"ДНЕВНИКЪТ НА БРИДЖИТ ДЖОУНС"

Борислав Гърдев

web

За да се направи от привидно непретенциозен сюжет забележителен филм, се изисква не само професионално майсторство, но и нюх към съставките, от които иначе редовото заглавие се превръща в събитие за кинопочитателите. За постановчика на "Дневникът на Бриджит Джоунс" - Шарън Магуайър, удачният ход е изборът за екранизация на едноименния бестселър на Хелън Филдинг. Вярно е, че историята на 32-годишната стара мома, занимаваща се с маркетинга в не много цветущо лондонско издателство и водеща дневник за перипетиите около себе си, звучи малко по-различно в книгата, отколкото на екрана, където се губи интимно-изповедният тон на повествованието и ярко индивидуалната гледна точка на основния протагонист, претопени от обективния подход на режисьорката, необходим й за безпроблемното поднасяне на основните внушения от литературния първоизточник.

Това е разбираемо. Авторите на сценария - Ричард Къртис, Андрю Дейвис и Хелън Филдинг, са подходили максимално прагматично към задачата си, без да щадят тъканта на романа (съкратени сюжетни линии, обединение на два образа в един, от което се пръква адвокатът Марк Дарси, и пр.) - все в името на краткостта и смилаемостта на предлагания продукт.

В сегашния си вид "Дневникът на Бриджит Джоунс" е очарователна и забавна романтична комедия - лъскава, остроумна и предвидима. Предназначена за световно разпространение и успех и сътворена по формулата "Четири сватби и едно погребение" (1994) на Майк Нюъл.

Екранизацията е успешна от търговски и от художествен аспект. За пореден път сме свидетели на феномен, предизвикал широк обществен отзвук и солидни сборове, осъществен на базата на история без специален потенциал.

Но само привидно, тъй като в "Дневникът на Бриджит Джоунс" е важно не толкова какво се разказва (любовен триъгълник между състоятелни лондонски юпита), а как. Което пък означава интересна интрига, свежи и остроумни диалози, дружелюбна камера (Стюарт Друбърдж), сантиментална (в добрия смисъл на думата) музика на Патрик Дойл и отлично актьорско трио, на което най-вече се крепи успехът на творбата.

Ако изявата на Хю Грант като Даниъл Клийвър е стандартна, тъй като е повторение на ролите му от "Четири сватби и едно погребение" и "Нотинг Хил", то определено приятно изненадва Колин Фърт (адвокат Марк Дарси), разкрил уязвимата си чувственост зад стената на самоуверения си и студен персонаж, докато съвсем заслужено темпераментната Рене Зелеуегър в главната роля направо открадва шоуто и безапелационно печели симпатиите ни. Тя е блестящо попадение за комплексираната стара мома и лунатичка, "на чиито задник човек спокойно може да кара колело". Удивително, непосредствено и семпло Зелеуегър разкрива комплексите на своята героиня, постигайки нещо много важно - успява да я типизира и да засегне същностни черти, с които може да се идентифицира всяка жена с проблеми по света и у нас.

Заслугата на американката за "Дневникът..." е огромна, поради което съвсем заслужено е номинирана за "Златен глобус" и "Оскар '2001" за главна женска роля.

Гледайки филма на Шарън Магуайър си даваме сметка защо преди четвърт век американски критици от ранга на Гидион Бахман ни съветваха да правим скромни филми с универсални проблеми, за да могат успешно да се пласират в чужбина. Не ги послушахме, не се научихме да снимаме обикновени и разбираеми човешки истории и сега не ни остава друго, освен да аплодираме образците на тези, от които отказахме съвет.

© Борислав Гърдев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.03.2002, № 3 (28)