ДВАМАТА ПЕТРОВИ

Борислав Гърдев

web

Двама съфамилници са главните герои в най-представителните ни игрални филми, излезли напоследък. Димитър е шофьор на цистерна, преквалифицирал се в каналджия на емигранти от гръцката граница, а Александър - виден драматичен актьор в НАТ "Иван Вазов", играещ в злободневни халтури като "Болшевики" и отчаяно стремящ се да запази своята нравствена чистота. И двамата са жертви на системата, но и на своите характери.

Димитър е посвоему честен и смел до безразсъдство, но заради стар дълг за лечението на покойната си съпруга, е принуден да премине в доходоносния сенчест бизнес под ръководството на Капитана, бивш негов командир от граничната застава и кадър на ДС. Александър също сътрудничи на Службата, за да се върне в театъра и да гради партийна кариера. Така и "Съдилището" (2014) на Стефан Командарев, и "Досието "Петров" (2015) на Георги Балабанов поставят пръст в раната, разголвайки царя. Те доказват нагледно, че животът ни минава под диктата на ДС - истинският победител в безкрайния ни Преход. Нищо не се е променило, независимо от честите смени във властта, след като задкулисните господари продължават да властват у нас.

В професионално отношение и двата филма са на ниво. Не случайно "Съдилището" получава "Златна роза" и награда за най-добра мъжка роля от Фестивала на българския игрален филм през 2014 г., а "Досието "Петров" открива тазгодишното издание на "София филм фест".

Основата за успеха им се дължи на добрата драматургия, на интересната и увлекателна история, която Командарев и Балабанов знаят как да облекат в адекватна кинематографична форма. За "Съдилището" в написването на сценария на постановчика помагат Марин Дамянов и Емил Спахийски, наблегнали основно на диалога и екшъна, а на "Досието "Петров" рамо дава сценаристът на Бунюел и Шльондорф Жан-Клод Кариер.

"Съдилището" е по-суров, с поглед, втренчен в оскъдния провинциален бит, докато "Досието "Петров" е лъскаво ефектен, ситуиран в примамливия свят на столичния хайлайф, но и той е посвоему приземен и дори брутален, що се отнася до обобщенията за времето, в което живеем, и илюзиите, с които трябва да се разделим.

Тъжна е картинката на родината ни в тези ленти. От "Съдилището" лъха пустота и униние. Разрушените и необитаеми къщи, реликвите от соца на някогашната гранична полоса, са отблъскващи паметници на един жестоко разрушен живот, запечатани от камерата на Красимир Андонов.

В тази пустош бродят призраците на Димитър - Асен Блатечки, синът му Васил - много добрият Ованес Торосян, приятелката на Димитър - Керана - неузнаваемата Параскева Джукелова, и зловещият Капитан - изключително ефектният Мики Манойлович, чийто импозантен замък е гротесков символ на задкулисното забогатяване.

Ням свидетел на човешките страсти е величествената в своята девствена красота планина - Родопите, за която обаче героите на сагата нямат време и сетива да й се насладят. "Съдилището" е едновременно и груб, и чист, и емоционално силно въздействащ спектакъл.

Събраният и концентриран Асен Блатечки изиграва великолепно процеса на изкуплението си, спасявайки както дома си, така и любовта на собствения си син, признавайки за греха си от 1988 г., когато убива двама източногерманци, получавайки за това награда!

Пътят към прозрението, истината и свободата минава през неизбежния сблъсък с Капитана над просека "Съдилището", оказалa се техен ням свидетел и съдник пред смъртта на двамата антагонисти...

Александър Петров - Михаил Билалов е фина и деликатна натура. Той е артист, звезда на Народния театър, но и него - през същата 1988 г., го връхлитат съдбоносни проблеми. Жена му - Ана Пападопулу не желае да играе в партийни буламачи, а в Чеховата "Чайка", вследствие на което е пратена в психиатрия, а мъжът й е прехвърлен" по целесъобразност" в Гробищния парк като водещ на траурните церемонии...

След това идва срещата с Виктор Марков, негов състудент от НАТФИЗ, сътрудничеството с ДС, реабилитацията му и възходът в партийната йерархия на съюз "Истина", зад който не е трудно да отгатнем някогашната ни надежда за промяна и по-добър живот - СДС.

Не приемам упреците на някои коментатори, че "Досието "Петров" не представя вярно и обективно живота преди и след 10 ноември 1989 г. у нас. Или пък, че Александър Петров бил прекалено апатичен и бездеен към съдбата си. Вярно е, че филмът разкрива в едри щрихи и обобщено символно перипетиите на погубената ни вяра, но да не забравяме, че така ни възприемат западняците, тъй ни описват и изследват, за да е интересно и на редовия зрител - справка "Изток - Запад" (1999) на Режи Верние, а и защото чрез художественото обобщение се осмисля правдиво една не толкова далечна епоха, която обаче днес със своите съобразявания с комунистическите тотеми и с грубата доминация на мутрите, е непонятна за младата аудитория.

А и Петров прави своя избор. Първо се връща в театъра, където е неговият дом. След това отказва наградата на името на учителя си Борис Богомилов - Богдан Глишев, оказал се рафиниран доносчик срещу него. Оглавява силна политическа формация, но преди изборната й победа се отказва от лидерския пост, разбирайки, че е маша в ръцете на Виктор Марков. Отказът е също съзнателен акт и избор, особено ако е свързан с фатален изход - със собствената гибел. За съдбата на съпругата му смятам, че носи известна вина - преди 10 ноември поради безсилие, а след промяната, защото разбира, че състоянието й няма да се подобри и е безсмислено да се прилагат нови лечения и терапии.

Най-силният и стряскащ обобщен образ във филма на Балабанов е на ДС, олицетворена от Виктор Марков и неговия шеф. Михаил Билалов е удачният избор за Александър Петров , уязвим, импулсивен, объркан, търсещ брод към Правдата, но с кадрите на ДС Балабанов направо е улучил шестицата. Като полковника Георги Новаков е яркото олицетворение на Злото, създавайки най-добрата роля в своята дългогодишна кариера. За Христо Шопов Виктор Марков е завръщане в първата артистична фаланга на родното ни кино, с изява, съпоставима с тази на Павел Троянов от сериала "Четвърта власт" (2013) на Димитър Коцев и Стоян Радев.

Силно запомнящо се присъствие демонстрират и останалите функционери около Марков, експонирани от Деян Донков, Валери Йорданов и Станислав Пищялов.

Георги Балабанов борави с колкото стилизириана, толкова и смущаващо отблъскваща среда. Неговата и на оператора Стефан Иванов София носи блясъка на артистизма (НАТ "Иван Вазов") и лукса (офисите на "Нова инвестиционна банка"), но и на миазмите и мръсните тайни на криминалния ни преход, в който убийствата - на безскрупулния журналист - Валентин Ганев, както и на самия Марков, са част от престъпното ни ежедневие и кърваво средство за прикриване на следите с оглед градения просперитет.

В "Съдилището" обобщението на живота ни е свързано с изкуплението и саможертвата през прехода, поел толкова жертви, търсещи свободата, а в "Досието "Петров" с разбирането, че не трябва да се живее в лъжа, тя неизбежно води до катастрофа и знакова смърт. Така съдбата на Александър Петров се оказва метафорично обобщение на едно поколение, разбрало, че Промяна не може и няма да има. То просто трябва да си отиде излъгано и омерзено, за да отстъпи място на следващото.

Във филма на Балабанов това е дъщерята на артиста Александра - точен избор с Анжела Недялкова, която въпреки привидната си отстраненост и аполитичност, решава да се бори с чудовището ДС с младежка дързост и непукизъм, които силно импонират за финала на творбата.

Лично аз се почувствах удовлетворен, излизайки от салона, че не всичко е загубено и тези, които идат след нас наистина могат да започнат на чисто, да се преборят с демоните от миналото ни и да заживеят като нормални европейци. По тази логика Васко се свързва по интернет със семейството на бащината му жертва и започва писмото си с типичен искрено хлапашки изказ - "Здравейте, аз съм сина на човека, убил вашата дъщеря...", а Александра напуска гробището със записа компромат, предаден й от Виктор Марков, с твърдото намерение да му даде гласност. Защото и тя е разбрала, че само това е начинът за съпротива срещу силите на мрака...

© Борислав Гърдев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.03.2002, № 3 (28)