Борислав Гърдев

web

На 6 септември се навършват 110 години от рождението на една от най-противоречивите, мразени и неразбрани фигури сред комунистическия ни елит - Вълко Вельов Червенков.

Вълко Червенков се ражда в Златица, но много млад се премества да живее в София и от 1919 г. участва в дейността на БКП. През септември 1924 г. заедно с Яко Доросиев и Иван Минков влиза в състава на Специалната наказателна група към ЦК на БКП, която координира терористичната дейност на Военната организация на партията. Същевременно е член на ЦК на БКМС. На 6 май 1924 г. е един от четиримата избраници, носещи ковчега с тленните останки на Димитър Благоев-Дядото на неговото импозантно погребение.

През 1925 г. е задочно осъден на смърт за множеството планирани убийства, наредени от БКП и Коминтерна, и заминава за СССР. В Москва през 1928 г. завършва Международната ленинска школа. В нея е аспирант по марксизъм-ленинизъм като учи и в Комунистическия университет за национални малцинства. От 1938 до 1941 г. работи в Коминтерна под ръководството на Георги Димитров, член е на Задграничното бюро на ЦК на БКП и е главен редактор на радиостанция "Христо Ботев" от 1941 до 1944 г. Завербуван е от НКВД с кодовото име "Спартак". Завръща се в България в края на септември 1944 г.

От 3 октомври 1944 г. е вече член на Политбюро на ЦК на БКП и остава такъв до 4 ноември 1962 г. Председател е на Комитета за наука, изкуство и култура между 11 декември 1947 и 6 август 1949 г. Народен представител е от 15 декември 1945 до 4 ноември 1961 г. По негово предложение са създадени "лагерите на смъртта" за политически противници, копирайки опита на ГУЛАГ. След смъртта на Васил Коларов на 23 януари 1950 г. оглавява Министерския съвет от 3 февруари и БКП от 8 ноември с.г. Отличава се с голямата си жестокост към инакомислещите, както и към комунистите с възгледи, по-различни от официалните.

При неговото управление се провеждат двата знакови процеса, довели до жестоки присъди - от 14 ноември 1952 г. срещу политическия ветеран Атанас Буров, осъден на 20 г. строг тъмничен затвор, и от 14 януари до 3 октомври с.г. срещу "католиците - шпиони", завършил със смъртни присъди и такива с дългосрочен затвор. А същевременно дисидентът Георги Константинов, взривил през 1952 г. паметника на Сталин, получава 20 г. затвор, а не смъртна присъда...

Приема се, че Вълко Червенков е виновен за репресиите срещу партийните дейци до 1951 г., както и за гибелта на пролетарския художник Жендов, въпреки че чистката започва още при Димитров с решение на Политбюро на ЦК на БРП (к) от 29 юли 1948 г., а за смъртта на Александър Жендов вина носи както художника с непремерените си изказвания пред вожда на 1 януари 1950 г. в дома на Христо Радевски и с последвалото клеветническо писмо от 9 март 1950 г., така и Тодор Живков, осъществил изключването му от СБХ на 10 юли 1950 г.

До Априлския пренум на ЦК на БКП, провел се между 2 и 6 април 1956 г., Червенков е партиен лидер. Той е главен секретар от 11 февруари 1948 г. и шеф на НС на ОФ до 1 февруари 1957 г., председател - 3 февруари 1950 - 18 април 1956, и зам.-председател на МС - 20 юли 1949 - 3 февруари 1950 и 18 април 1956 - 9 декември 1961 г., и е министър на просветата и културата от 1 февруари 1957 до 9 юни 1958 г. Като ресорен вицепремиер именно Вълко Червенков открива БНТ.

Червенков е безспорният партиен водач до смъртта на Сталин. Затова е в групата на Димитров, която посещава "бащата на народите" на 5 декември 1948 г. за изясняване на позициите преди Петия партиен конгрес особено по щекотливия въпрос за народната демокрация. На среднощната разпра на 6 декември именно Сталин се обръща към него с молба да се разправи с Трайчо Костов - "Няма ли кой да го хване за гърлото?", което и става факт година по-късно с обесването му на 16 декември 1949 г. Търси ориентир при погребението на Сталин на 9 март 1953 г. и веднага усеща протуберансите в обкръжението му, но така и не хваща посоката на вятъра на промяната, която се свързва с Никита Хрушчов. И вероятно за това се посреща с разочарование от чуждестранните наблюдатели тричасовата му реч от 8 септември 1953 г., в която няма и намек за либерализация на режима. А просто е трябвало поетапно да заеме по-умерена и центристка позиция, на която набляга първият секретар на партията Живков. Дори му е намекнато за това при неговата среща с Хрушчов на 18 август 1955 г., когато му се предлага да нападне Сталин, а той се оправдава, че е прекалено малък, за да критикува "вожда на цялото прогресивно човечество". Преди това, при посещението на Хрушчов у нас на 3-4 юни 1955 г. допуска фаталната грешка да го придружава Живков, който бърза да му скрои комплота и да го отстрани от пътя си към властта. След това се оказва уязвим за атаките на повратливите свои съратници Тодор Живков и Антон Югов, които го изместват от водачеството в партията - 6 април 1956 г., и от правителството - 18 април 1956 г. Куриозното е, че преди да бъде отстранен на прословутия Априлски пленум, преживява унижението да бъде критикуван в Кремъл от Живков и своите съратници пред главния съдник Хрушчов, като все пак накрая му е дадена думата, но "не вече като на отговорен за работите в ЦК, а като обвиняем за разпространението на култа към Сталин и заедно с това на култа към моята персона".

Червенков е оставен начело на ОФ до 1957 г., но на 4 ноември 1962 г. на пренум на ЦК на БКП е изключен от партията по предложение на Тодор Живков, същият, който великодушно ще го възстанови на 19 май 1969 г. с признаване на непрекъснатия му партиен стаж! Основното обвинение срещу него е налагането на "култ към личността му". Истината е, че култът е прокаран още с пристигането на Георги Димитров в България на 6 ноември 1945 г. Червенков като негов зет и ученик просто продължава традицията на "вожда и учителя на българския народ".

Чистките в партията също започват по указание на Димитров малко преди провеждането на 5. конгрес на БРП (к) - 18-25 декември 1948 г. Червенков обаче се престарава - до април 1950 г. от БКП са елиминирани 92 500 души! Вълко Червенков е жесток към инакомислещите, но такива са всичките му съратници, включително и лансираният от него за първи партиен секретар на 4 март 1954 г. Тодор Живков, който ще го свали от власт 2 години по-късно.

Освен това, не приемам писанията, че е бил не само груб, но и необразован човек. Това не е вярно. Той е висшист, завършил университет в Москва. Когато се налага, написва тревожно писмо до вожда на Коминтерна Димитров - през 1937 г., за да защити комунистите емигранти, попаднали в смъртоносната хватка на полковника от НКВД Васил Коларов.

Пише ясни и категорични статии и речи - справка сборника "За младежта" (1955), когато е небходимо, дава указания и на самия партиен официоз - писмото с другарски поздрав от 11 септември 1946 г. - как трябва да се посочват членовете на Политбюро на ЦК на партията и то след "другаря Димитров", а при изграждането основите на социализма проявява активност и настъпателност, характерни за партийните лидери по това време в цяла Източна Европа, безрезервно вярващи в съветския модел за строителството на новото общество.

Така при управлението на Червенков центърът на София е изцяло обновен след англо-американските бомбардировки и превърнат в образцов комплекс, олицетворяващ сталинския ампир.

До 1955 г. са открити Народната библиотека, Националният стадион "Васил Левски", паметникът на съветската армия, сградите на Софийската опера, Министерски съвет, ЦК на БКП, ЦУМ, хотел "Балкан" (днешен "Шератон") и Полиграфическият комбинат "Димитър Благоев". Изтеглен е и заем от банка "Ойро" за връзване на платежния ни баланс.

През 1952 г. започва топлофикацията на София, а през 1953 г. се изгражда Металургичният комбинат "Ленин" в Перник.

Построени са химическите комбинати в Девня и Димитровград, завод "6 септември" в София, Заводът за антибиотици в Разград, корабостроителният комбинат "Георги Димитров" във Варна, оловно-цинковият завод в Кърджали, обувният завод "Петър Ченгелов" в Пловдив, памукотекстилните фабрики в Габрово и Плевен и са открити десетки язовири, сред които "Студена", "Васил Коларов" и "Александър Стамболийски".

Средногодишният икономически ръст на страната е стабилен и висок за Европа - 22,8%.

На село е упражнен силен натиск за изграждане на ТКЗС-тата, независимо от притежаваната от селяните земя.

Още през 1950 г. правителството определя нарядите на селяните - жито, царевица, овце, свине, телета, месо, мляко, яйца, вълна, по цени, диктувани от държавата.

Това принуждава селячеството да купува значително по-скъпите дължими доставки, за да ги продава на държавата евтино, както и да преосмисли позицията си като частни стопани.

За разширяване базата на ТКЗС правителството прибягва и до груби хитрини - с постановление № 5 от 5 януари 1951 г. за подготовка на пролетната сеитба се разпорежда на притежателите на земя в други землища да декларират посевните си площи в срок от 5 дни. Постановлението излиза след определения срок за деклариране, вследствие на което тази собственост веднага се отчуждава и предава на кооперациите. Селското стопанство е насила колективизирано, но не напълно. Форсирането на кооперирането е спряно, престава гоненето на кулаците, запазена е рентата и са дадени нови материални поощрения, а в добавка е премахната купонната система. Намаляват се цените на основните промишлени и хранителни стоки и се въвежда всеобщата безплатна медицинска помощ.

Партийната директива за 1953-57 г. цели спиране на продоволствения недостиг и повишаване жизненото равнище на населението.

Правителството на Червенков е принудено през 1955 г. да направи нов вътрешен заем от 300 млн.лв. за укрепване на селското стопанство, а година по-рано сключва в Москва спогодба със СССР за стокообмен за три години (1955-1957 г.) и за промишлено сътрудничество за срок от пет години (1954-1959), като вносът за България се извършва срещу износ на наши селскостопански стоки. Същевременно в края на 1955 г. страната изплаща 108 млн.лв. от своите дългове, които вече надминават 2 млрд.лв.

Към 1955 г. е ликвидирано горянското движение у нас - първата организирана въоръжена съпротива срещу комунизма в държавите от Източния блок, като първият тласък е даден на партийния пленум от 12 март 1951 г. А за борба с противниците на комунистическата власт в различни сфери на стопанския и политическия живот на страната се увеличава числеността на репресивния апарат.

Като ръководител на културния живот в страната Червенков направлява развитието на социалистическата ни кинематография, чиито първи значими успехи се явяват "Калин Орелът" (1950), "Тревога" (1951), "Под игото" (1952), "Песен за човека" (1954), "Неспокоен път" (1955), първата качествена мелодрама "Това се случи на улицата" (1955) и първите ни цветни продукции - "Героите на Шипка" (1955) и "Точка първа" (1955), зорко следи процесите в изобразителното изкуство, отстрелва чрез Живков Александър Жендов на 10 юли 1950 г., както и по донос народния артист Георги Стаматов от Народния театър "Иван Вазов" година по-късно, прави през 1951 народна артистка прочутата оперна прима Илка Попова, а верният му естетически усет му подсказва да спаси от килията академик Михаил Арнаудов, както и романа "Тютюн" (1951) на Димитър Димов от престараването на корифеите на родната ни критика в лицето на Пантелей Зарев с прочутата му статия във в. "Работническо дело" от 16 март 1952 г. "За романа "Тютюн" и неговите злополучни критици", вследствие на което Димов получава Димитровска награда за литература, "Тютюн" става национална класика, а Зарев е отстранен от университета за 3 години съвсем справедливо, тъй като незаконно е заел катедрата на вкарания в затвора от т.нар. Народен съд Михаил Арнаудов.

При неговото управление няма спрени книги и филми. Правят му се бюстове, но не и паметници в цял ръст, нито му се посвещават театрални и киноспектакли. Не се забелязва и амбиция да лансира децата си на отговорни постове с цел превръщането на властта в наследствена комунистическо-монархическа династия. Нещо повече - на 26 януари 1954 г. си позволява да произнесе първата антикултова реч у нас, обвинявайки себе си като "брадавицата, която загрозява лицето на социализма"! Той търпи вицовете на Александър Николов - Сашо Сладура, който заминава на лагер едва на 15 септември 1961 г. по заповед на ген. Мирчо Спасов, и грубите подмятания по свой адрес на поета класик Иван Пейчев.

Червенков открива Националната телевизия на 7 ноември 1959 г.

По негово предложение при утвърждаването на единното щатно разписание най-високи заплати в страната получават председателят на БАН и директора на БНБ, като своята той намалява чувствително.

От стари учители съм чувал, че пребиваването му в просветното министерство е било спокойно, без ексцесии и при зачитане на традициите. Той е бил доста нестандартна личност. Привидно груб и жесток дори, но с лирично сърце. Не мога да си обясня иначе забежката му към естрадната прима Леа Иванова или факта, че живее от 1926 г. на съпружески начала с Елена Димитрова, без да сключва с нея граждански брак. Двамата имат син и дъщеря - Владимир, който умира през 1965 г. след пиянски запой, и Ирина - преподавател във Факултета по славянски филологии в СУ "Св. Климент Охридски". За мен е необяснимо как Червенков изтърва юздите на властта и допуска, докато е в Москва за XX конгрес на КПСС, неговата дясна ръка Тодор Живков чрез съветския посланик в София Юрий Приходков да подготви поетапно свалянето му с Мартенския и Априлския пленум на ЦК на БКП през 1956 г., при условие че и двамата са продукт на системата, а Живков е антисталинист точно толкова, колкото и Червенков.

На 6 април 1956 г. Вълко Червенков обаче усеща, че ще бъде окончателно елиминиран. Агонията продължава повече от 6 години, докато на 4 ноември 1962 г. е изключен и от БКП "за антипартийна дейност". Принос за свалянето му има и асът на ДС Стефан Богданов с писмото си до Хрушчов от 12 май 1962 г., в което дословно заявява - "Българската партийна и държавна върхушка сега е заела кръгова отбрана и все повече се сплотява около Вълко Червенков, който на свой ред е извадил из тайниците си и секретните си сейфове документи, които уличават членове на Политбюро в солидарност със сталинизма."

Комедията с възстановяването му в партийните редици по препоръка на Живков на 19 май 1969 г. е типично в стила на правешкия хитрец. Защото връщането на партийния стаж не премахва домашния арест или изолираността, които докарват до лудост Червенков, лудост, която той се опитва да преодолее с написването на мемоарите си, които под заглавие "Вълко Червенков за себе си и своето време" и съставителството на дъщеря му излизат 20 години след неговата смърт.

Имам смътни спомени как съм се разминавал с побелелия старец Вълко Червенков в Борисовата градина и как той деликатно отклонява всеки опит на свои любопитни фенове да го заприказват.

Откъде да знам тогава, че всяка негова крачка се следи, че не е можел да мръдне без всевиждащото око на специалните служби (Четвърто отделение на Шести отдел на ДС, където се води на оперативен отчет), призвани да го дебнат до смъртта му на 21 октомври 1980 г.

Така престараването на тайните ченгета, контролиращи възрастния Червенков, автоматично го превръщат тогава в жертва на режима..

Не знам какво си е мислел Тодор Живков, научавайки за смъртта му, но е факт, че съдбата не го пожали. 9 месеца след като си отиде Вълко Червенков, Живков се раздели с дъщеря си Людмила на 21 юли 1981 г.

© Борислав Гърдев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.10.2010, № 10 (131)