ВЪЗРАЖДА ЛИ СЕ БЪЛГАРСКИЯ ИГРАЛЕН ФИЛМ?

Борислав Гърдев

web

Слуховете за преждевременната смърт на българския игрален филм се оказаха преувеличени. Поне през 2001 г.

След поредица от слаби и безпомощни заглавия, след нулеви години и нереализирани проекти, през изтеклата година се заснеха достатъчно творби, даващи ни възможност за изводи и обобщения и (като че ли) доказващи, че времената на срив от 1995-1997 са вече безвъзвратно отминали.

Съвсем естествено е продукцията да е пъстра и неравностойна, да има откровено комерсиални напъни ("Печалбата") и постижения ("Ярост", "Огледалото на дявола"), както и естетически издържани заглавия като "Опашката на дявола", каращи ни тайно да мечтаем за ренесанс на българския филм. Имаше и постановки, съчетаващи търговското и творческото начало ("Хълмът на боровинките"), както и дръзки, но резултатни усилия за актуализиран прочит на литературната ни класика (Вазов) с "Краят на XX век".

За количественото натрупване на заглавия определен принос има и БНТ, изявяаща се активно както в ролята на продуцент и копродуцент (съвместно с "Бояна филм" ЕАД, НФЦ и частни спонсори), така и на дистрибутор, доколкото осигурява време и показ на произведения продукт, осъществяващ някаква форма на контакт и обратна връзка с родната аудитория.

Това е жизнено важно за българския филм, не само заради драстично намаления брой киносалони в страната, но и защото дори ако в тях някоя разпространителска фирма (например "Съни") се престраши да пусне нашумяло наше заглавие като "Огледалото на дявола", рискува мижави сборове от 2-3 зрители, посетили всяка прожекция, докато удачно програмираната ТВ-премиера в понеделник може да събере пред малкия екран и 750 000 души (какъвто бе случаят с "Ярост"), цифра, изглеждаща ни фантастично невъзможна за днешните ни условия на кинопоказ.

Българският игрален филм излиза от състоянието на клинична смърт. Но за да оживее, има нужда от държавна подкрепа, стабилни финансови инжекции, фестивални изяви и системни усилия за продажбата и разпространението му в чужбина.

За централни салони на парижките и берлинските булеварди или в Китайския театър в Лос Анжелис е още рано да мечтаем, но поне транслацията по кабелните ТВ-мрежи е възможна.

Прегледът на създаденото през 2001 година вдъхва определен оптимизъм. Налице е жанрово и стилово разнообразие от трагикомедия ("Хълмът на боровинките"), комедия ("Коледата е възможна") и пародия на гангстерски епос ("Печалбата") до нашенски планински уестърн ("Каталии"), полицейска драма ("Огледалото на дявола"), екшън ("Ярост"), мюзикъл ("Най-важните неща") и философска притча ("Опашката на дявола").

Свои филми снимат и дебютанти - Магьрдич Халваджиян ("Печалбата"), Александър Морфов ("Хълмът на боровинките"), Веселин Тамахкаров ("Каталии") и утвърдени имена - най-вече от средното поколение - Илиян Симеонов ("Ярост"), Андрей Слабаков ("Краят на XX век"), Християн Ночев ("Коледата е възможна"), Димитър Петков ("Опашката на дявола"). Не забравяме и ветераните (с цялата условност на това определение) като Иван Андонов ("Най-важните неща") и Николай Волев ("Огледалото на дявола"), за които дебело трябва да посочим, че все пак успяха да намерят сили и адаптивни способности да снимат в суровите условия на новото време, за разлика от редица свои колеги (Бинка Желязкова, Зако Хеския, Николай Корабов, Христо Писков и Ирина Акташева), които така и не ни зарадваха с нов филм след 1989 година.

От такова многообразие на почерци и търсения съвсем естествено да е по-лесно отделянето на зърното от плявата, открояването на важните и същностни заглавия на безспорните достижения и очертаващите се тенденции.

При внимателната селекция, която направих, откроявам 4 творби, определящи облика на отминалата година - "Опашката на дявола", "Огледалото на дявола", "Хълмът на боровинките" и "Ярост".

Две от заглавията са откровено зрителски, директни и кресливо-силови в посланията си - "Ярост" и "Огледалото на дявола", едно е модерна, и търсеща контакта на европейската публика, мръсна приказка - "Хълмът на боровинките", докато последното е екзистенциално-философска притча - "Опашката на дявола", съчетаваща универсални, възвишени и приземено-фолклорни послания с похватите на трилъра.

Изброените лидери са авторски филми пар екселанс. Те са в пълния смисъл на думата изстрадани и съкровени рожби на Илиян Симеонов, Николай Волев, Сашо Морфов и Димитър Петков.

В тях се съчетават и тенденциите, в които родния ни игрален филм ще се развива и занапред - България като благословено и прокълнато място на първични инстинкти и долнопробни страсти, земя на красиви, но нещастни жени и коварно-жестоки мутри, в която битът мачка почтения индивид, като не му дава възможност за реализация и възход, в която законът е заменен от самоотбраната и схватките на джунглата, но в която все още се намират хора като Добрин (Добрин Досев - "Ярост") и ченгето Дамянов (Христо Мутафчиев - "Огледалото на дявола"), готови да се противопоставят и борят със силите на злото, и като нонконформиста Павел Кръстев (Самуел Финци, "Опашката на дявола"), жертващ наследствената дядова къща в името на своето лично щастие.

В разглежданите филми разказът е увлекателен, напрегнат и поднесен безхитростно. Липсват самоцелните "модернистични търсения" в сюжетен или монтажно-пластичен аспект, които превръщаха предходниците им в енигматични ребуси, предназначени само за приятели и роднини.

В тях освен история има силни характери, драматично мотивирани конфликти и послания, касаещи всеки зрител, а зрелището е експонирано ефектно и впечатляващо, без да се изпада в долнопробно плагиатство. Връзката с миналите успехи е налице.

Тя се чувства най-отчетливо при Волев като неговото "Огледало..." е микс от постиженията му в "Да обичаш на инат" (1986) и "Маргарит и Маргарита" (1989) - не случайно и Васил Михайлов затваря цикъла на знаменитите злодеи, тръгвайки от Нерезанов и стигайки до Папаризов.

Налице е и при Илиян Симеонов ("Граница" 1993), докато ключ за осмисляне на шумната ала Костурица, завладяваща и шокираща зимна приказка на Сашо Морфов може да бъде и ТВ-адаптацията му на Горкиевия шедьовър "На дъното" (2001).

Не е пренебрегнато и доброто американско кино - "Ярост" директно кореспондира с едноименния филм на Джордж Скот от 1973, "Огледалото на дявола" търси връзка с "Мръсния Хари" (1971) на Дон Сийгьл, докато "Опашката на дявола" (не)прикрито се позовава на "Адвокат на дявола" (1997) на Тейлър Хакфорд. В това няма нищо лошо. Напротив. Всеки уважаващ себе си постановчик, търсещ контакт със зрителската аудитория, малко или много е повлиян от холивудските образци. Доказа го и самият Матийо Касовиц с "Пурпурните реки" (2000). Ще стане опасно само ако се залитне в папагалско цитатничество или сляпо следване на прийоми и хватки, каквито признаци за сега у нас почти не се забелязват.

Четирите водещи български заглавия на 2001 година са най-вече успехи за своите режисьори. Но в тях откриваме и интересни операторски решения по посока на експресивното пресъздаване на живота в мрачните софийски предградия (Емил Христов в "Ярост" и "Огледалото на дявола") или на одухотвореното разкриване неординерните преживявания сред столичния интелектуален елит (Христо Бакалов в "Опашката на дявола") и музикални търсения в регистъра на атрактивното звучене (Стенли в "Ярост") и модерната тоналност (Божидар Петков - "Опашката на дявола").

Тези филми се помнят и със силните си актьорски изяви, носещи след себе си поредица от награди - Самуел Финци (Франк Биглов в "Хълмът на боровинките" и Павел Кръстев в "Опашката на дявола"), Петър Попйорданов (Черния), Добрин Добрев (Добрин) и Ирина Жамбонас (Елена) в "Ярост", Стефка Янорова (Соня Стоева), Ана Пападополу (Марта) и Мариус Куркински (Шейтанов) в "Опашката на дявола", Деян и Калина Донкови (Шерифа и Яна), Христо Мутафчиев (Дамянов) и особено Васил Михайлов (адвокат Папаризов, към чиято интерпретация бих добавил и изключителната му изява като магната Меридиян Захара в "Най-важните неща" - единственото ценно нещо в тюрлюгювеча на Иван Андонов).

Всеки обзор на културни факти рискува да изпадне в ненужно задълбочаване в подробностите, без сигурна гаранция, че те означават нещо за аудиторията. Старал съм се с настоящия да избегна подобни гафове.

След създаденото през 2001 година обаче остава надеждата, че постигнатото ще бъде запазено, ще се снимат повече качествени и значими творби от типа на "Опашката на дявола", с които родния ни игрален филм е длъжен да възстанови престижа, а и авторитета си, на които заслужено се радваше у нас и в чужбина през 70-те и 80-те години на XX век.

© Борислав Гърдев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.03.2002, № 3 (28)