МЕМОАРИТЕ НА МАРЛОН БРАНДО

Борислав Гърдев

web

Спомените на Големия Марлон “Песните на мама" излизат през 1994 година, когато Марлон Брандо се завръща на снимачната площадка на “Дон Хуан де Марко", дава прочутото си интервю на Лари Кинг за Си Ен Ен, след което се наложи да се извинява на еврейското лоби в киното и преживя поредната си лична драма със самоубийството на дъщеря си Шайен.

Допълнителен стимул за прочитането на автобиографичната му книга е нарасналата популярност около името на Брандо, която се поддържа най-вече на видеопазара и в интернет, след появилите се последователно и по-малко известни негови филми като “Нощна търговия" (1971), култови роли в “Преследването" (1966), “Кръстникът" (1972), “Супермен" (1978) и “Апокалипсис сега" (1979), по-нови изяви в “Новакът" (1990), “Христофор Колумб" (1992), “Островът на д-р Моро" (1996), “Лесни пари" (1998), “Прецакването" (2001), без да забравяме режисьорския му дебют с уестърна “Еднооките валета" (1961)...

Ясно е, че маниаците и почитателите на творчеството на една от легендите на седмото изкуство задължително ще прочетат спомените й, издадени от “Колибри". А тъй като и аз спадам към тази категория, не крия, че очаквах с интерес появата на книгата. Малко е да се каже, че я четох с внимание. За мен тя е по-скоро съкровена и искрена автопсихотерапия.

Може би след ролята на Пол в “Последното танго в Париж" (1972) и интервюто пред Труман Капоти, обезсмъртило го в “Сеньора в неговите владения" (1956), това е следващата крачка на Брандо към безхитростно и отривисто разкриване на собствената му същност - от изпълненото с тъга детство сред каращи се, вечно събиращи се и разделящи се родители до защитата на правата на негрите и индианците и върховете на актьорското майсторство, за чиито тайни магът разказва с такава непосредствена лекота и финес, характерни за избраните, за най-големите.

Оказва се, че Марлон Брандо има писателски талант. Той пише увлекателно, а като интровертен тип обича да разкрива проникновено и натрапчиво-обстоятелствено своите преживявания и взаимоотношенията си с близките и партньорите в дългия си плодотворен път.

Марлон Брандо като интелигентен и чувствителен творец ни допуска максимално близко до себе си, разкривайки терзанията и постиженията си при такива киноколоси като Елиа Казан, Чарлс Чаплин, Джило Понтекорво, Бернардо Бертолучи и Франсис Копола. Брандо не обича да философства, а регистрира, анализира и обагря “нещата от живота" със свой специфичен хумор. Той се вглежда внимателно в себе си и открива редица слабости - необуздан и грубоват характер, страст към силни и егоистични преживявания спрямо жените, шума на партитата и пр., не се идеализира, нито държи на безупречната си репутация в обществото. За него най-важното е да каже истината за своя живот, да бъде откровен пред себе си и своите почитатели. И от това не се получава нито оскверняване паметта на родителите му - в частност алкохолизираната му майка, нито на знаменитости и легенди като Вивиан Лий, Антъни Куин, Аня Маняни или Юл Бринър. Или като голямата му любов Уинона. Те се разкриват пред нас като живи и пълнокръвни характери със своите проблеми, страсти и комплекси, видени и пресъздадени критично и неподправено от човека, който е бил най-близо до тях и ги е познавал най-добре.

Брандо си позволява дори ревизия на версията за смъртта на Мерилин Монро. Той се съмнява, че е убита от властите, за да се прекрати компрометиращата връзка с братя Кенеди. Това е негово право. Бил е вътре в събитията и колкото и да сме атакувани от детайлните разкрития на пресата, сме длъжни да се съобразим и с неговото мнение за края на Мерилин.

Мемоарите на Марлон Брандо са дело на един образован, талантлив, впечатлителен, чувствителен и много честен интелектуалец. Те са не само допълнителен щрих към артистичотото му битие и извор за разкриване начина на налагането и израстването на един изключително неординерен талант, но и средство за анализ на вътрешния му свят и за проникване до най-съкровените кътчета на неговата душа.

Брандо не се бои да ни допусне до своята “светая светих". Това е колкото патетично-героичен, толкова и изконно човешки жест. За което сме длъжни също така непреднамерено и искрено - като негови верни фенове - да му благодарим.

© Борислав Гърдев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.08.2006, № 8 (81)