АЛ ПАЧИНО НА 65 ГОДИНИ

Борислав Гърдев

web

Ал Пачино е сред последните ярки представители на легендарното Актърс студио, в което постъпва през 1966 година, за да се превърне в един от най-добрите ученици на Лий Страсбърг и Елия Казан.

Той влиза в школата на 26 години, оставил зад себе си тъжно и самотно детство в Бронкс, където е роден на 25 април 1940 г., отгледан от майка си и своята баба, и за когото единственото развлечение са вечерните кинопрожекции, превърнати на следващия ден в проникновени солови изяви, определили влечението и страстта му към играта, лицедейството и света на спектакъла.

Неизбежните етапи по пътя към славата са училищната театрална сцена, работата като театрален разпоредител, като пощальон в списание и следването - за една година - в Манхатънския драматичен университет, който напуска, тъй като е скъсан на всички изпити, без този по литература.

Така, следвайки повелята на сърцето, се стига до съдбовната му среща с маестро Страсбърг, с когото ще си партнира в "Кръстникът", част втора, и "...И справедливост за всички" и който ще формира уникалния му завладяващо-магнетичен стил на игра, превърнал го в наследник на Марлон Брандо и в еталон на традиционно и изключително силно актьорско присъствие.

Неслучайно Пачино днес е сочен за легенда, кумир и пример за подражание. В света на техноекшъните и наивните приказки творческите му изяви - шлифовани, ефектни, психологичски правдиви и витални, си остават еталон на образцово и отговорно служене в храма на изкуството.

Тази линия в творческия път на Джеймс Албърт Пачино е формирана първо в театъра. Тук той създава своите силни и запомнящи се образи, към него се връща след поредния си кинофурор - "Опозореният", "Тигърът носи ли вратовръзка?", "Индианецът търси Бронкс", "Удържимият възход на Артуро Хи", "Ричард Трети", "Саломе", "Леденият човек", "Американски бизон", "Юлий Цезар", "Национален химн", и именно неговият свят, свързан с търсенето на адекватните изразни средства за пресъздаване на един от най-сложните Шекспирови персонажи, е в основата на втората му - след "Опозореният" (1986) - амбициозна режисьорска изява, носеща симтоматичното заглавие "В търсене на Ричард" (1996).

Ако и да не изменя на любовта си към сцената, Пачино става популярна и обичана звезда благодарение на големия екран - при това веднага след дебюта си в "Аз, Натали" (1969), в прекрасната психологическа драма на Джери Шацбърг "Паника в Нийдъл парк" (1971), в която изпълнява главната роля на чаровния гей-наркоман.

Оттогава му върви на силни централни творчески изяви. Вярно е, че не всички са сред явленията във филмовото изкуство, но за това вината не е в "очите на Америка", а в режисьорите, които ако и да са сред най-големите в САЩ и Европа, не успяват винаги и докрай да осъществят иначе впечатляващите си художествени замисли. Така идват издънките в трилъра "Кръстосване" (1980) на Уйлям Фидкин, зловещо-пародийната изява на нюйорксия гангстер Стакман в "Джили" (2003) на Мартин Брест, нефизиономичната версия на бродуейски драматург в "Авторът! Авторът!" (1982) на Артър Хилър, енигматичното излъчване на PR-агента Илай Уърмън във "Всички мои познати" (2001) на Дан Олгрант, неполучилата се суперпродукция "Революция 1776" (1986) на Хю Хъдзън, довела до тригодишна емиграция от целулоидния свят, приключила триумфално със следващата му полицейска роля при Харолд Бекър в "Море от любов" (1989).

Това са неизбежните рискове на професията, в която има и неравен път, и сривове, и дръзки промени в имиджа - сериалът "Ангели в Америка" (2003) на Майк Никълс - още повече, че постановчиците предпочитат да ползват Пачино като интерпретатор на необичайни характери, изградени от две противоречиви и допълващи се линии - на силна експресия и на потискана, спотаена енергия, придружаваща изявите му на антигерой в стил Брандо и на човек на властта и гангстерски бос.

В този аспект развитието му следва кривата на колегите му Дъстин Хофман и Робърт де Ниро, но като че ли именно Пачино е най-пълнокръвен и органичен като аутсайдер в "Плашилото" (1973) на Шацбърг, "Кучешки следобед" (1975) на Сидни Люмит, "Франки и Джони" (1991) на Гари Маршал, "Гленгъри Глен Рос" (1992) на Джеймс Фоли, като борец за справедливост в "Серпико" (1973) на Сидни Люмит и в "...И справедливост за всички" (1979) на Норман Джуисън, отвеян режисьор (Виктор Тарански в "Симон" (2002) на Андрю Никол, ченге в "Море от любов" (1989), "Жега" (1995) на Майкъл Ман, "Опасно безсъние" (2002) на Кристофър Нолан и "Фермата" (2003) на Роджър Доналдсън и най-вече като гангстер, в чиято рамка освен класическата роля на Майкъл Корлеоне в трилогията "Кръстникът" (1972, 1974, 1990) на Копола, превърнала се в метафора на възхода и падението на жестоката и нетолерантна Америка, попадат още Белязаният и Карлито от епосите на Брайън де Палма "Лице с белег" (1983) и "Пътят на Карлито" (1993), както и измаменият и самотен дребен мафиот от "Дони Браско" (1997) на Майк Нюъл.

Разностранният си талант Ал Пачино демонстрира в трилъра "88 минути" (2005) на Джеймс Фоли, в екранизацията по Шекспир "Венецианският търговец" (2004) на Майкъл Радфорд, в която се подвизава като лихваря Шейлок, в спортната сага на Сидни Полак "Боби Диърфийлд" (1977), в комикса на Уорън Бийти "Дик Трейси" (1990), във впечатляващата и амбивалентно въздействащата притча "Адвокат на дявола" (1997) на Тейлър Хакфорд, както и в изобличителните опуси на Майкъл Ман, Харолд Бекър и Оливър Стоун - "Вътрешен човек" (1999), "Кметството" (1996), "Всяка една неделя" (1999) и в документалното шоу на Алек Кешишян "В легло с Мадона" (1991).

Ал Пачино изгражда едни от най-пълнокръвните, запомнящи и убедителни свои участия в привидно семпли, но завладяващи мелодрами като "25 цента" (1995) на Джеймс Фоли и "Усещане за жена" (1992) на Мартин Брест.

Своеобразният, патетичен и хармоничен персонаж на слепия полковник в оставка Франк Слейд, му носи и дългоочаквания "Оскар" за главна мъжка роля.

Пачино не може да се оплаче от липса на предложения - предстои да го видим например в "Торч" на Харолд Бекър. С възрастта играта му става по-изчистена, лишена от евтини прийоми и е с все същото магическо сугестивно въздействие.

Той разчита на своите верни фенове и независимо че не всеки от филмите му е касов шлагер, би било добре и в бъдеще да получава роли по-своята мярка.

© Борислав Гърдев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.08.2005, № 8 (69)