ПО ПОВОД ОТВОРЕНОТО ПИСМО НА КРАСИМИР СИМЕОНОВ

Борислав Гърдев

web

Убеден съм, че отвореното писмо на Красимир Симеонов “Стегнете се, Господинов!", публикувано в Електронно списание LiterNet на 21 януари 2007 г.^*, разпали духовете. Не можех да остана безразличен и затова се намесвам със своите размисли.

Предпочитам да започна оттам, откъдето свършва Симеонов - с мемоарните свидетелства. Признавам си, при мен Георги Господинов не е идвал в квартирата ми и не мога да кажа, че нещо в тинята ни тогава се е раздвижило. В интерес на истината с него лично съм общувал един-единствен път в стаичката на “Раковски" № 136 и съм напълно сигурен, че той не си спомня за тази среща. Това обаче не ми дава основанието да го поучавам, да му предлагам стратегии за бъдеща реализация и еволюция, за самовглъбяване, за да не остане в партера на националната ни литература. Не мога да давам такива менторски съвети, може би защото не се казвам Красимир Симеонов, поет, търсещ съизмерване с Георги Господинов.

Вярно е, че напоследък, ако изключим дисертацията му за Вапцаров “Поезия и медии", Господинов не ни е предложил нови значими литературни произведения. Но при всичките си забележки, които мога да имам по отношение на изключително щастливо сложилата се негова литературна съдба, включваща и степента на интеграция в националния литературен живот или инициативите с негово участие в четворката около “Литературен вестник", ще призная, че Георги Господинов го уважавам и ценя, защото успя да се реализира в цели четири сфери, при това еднакво успешно - като поет с интимната съкровеност на “Черешата на един народ" и “Лапидариум", като прозаик - при това в областта и на романа - “Естествен роман", и на разказа - “И други истории", като изследовател и като критик.

Мога и да имам своите възражения към писаното от него за Вапцаров, към инвенциите, с които изненадва в “Естествен роман" или към част от неговите критични и поетични текстове. Това си е мой проблем. Факт е, че Господинов го четат - и у нас, и в чужбина. Истина е и че книгите му се преиздават и изучават вече и в университетите. А освен това не му липсва оригинален подход при отразяване на най-близкото ни минало. И ако към инвентарната му книга за социализма имам определени забележки, то сборникът му “Аз живях през социализма" е действително свежа находка, дотолкова, доколкото стимулира редовите автори, преживели “най-хуманния строй" да пресъздадат непосредствено, спонтанно и без ограничения своите детски и младежки преживелици.

Същото не мога да кажа за Красимир Симеонов. Съжалявам, ако го обиждам, но за мен той е непознато име в литературата ни. Това, разбира се, е по-малката беда. По-голямата е, че с повечето от неговите констатации не мога да се съглася. Живеем в Европа и всеки пишещ трябва да е наясно, че е зависим както от медиите, в които сътрудничи, така и от пазара на литературните продукти, колкото и слаб и недоразвит да е той. Слава Богу, напоследък забелязвам откриването на нови книжарници и завръщането на купувача в тях. Той чете както касови западни автори, така и нова българска литература. Естествено тръгва от класиците, от Хайтов, Радичков, Антон Дончев, Стефан Цанев, Христо Калчев, но и посяга към последните книги на Виктор Пасков, Емил Андреев, Теодора Димова. Посяга и към Георги Господинов. А след като той си е извоювал име, авторитет и има запазено място за публикации в “Литературен вестник" и “Дневник", е логично да търси и разширение на медийните си изяви. Няма лошо, ако един тв канал или някакво списание способства за повишаване на популярността му.

Ще си призная, че и аз се изненадах като видях черно-белия му профил на малкия екран в кампанията за защитата на националната ни култура, но при всички случаи подкрепям благородната кауза, която той защитава. Сигурен съм, че неговите книги няма да имат тиража на “мемоарите" на Азис. Това не е и необходимо. Той вече си е създал кръг от верни почитатели, от постоянна аудитория, на която не трябва да изневерява.

Аз съм твърдо убеден, че писателският труд има своята цена, че тя трябва да се заслужи и отвоюва и че след избраниците на съдбата, водещи относително задоволен в материално-битов аспект живот, към която група предполагам е и той, ще дойдат и неговите наследници, които няма да желаят да са бедни, нещастни и нечетени, само защото са гении. Необходимо е да се разбере, че литературата фунционира в пазарно общество. Че ако те четат и търсят, ще те публикуват и ще получаваш нормални хонорари. А ако създадеш и нашенски бестселър - т.е. продадеш няколко хиляди бройки от книгата си, може да отидеш и на почивка в някой тузарски морски или планински курорт.

Ще има конкуренция и завист - безспорно. Ще има и диаметрално различаващи се критични оценки за постигнатото от теб. Така е. И е забелязано още от Нешо Бончев, изрекъл знаменателната фраза за литературата, която не е бална зала. Но че ще трябва постоянно да се доказваш като професионалист, разчитащ и на медийното внимание, е повече от ясно. Разбира се, нужно е да знаеш каква трябва да е дозата на тези твои изяви, за да не засенчат те оригиналното ти творчество, което все пак трябва да следва някакъв прогнозируем цикъл.

В този аспект винаги се сещам за класика на американската литература, обичаният от мен Джон Ъпдайк. Той чистосърдечно си признава, че работата му не се различава много от тази на чиновника в който и да е офис и че изисква постоянство, упоритост и креативност. Поради това приема като част от правилата на бизнеса - т.е. на работата, която върши, след като напише поредната си книга, да тръгне на турне из страната и да чете до самозабрава пред различна аудитория най-интересните пасажи от всяка своя новоизлязла творба. Това за него също е труд, а не някаква пошла PR-кампания, който осъществява със същата сериозност, с която пише превъзходните си разкази или частите от сагата за знаменития си Заек - Хари Ангстръм.

В заключение само апелирам дискусията да не деградира до някакво махленско ниво. И да не заприлича на началната глава от романа на Богомил Райнов “Пътуване в делника" - “Кой съм аз или малко реклама"...

© Борислав Гърдев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.01.2007, № 1 (86)