В ПАМЕТ НА ЧАРЛС ЧАПЛИН
16 април 1889 - 25 декември 1977 г.

Борислав Гърдев

web

Макар новите технологии да възродиха интереса към филмите му на DVD и в интернет, отсъствието на Чарлс Чаплин днес се чувства осезателно.

Той разреди постановките си с настъпването на звуковото кино, позволявайки си лукса от десетгодишна творческа пауза между последните две. На Чарлс Спенсър Чаплин това беше позволено.

Живя достатъчно дълго - повече от 88 години, олицетворявайки метаморфозата от последния бедняк до изискан аристократ и милионер, ценител на красивите жени и шикозните салони, претърпял поредица от крушения в личното си битие - връзки и бракове с Милдрид Харис, Лита Грей, Пола Негри, Полет Годар, докато намери през 1943 г. щастието с Ууна О'Нийл и запълни останалата част от живота си с работа и семейна хармония.

Светът на спектакъла, наследен семейно, го примамва още невръстен през 1898 г., за да се стигне до знаменитото турне с Фред Карно - с когото работи от 1907 г. - в САЩ през 1913 г., до успеха пред американската публика, до първия контракт в Холивуд през 1913 г. с "Кийстоун" на Мак Сенет, до първия филм "Да си изкараш прехраната" (1914) и до раждането на образа на малкия човек, на джентълмена-скитник, понятен и разгадаем навсякъде по света, ознаменувал сътворяването на първата световноизвестна кинознаменитост.

Чаплин е ярък и нагледен пример за брак по сметка между европейския интелект и американската предприемчивост. Оставайки в Англия, той би се превърнал в един много добър и местно популярен актьор от мюзикхола и вариетето, вероятно би направил и кариера на шлагерен певец, но звезда и филмово явление от световна величина той можеше да стане само в САЩ.

Няма по-благоприятен момент за кариерата му от годината, в която се появява в Америка. Той, който четири десетилетия по-късно ще се подиграе на еснафския наивитет и стръвната меркантилност на янките в "Един крал в Ню Йорк" (1957), използва най-пълноценно разкрилите се пред него възможности и след краткотрайна школовка при Сенет, започва самостоятелна кариера. В ония благословени времена и след като си създава име на печеливш актьор, Чаплин се утвърждава като режисьор и продуцент, сменяйки студиите една след друга - "Есеней" (1915-1916), "Мючуъл" (1916-1917), "Фърст Нешънъл" (1917-1923), докато основава съвместно с Мери Пикфорд, Дъглас Феърбанкс, Дейвид Грифит и Уйлям Харт "Юнайтед артистс" през 1919 и своята собствена компания "Чарлс Чаплин филм корпорейшън" през 1923 г. Това е било възможно, тъй като е притежавал таланта, енергията и авторитета, необходими му за просперитета и възхода в страната на неограничените възможности.

Колкото и да се критикува, иронизира и бичува системата на звездите, патент на класическия Холивуд, не може да се отрече практическата й ефективност, покрай случайни метреси на шефове на компании, сексапилни глупачки и латински любовници, да лансира и универсално подготвени творци като Чарлс Чаплин.

За него са разрешени много неща - по изключение и независимо от отношението му към силните фигури в бранша. Той използва епохата на "Великия ням" не само за утвърждаване на звездния си статус. Чувствайки се удобно в одеждите на нямата трагикомична мелодрама, той достига диамантен блясък в своите късометражки, които днес бихме нарекли блестящи филмови новели с времетраене до 30 минути. Тях ги използва и за лаборатория по пътя към пълнометражните си шедьоври - достатъчно е да проследим "родствената връзка" примерно на "Уличният музикант" (1916) и "Циркът" (1928), "Лечението" (1917) и "Светлините на големия град" (1931) или между "Пушки на рамо!" (1918) и "Великият диктатор" (1940), а и за разработване на животрептящи социални проблеми, които след това доста по-оголено и пристрастно ще представи в късното си творчество. В тази връзка веднага се сещам за приемствеността между "Авантюристът" (1917) и "Денят на заплатата" (1922) и шедьовъра му "Модерни времена" (1936).

Чаплин получава възможност да разкрие в пълнота образа на симпатичния скитник, на благородния антипод на консумативното общество, на индивидуалиста, изповядващ често конфликтни възгледи - "Класа на безделници" (1921), готов ехидно да развенчае господстващия морал в "Полиция" (1915), "Хлапето" (1921), "Парижанката" (1923) и "Пилигримът" (1923), маниите на съвременната цивилизация - "Треска за злато" (1925) и "Модерни времена" (1936), запазвайки обаче вярата си в любовта и доброто начало у човека - "Светлините на големия град" (1931). А когато слага маската на богат буржоа, като правило героите му са или алкохолици, или комплексари - "Нощта на шоуто" (1915), "Лечението" (1917), "Класа на безделници" (1921)...

Чаплин си е извоювал правото да бъде пълен автор на творбите си, пет десетилетия преди да се роди понятието АВТОРСКО кино. Той е сценарист, режисьор, главен изпълнител, продуцент и композитор на своите филми, с екип от съмишленици като оператора Роланд Тотеро, с когото работи до 1952 г. включително, Една Първайънс, чиято характерна едра фигура на типичната американка поема основните женски роли при него до 1923 г. вкл. и до триумфа й с "Парижанката", както и характерните звезди за времето си като Лита Грей, Полет Годар, Бъстър Кийтън, Типи Хедрен, Маргарет Ръдърфорд, София Лорен и Марлон Брандо, с цялостен контрол върху творческия резултат и максимално добри условия за разпространение и експлоатация на готовия филмов продукт.

Той е първият кинематографист, подписал чек за 670 000 долара за 12 късометражки от компанията "Мючуъл" през 1917 г. и за 1 200 000 долара за 8 комедии с "Фърст Нешънъл" през 1918 г., суми, внушителни за филмовия бизнес по онова време. Получил финансова обезпеченост и художествена самостоятелност, Чаплин насочва усилията си към шлифоването до блясък на своите киноспектакли. Той търси оригинални подходи и изразни средства в иначе традиционните, но добре разказани истории, които формално се определят като драматично-комедийни мелодрами, а всъщност са си майсторски реализирани трагикомедии с неподправено-правдив житейско-философски смисъл.

Чаплин се стреми и към формалния синкретизъм, за да бъде посланието му достоверно и въздействащо. Той е в състояние да накара публиката да се превива от смях, но да напусне салона просълзена - "Пилигримът" (1923), "Циркът" (1928) или да използва прийомите на мелодрамата за меланхолична дисекция на човешката природа - "Парижанката" (1923).

Чарлс Чаплин - независимият творец, новаторът, подкрепящ дръзки проекти - продуцент на шедьовъра на Кинг Видор "Хляб наш насъщний" (1934), съжителства с Чаплин консерватора - първият му пълнометражен филм "Хлапето" от 1921 г. излиза например 8 години след утвърждаването на системата на пълнометражните филми, наложена след грандиозния световен успех на "Кво вадис?". Той докрай брани безупречно изградения си свят на пантомимичната трагикомедия, дори след тоталната победа на звука в киното. Независимо че притежава нежен, кадифено - прелъстителен глас. Само така си обясняваме дръзките му усилия да се бори срещу опростачения вкус на публиката, предлагайки й немите си шедьоври "Светлините на големия град" и "Модерни времена"... Приема звука във "Великия диктатор" едва през 1940 г., за да изрази омразата си към тоталитаризма, пласирайки на екрана едно от най-патетичните и проникновени послания за силата на човешкия дух и вярата в цивилизационния прогрес, а цвета, когато трябва да реализира стилизираната и красиво заснета салонна мелодрама, каквато безспорно е "Графинята от Хонконг" (1967).

По ирония на съдбата именно във "Великият диктатор" Чаплин се разделя с малкия човек - бръснаря, неговата най-скъпа рожба, донесла му толкова голяма популярност и възхищение сред зрителите. "Великият диктатор" маркира краят на определен етап в развитието на Чаплин. След Втората световна война той и филмите му са вече други. Творбите му стават по-язвителни и саркастични - "Господин Верду" (1947), "Един крал в Ню Йорк" (1957), сменя се и познатото амплоа на гения и зад известния лик на любимеца ни се показва гротескната маска на серийния убиец Анри Верду, превърнал се в престъпник вследствие на световната икономическа криза от 1929-1937 г., гърчещият се конвулсивно и трудно примемащ абсурдната следвоенна американска действителност, в която доминират лобизма и тв рекламите, крал-емигрант Шатоф в "Един крал в Ню Йорк" (1957) или помъдрелият и тъжен клоун Калверо в "Светлините на рампата" (1952).

Споменавайки кинотворбите му от 40-те-50-те години, неминуемо трябва да засегнем темата "Чаплин и САЩ". За мен това е дълготраен процес на любов и омраза, при това двустранен и двупосочен. Чаплин става световноизвестна звезда чрез американското кино и с американски капитал, оставайки си английски гражданин, ако и още през 1921 г. да осъзнава, че няма бъдеще във Великобритания. Той подкрепя Рузвелт и е против действията на комисията "Маккарти", без да е подлаган на унизителни репресии или преследвания. Това не му пречи през 1952 г. да напусне САЩ, след като в "Пилигримът" гениално-интуитивно прогнозира, че раздялата е неизбежна - обиден по същество на втората си родина, към която има просрочени данъци, да си изтегли капиталите и да се засели не в Англия, а в Швейцария, получавайки през 1954 г. Международната награда за мир за изключителния си принос за развитието на мира и дружбата между народите.

Разбира се, ще дойде и триумфалното му американско завръщане след 20 години, за да вземе "Оскар"-а си за цялостен принос към киното, като неговото умилително появяване в компанията на Джейн Фонда и Джак Лемън е вероятно последното публично, но този път заснето от телевизионните камери. В същата 1972 година и по същия повод той получава във Венеция наградата "Златен лъв". Така по едно и също време Европа и Америка преоткриват и реабилитират една от най-известните си личности, след като вече две десетилетия в Индия местният Чаплин Радж Капур творчески преосмисля уроците и достиженията на своя велик учител в "Бродяга" (1951), "Господин 420" (1955) и "Моето име е клоун" (1970), след появата на гения на Фелини, избликнал в най-чаплиновските му филми "Светлините на вариетето" (1950), "Пътят" (1954) и "Клоуните" (1970), докато в анимацията дори Дисни прилага модела "Чаплин" в прочутата си приказка "Лейди и скитникът" (1955).

Не съм съгласен с ширещото се мнение, че Чарлс Чаплин е бил пренебрегнат от щатската киноакадемия. Тогава, когато той създава едни от най-репрезентативните си филми - "Жената" (1915), "Полиция" (1915), "Бурлеска за Кармен" (1916), "Уличният музикант" (1916), "Имигрантът" (1917), "Спокойната улица" (1917), "Кучешки живот" (1918), "Три пъти в беда" (1918) с неповторимата си Дикенсова атмосфера, "Пушки на рамо!" (1918), "Слънчева страна" (1919), "Ден на развлечения" (1919), фиксирал началото на джазовата епоха и регистрирал първо и последно наемане на негри-актьори в негова продукция, "Хлапето" (1921), "Класа на безделници" (1921), "Денят на заплатата" (1922), "Пилигримът" (1923), "Треска за злато" (1925), наградата "Оскар" все още не съществува. Тя му е връчена веднага след учредяванетой през 1928 г. за един от най-добрите му филми "Циркът" при това като комплексна оценка на неговите качества - "за универсалност и гениалност при написването, изиграването, режисирането и продуцирането на "Циркът", за втори път изключителният му принос е оценен през 1971 г. - "за неизмеримото въздействие, което е имал за превръщането на киното в изкуство на нашето столетие", а през 1972 г. той е премиран и като композитор, заедно с Реймънд Раш и Лари Ръсел за незабравимата си музика за "Светлините на рампата", появила се след 20-годишно закъснение по американските екрани именно тогава.

"Светлините на големия град" и "Модерни времена" са игнорирани, защото са неми, а за пренебрегването на "Великият диктатор" са налице както естетически - не съвсем овладян жанрово-структурен опит за прилагане на полифоничната филмова форма при контрапункта между Хинкел и малкия бръснар, вследствие на което зрителят остава с неприятното усещане, че гледа дисхармонично монтирани два филма, представени за един, така и конюнктурни съображения - САЩ е все още неутрална държава в започналата Втора световна война и е немислимо да се лансира творба, която би инициирала дипломатически скандал с Италия и Германия.

Обективно погледнато и съобразно обстоятелствата, Чаплин получава награди точно за тези филми, за които е заслужавал и с които е можел да се пребори за мечтаната статуетка. Разбира се, пренебрегнат е за работата си като сценарист, режисьор и продуцент. Добавям още нещо, което ще прозвучи крамолно - Чарлс Чаплин създава значими и въздействащи творби с подобаващ зрителски резонанс само в САЩ и отчитайки американските условия. Напускайки Америка и снимайки в Англия, той или се плъзга по плоскостта на злободневната сатира в "Един крал в Ню Йорк" (1957), или деградира до елементарната, но изящно експонирана мелодрама - "Графинята от Хонконг" (1967), независимо че е снимана за "Юнивърсъл" и че е доста неочаквана романтична реплика на "Дамата от Шанхай" (1948) на Орсън Уелс, по чиято идея Чаплин снима "Господин Верду" (1947).

Установявайки се в Швейцария, в град Веве, през 1953 г. Чаплин все пак сътворява нещо съкровено, ценно и увлекателно написано - мемоарите си "Моята автобиография" (1964), върху чиято основа Ричард Атънбъро снима великолепната си биографична сага "Чаплин" през 1992 г. Спомените му в брилянтния превод на Веселин Измирлиев съм ги чел многократно, Чарли Чаплин е блестящ стилист и майстор на диалога и интригата, умее винаги да се представи в привлекателна светлина, демонстрирайки прословутото си самочувствие, но и демаскирайки се като непоправим сметкаджия и сребролюбец. Цитирам само един произволно избран пасаж: "Те (собствениците на кинотеатри, разпространяващи "Хлапето" през 1921 г. - б.м., Б.Г.) обаче взеха своето решение и адвокатът ми изготви договор, съгласно който щях да получавам 50 % от печалбите на филма, след като те си възвърнат своя милион и половина. В продължение на пет години щях да давам филма под наем, след което, подобно на всичките други мои филми, той ставаше моя собственост." (с. 219-220, изд. от 1986 г.).

След "Графинята от Хонконг" Чаплин живее още 10 години, радвайки се на всеобщо признание, оставайки една от последните велики сенки на стария Холивуд, с който сякаш всичко е започнало. Публикува "Моят живот в снимки" през 1975 г., когато получава и рицарско звание от кралица Елизабет Втора, затварящ мемоарния му цикъл, започнат със "Собственият разказ на Чарлс Чаплин" (1916), "Моето първо пътуване в чужбина" (1930) и "Моята автобиография" (1964), страда от подагра, свидетел е на артистичните усилия на децата си Сидни, Жералдин, Джоузефина и Виктория Чаплин, спорадично обявява, че ще снима нов филм, какъвто не прави, но за него излизат през 1977 г. "Джентълменът-скитник" и през 1983 г. "Неизвестният Чаплин", докато на Коледа - 25 декември 1977 г. светът научава, че го е напуснал един от великите му комици, създател на класическите образци на бурлеската и трагикомедията, "филмовият Адам" според сполучливото определение на Фелини, без който киното не би могло да се утвърди и развие като изкуство, съпоставимо с театъра, операта и литературата.

Излишно е да посочвам колко е популярен Чарлс Чаплин в България, кои са неговите артистични последователи - Тодор Колев и Ицхак Финци, а проникновена книга за него и творчеството му през 1992 г. издаде Александър Грозев, как особено в годините след 9 септември 1944 г. за дълго неговите творби бяха сред малкото с качествения щемпъл Made in USA, но все пак смятам, че е необходимо, дори и по такъв тъжен повод - 30 години от смърттта му по националните ни телевизии да се пусне подборка от неговите най-известни филми. Вярвам, че те отново ще се гледат с внимание и ще бъдат интересни и любопитни и за днешната ни младежка аудитория.

© Борислав Гърдев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.12.2007, № 12 (97)