обаче настъпва с идването на звука. Работи вдъхновено и упорито и настоятелно преследва популярността. Не се колебае да представи дори конюнктурен филм като "Полетът" (1929), в който Джак Холт като Панама Уилямс преследва бунтовниците на Аугусто Сесар Сандино в Никарагуа!

Успехът се задава на хоризонта през 1931 г., когато започва сътрудничеството му със сценариста Робърт Ръскин. Атакува върха с "Жената модел" (1930) - смело изследване на женския характер, на Кей Арнолд, не като предмет, а като личност, при това пресъздадено напористо в модерния дух на феминизма от Барбара Стануик, и "Дъжд от светлина" (1930) с Джо Кук, неговият отговор на Чаплиновия "Цирк" от 1928 г., след което реализира "Дирижабъл" (1931) с Джак Холт и Фей Рей, отзвук на трагедията на Умберто Мобиле от 25 май 1928 г., романса "Платиненорусата" (1931) с Джийн Харлоу и мелодрамата "Жената чудо" (1931) с Барбара Стaнуик. Последните два филма ознаменуват началото на сътрудничеството с Ръскин.

В разгара на депресията поставя "Американска лудост" (1932) с Уолтър Хюстън и Пат О'Брайън, вдъхвайки увереност - поне в банковата система - за изтерзаните обикновени хора, докато в "Недопустимо" (1932) с Барбара Стaнуик и Адолф Менжу показва, че богатите също плачат, принудени да се съобразяват с обществените рамки - по тази причина проспериращият политик Боб Гроувър така и не успява да се ожени за своята любов - журналистката Лулу Смит.

Надниква в сложния китайски граждански конфликт с "Горчивият чай на генерал Йен" (1933) с Барбара Стaнуик и Нийл Астър, за да приеме овациите от шумния успех след излизането на "Лейди за един ден" (1933) с Уорън Уилям и Мей Робсън. Появява се и така очакваният голям хит - "Това се случи една нощ" (1934) с Кларк Гейбъл и Клодет Колберт, с който печели 5 награди "Оскар". Кой не помни авантюрата на репортера Питър Уорън с милионерската дъщеря Ели!

В рамките на своето най-плодотворно десетилетие Капра получава "Оскар" за режисура през 1934, 1936, 1938 и 1942 г. и "Златен глобус" през 1946 г., превръщайки се в най-титулувания американски постановчик и в златната кокошка на "Кълъмбия". Заплатата му прогресивно расте и достига 25 000 долара на година!

В това студио работи до "Запознайте се с Джон Доу", когато се прехвърля в "Уорнър брадърс". Там има дълго и плодотворно сътрудничество с високомерния и взискателен продуцент Хари Кон и успява да си извоюва уникален статут на режисьор-звезда, като името му се изписва на екран първо, преди това на водещите знаменитости, ангажирани в продукцията. Такава привилегия няма за Франк Лойд, Хауърд Хокс, Раул Уолш, нито дори за Уилям Уайлър и Джон Форд. Голямото изключение е Чаплин, но той си е пълновластен господар на творбите. Защо да се чудим тогава, че мемоарите му от 1971 г. са озаглавени "Име пред титрите"?

С "Това се случи една нощ" започва важен и плодоносен етап в кариерата му, продължил до 1951 г. Представя нови филми ежегодно. По правило те са касови, ефектни, ярки, занимателни. Някои от тях са чиста забава - "Бродуей Бил" (1935), "Цели се нависоко" (1950), "Женихът се завръща" (1951). Останалите обаче засягат животрептящи проблеми на САЩ - безработицата, апатията и безперспективността, тежкият живот на малките хора, манипулациите върху тях от властимащите... Стига дотам, че през 1937 г. представи слънчевата утопия "Изгубеният хоризонт", в която Ронлад Колман като британския дипломат Робърт Конуей търси земния рай след преживяна самолетна катастрофа в съблазнителната митична долина Шангри-ла, оказала се подозрително по-привлекателна от реформиращата се Америка на Франклин Рузвелт.

Гари Купър като Лонгфелоу Дийдс в "Мистър Дийдс отива в града" (1936) съзнателно се разделя с богатството си от 18 милиона долара в името на общественото благо, Едуард Арнолд - Антъни Кърби в "Това няма да го вземеш със себе си" (1938) великодушно се отказва да купи "къщата в района на дванадесети блок", в която живеят като в комуна наемателите на Алис Мартин Вандерхоф - Лайънел Баримор, чудаците, на които не им пука за парите, представляващи добрата същност на Америка, Джеймс Стюарт - Джеферсън Смит от "Мистър Смит отива във Вашингтон" (1939) като сенатор-идеалист повежда битка срещу машинациите на колегата си Пейн - Клод Рейнс, обвинил го несправедливо в корупция. В 23-часова реч от парламентарната трибуна умело се защитава и накрая припада като национален герой, а Гари Купър като Джон Улоуби в "Запознайте се с Джон Доу" (1941) хитро се прави на безработния Джон Доу, готов показно да сложи край на живота си, но когато едноименното движение набира скорост, ловко направлявано от Д. Б. Нортън - Едуард Арнолд, Доу - Улоуби разбира, че се превръща в опасна маша за манипулиране на общественото мнение, явяваща се лъжеалтернатива на републиканци и демократи, зад която прозира амбицията на Нортън да тласне страната към диктатура и еднолично управление. Което и го подтиква към решителни действия в защита на истината и справедливостта. Капра посочва открито хранителната среда на тоталитарните мегамитове - фашизъм и комунизъм - липсата на свобода, сигурност, справедливост, перспективна насока, апатията и мързела на обикновените граждани и неуморно ги разобличава и клейми поне до 1948 г.

Пауза от актуалните проблеми е бравурната комедия на ужасите по пиесата на Джоузеф Кесерлинг "Арсеник и стари дантели" (1944), в която Кари Грант като Мортимър Брустър прави незабравима и уникална трагикомична роля. Следва легендарната приказка "Животът е прекрасен (1946) с Джеймс Стюарт, Дона Рийд и Лайънел Баримор, с която в САЩ посрещат Коледа всяка година от малкия екран, една от най-тъжните - за съдбата на обаятелния Джордж Байли и неговите напъни да намери 8 000 долара, с които да спаси имота и честта си, но и най-оптимистичните, които съм гледал, тъй като Байли се спасява с помощта на съгражданите си. Велик и незабравим филм, доказващ ефективно, че американската мечта не умира, дори и при най-безнадеждните обстоятелства.

"Състоянието на съюза" (1948) е последната му ангажирана социална комедия, която реализира като собствен производител, заедно с "Животът е прекрасен", чрез компанията си "Либърти филмс". Тя е логичният финал на сагата, започната с "Мистър Смит отива във Вашингтон", тъй като тук кандидатът на републиканците за президент Грант Матюс - Спенсър Трейси, имащ шансове да се бори с Труман, се отказва на финалната права, осъзнавайки, че предизборната борба променя същността му, че трябва да обещава невъзможни за изпълнение неща, да лъже и манипулира собствената си съпруга Мери Матюс - Катрин Хепбърн и общественото мнение на любимата си страна. А това е тежко бреме за иначе прямия индустриалец - производител на самолети, което бреме не желае да носи на плещите си. Затова в не по-малко знаменита реч пред тв камери и 20 милиона зрители спира борбата за президентския пост. Но не и амбицията си да вразуми републиканци, демократи и избиратели, че от техните съвместни усилия и интегритет зависи просперитетът на САЩ. Излишно е да казвам, че чрез устата на Спенсър Трейси говори самият Капра...

Пренастройвайки се в движение, Капра се завръща от обществено значимите теми към чистото развлечение. Създава два филма с Бинг Кросби - "Цели се нависоко" (1950) и "Женихът се завръща" (1951). Те са забавни и остроумни, с тях той дори прави концесия на сложния и комплексен свят на мюзикъла, но "Цели се нависоко" не е нищо повече от римейк на познатия ни "Бродуей Бил" и се помни с неочакваната поява на Оливър Харди като Сукър, докато по-стегнат и концентриран, хомогенен и целенасочен като послание си остава "Женихът се завръща", в който и Бинг Кросби като Питър Гарви е много по-органичен и ефективен.

Франк Капра изпада в безтегловност. Знаменитият автор на знакови комедии в средата на 50-те години на миналия век е в творческа криза. Досущ като неговия руски събрат Григорий Александров! Но намира изход - в предложението на телефонната компания "Бел" да реализира четири тв научно-популярни филма за най-важните процеси, на които се дължи животът на нашата планета - кръвта и кръвоносната система, слънцето, космическите лъчи, топлото течение Гълфстрийм. Това е предизвикателство и стимул за нови креативни търсения. Капра снима в цвят, вкарва в кадър специалисти, които разказват непринудено и увлекателно, използва като пълноценно изразно средство анимацията... В резултат през 1956-1958 се появяват класическите "Нашият мистър Слънчо", "Хемо Великолепният", "Странният случай с космическите лъчи" и "Освободената богиня", които и днес се гледат с удоволствие, вдъхновявайки нашите алтруистични пориви.

Добил отново увереност в себе си, Франк Капра се заема да докаже на всички, че е в играта и може да снима качествени комедии, които да привлекат широката зрителска маса в киносалоните. Двете му нови комедии са бляскаво заснети в цвят и за широк екран. В тях играят големи звезди - Франк Синатра, Елеонор Паркър, Каролин Джоунс и Едуард Дж. Робинсън в "Дупка в главата" (1959) и Глен Форд, Бет Дейвис, Томас Мичъл, Ан Маргрет и Питър Фолк в "Джоб, пълен с чудеса" (1961), който всъщност е римейк на "Лейди за един ден" (1933). Вдига се шум, маестрото дава пространни интервюта, пускат се натрапчиви реклами, филмите излизат... Но не са посрещнати ентусиазирано от публиката, а и критиците се мръщят, че режисьорът се е изчерпал, че творбите му не вдъхновяват неговите почитатели, тъй като са опростени и прекалено идеалистични.

Какво му остава на Капра освен да свие бойното знаме? Преди това обаче снима ведрия и футуристичен "Среща в космоса" (1964) с Мерсия Макбрум и Джим Бакус, в разгара на осъществяване на програмата "Меркурий" и като оптимистично предчувствие за предстоящия подвиг на Луната на Армстронг на 20 юли 1969 г., и се захваща с екранизацията на романа "Изоставен" (1965) на Мартин Кейдин, останала неосъществена поради ограничен бюджетен лимит.

Написва проникновено, честно, обективно, ведро и с очаквано самочувствие своите мемоари "Име пред титрите" (1971), неговата гледна точка за света на киното, за възгледите и постиженията му, защитното му слово за всички решения, които е вземал.

Капра си тръгва от филмовия бизнес, защото не приема цинизма на новото време. Което го и заявява директно в автобиографията си: "Ветровете на промяната взривиха мечтата, произвеждана от фабриката за сънища като разкъсана кринолинова дрипа. Хедонистите, хомосексуалистите, болните от хемофилия кървящи сърца, мразещите Бога, търсещите бърза печалба художници, които заместиха таланта за шоково въздействие, всички викаха: "Бог е мъртъв! Да живее голото удоволствие! Да се разведем! Да освободим света от фалшивата му скромност и да еманципираме нашите филми от морално бръщолевене! Убивайте за тръпката - шок! Шок! Да върви по дяволите добродетелта на човека - изрови лошото в него - шок! Шок!" (стр. 486).

А след това се преселва в по-добрия свят на 3 септември 1991 г.

Оставям за края на своя преглед делото на живота му - документалната епопея "Защо воюваме?" (1942-1945).

В "Дейли варайъти" (311/11/1983) излезе информация, че Капра ще преработи сагата си като тв сериал - "Проклятието на човечеството - войната!", след като откупи филмите, ще се включи като водещ в съвременна обстановка на близо едночасовите програми и обновеното му дело ще бъде предназначено за студенти. Чаках достатъчно дълго, но за този проект не открих повече никаква следа. Затова ще се задоволя с анализа на материала, който успях лично да видя през годините.

Припомням, че по БНТ през 1995 г. показаха непълна версия на серията на Капра, която той замисля, след като на 12 декември 1941 г. предлага услугите си на военния департамент, получава звание майор и по прякото указание на Рузвелт поема ръководството на Кинослужбата към военното ведомство. Управлението за военна информация се създава на 16 юни 1942 г.

Дълго уточнявах броя на произведените през войната филми. Националната телевизия ме подведе, показвайки поредицата като незавършена, Жорж Садул в своята "История на киноизкуството" (1959: 331), твърди същото, тъй като "частта, която е трябвало да бъде посветена на Япония, била ръководена от Йорис Ивънс, но холандският помощник отказал да продължи филма си, когато военните, които контролират филма, му забранили да обвинява Микадо" (т.е. император Хирохито - б.м., Б.Г.). Това ме озадачи - колко са всъщност заглавията - шест, седем, осем? - и аз в една своя електронна публикация в "Литернет" - "Защо воюваме?" - между пропагандната конюнктура и документалната класика", 21 юни 2006 г., констатирах с изненада, че "това е повече от куриозно за класическа творба, въпросите около която би трябвало да са изяснени отдавна."

Впоследствие открих и изгледах липсващите части на епоса и разбрах, че въпреки сгъстените срокове и ограничителните изисквания на военновременните условия, Капра си е свършил работата на прилично ниво. Вече съм наясно колко са филмите от серията - 14, реализирани между 1942 и 1945 г., знам, че "Прелюдия към войната" получава "Оскар" за най-добър документален филм, че не на всички творби Капра е режисьор, а на някои е само художествен ръководител, давайки възможност и на таланти като Джон Хюстън, прочул се вече с цветния си репортаж "Отчет от Алеутските острови" (1942), да докаже колко добър документалист е с "Победа в Тунис" (1944) и "Битката за Сан Пиетро" (1945).

Разбрах, че поредицата е заснета професионално зряло, че времетраенето й варира между 13 - "Твоята работа в Германия", и 63 минути - "Запознай се с врага си - Япония", достатъчни за решаването на художествени и чисто прагматични - пропагандни - задачи и че въпреки някои пропуски се опитва да обхване войната в нейната цялост и пълнота.

Акцентът е, естествено, Европа - "Нацистите нападат", "Битката за Британия", "Битката за Русия", но е застъпена и Азия с "Битката за Китай", включването на САЩ във войната - "Войната идва в Америка" - у нас прожектиран като "Страна на свободата", във версията на БНТ от 1995 г. е показан последен, камерите на екипите на Капра проникват на островите в Тихия океан - "Битката за Нова Британия" и пясъците на Северна Африка - "Победа в Тунис", регистрират настъпателния ход на съюзническите войски в Италия - "Битката за Сан Пиетро" и накрая темпераментно и назидателно напомнят какви са задачите на американските войници и администратори в Германия - "Твоята работа в Германия" и Япония - "Запознай се с врага си - Япония", като режисьорът поставя и филм, с който предвкусва победата над силния противник - "Двамата са повалени, да се готви третият" (тоест Япония - б.м., Б.Г.).

"Защо воюваме?" съчетава пропагандата и художественото осмисляне на материала, фиксиращ хода на най-кървавата драма, сполетяла човечеството. Франк Капра се опитва да балансира между утилитаризма, ограниченията на военната цензура и импулсите на собствената си иновативност. Там, където остава верен на житейската правда, създава ярки и класически като структура и въздействаща сила творби - "Прелюдия към войната", "Битката за Британия", "Войната идва в Америка".

Плъзне ли се по плоскостта на актуалната целесъобразност, допуска осъдителни грешки - днес бихме ги нарекли манипулации - речта на Сталин към съветските хора в "Битката за Русия" кой знае защо се оказва произнесена на 22 юни 1941 г., след като се знае, че обръщението е прозвучало по радиото на 3 юли, когато съветският лидер преодолява първоначалния шок от изненадалата го хитлеристка агресия, стигащи със своята предвзетост до фалшифициране на историята - в "Нацистите нападат" е изопачено представен германският план за световно господство с въображаемо доминиране над Япония, когато е било ясно, че на 18 януари 1942 г. Райхът и Япония точно са си разпределили сферите на влияние в Азия и армиите им е трябвало да се срещнат в Индия, докато в "Тук е Германия" прави превратна характеристика на германския народ, поради намесата на Ернст Любич, акцентирайки на неговия пиетет към дисциплината и уважението спрямо държавните структури, които неизбежно прерастват в конформизъм относно установяващия се фашизъм, стигайки до крайност при приравняването на ролята на Бисмарк и Хитлер в германската история (И двамата са завоеватели!)

Независимо от допуснатите гафове и фактът, че част от творбите така и не получават широк показ, Капра изпълнява с чест поставената му от правителството задача, доказва, че може да работи успешно и плодотворно в документалистиката, получава - заслужено - военното звание полковник и медал от генерал Джордж Маршал, след което бърза да заснеме своята безсмъртна коледна приказка "Животът е прекрасен", представена в Ню Йорк на 21 декември 1946 г.

С него американците посрещат всяка година най-светлия християнски празник, а ние, редовите европейски зрители, си го гледаме редовно на компютъра, издайнически подсмърчайки над вечната класика, почитайки непринудено таланта и достиженията на един от най-големите кинорежисьори на нашето време - Франк Капра, от чието рождение на 18 май се навършват 120 години.

© Борислав Гърдев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 30.04.2017, № 4 (209)