НА ПРОЩАВАНЕ С ВОЖДА

Борислав Гърдев

web

По мое вътрешно убеждение, дошъл е моментът за обективно и критично преосмисляне на личността на Георги Димитров. Разбира се, крайната оценка за неговите действия ще бъде негативна. Но тя трябва да бъде на базата на факти и документи, а не на самоцелни изблици и иронизиране “достиженията" на “вожда и учителя на българския народ".

Георги Димитров не е само сатирично-гротесковият образ на пропаднал пияница от “Задочни репортажи" на Георги Марков. Той е и трагичен персонаж, съдържащ в чист вид амбициите и недъзите на балканския политически деец с комунистическо мислене, който е едновременно напорист и същевременно болезнено комплексиран от силата на болшевишките авторитети Ленин (с когото се среща на 26.ІІ.1921 г.) и Сталин, и който, в името на победата на идеала, е готов на национално предателство и пълно падение.

Изтривайки митологичните налепи, можем да отбележим, че животът на Димитров не е бил от най-леките. Той се ражда на 18.VІ.1882 г. в село Ковачевци, в бедно семейство, което четири години по-късно се преселва в София. Завършва първи прогимназиален клас и поради крехко здраве (скрофули) и липса на средства е принуден да започне работа като словослагател в печатницата на Никола Пиперов през 1894 г.

Любопитно е да се знае, че в нея се печата органът на Либералната партия на Васил Радославов “Народни права", и че едва 15-годишен Димитров си позволява цензурна намеса в уводните статии на партийния шеф д-р Радославов.

Връзката с Либералната партия по-късно е старателно прикривана, въпреки че именно радославистите имат основна заслуга, с машинации, да осигурят налагането на Димитров за депутат в ХVІІ ОНС (23.ІІ.1914 г.), предпочитайки го пред по-опасните широки социалисти.

След като прочита прочутата по онова време книга на Чернишевски “Какво да се прави" и се влюбва в главния герой Рахметов (“Мой любимец беше Рахметов. Аз си поставих за цел да бъда такъв, какъвто ми изглеждаше този безупречен герой на Чернишевски"), през 1902 г. Георги Димитров става член на БРСДП. Преживял на русенския конгрес (6.VІІ.1903 г.) първото голямо партийно сътресение, Димитров предвидливо се ориентира към тесняците около Димитър Благоев и само след 6 години става член на ЦК на партията на мястото на тежко заболелия Гаврил Георгиев (21.VІІ.1909 г.). По същото време минава и през горнилото на синдикалните борби и арестите. Димитров ръководи стачката на пернишките миньори, започнала на 18.VІ.1906 г. и продължила 35 дни, заради която на 4.VІІ. той преживява и първия си краткотраен арест. Добил национална известност, Г. Димитров става депутат след изборите за ХVІ ОНС (24.ХІ.1913 г.), когато е само на 31 години и е най-младият народен представител в Царството.

На парламентарните банки той е неизменно 10 години.

Като “народен закрилник" благоразумно избягва мобилизацията. Но това не му пречи да скандализира премиера Радославов при гласуване на военните кредити на 2.VІІ.1914 г., а използвайки депутатския си имунитет, да буни войниците на южния фронт, предлагайки им химерата на Съветска Русия, за която си дейност е осъден на строг тъмничен затвор и хвърлен в Софийския централен затвор на 29.VІІІ.1918 г.

Там престоява четири месеца (до 16.ХІІ.), като преди да бъде освободен калява полемичния си дух в дълги беседи с новоизгряващата политическа звезда Александър Стамболийски, бъдещ български министър-председател.

Маркирам участието му в партийния конгрес на 28.V.1919 г., когато БРСДП (т.с) става БКП, изявите му в прочутата железничарска (25.ХІІ.1919 г.) и всеобща политическа стачка (29.ХІІ.1919-3.І.1920 г.), авантюрата със самотната лодка (с Коларов) по пътя Варна-Одеса (от 29.VІ.1920 г.) с цел участие във ІІ конгрес на Коминтерна, ареста в Кюстенджа (3.VІІ.) и освобождаването (17.VІІ) след намесата на съветския външен министър Чичерин.

По време на земеделското управление (22.V.1920 г.-9.VІ.1923 г.) Димитров и Стамболийски са сътрудници по неволя и опоненти. Врагове те стават след ексцесиите по време на парламентарните избори на 22.ІV.1923 г.

Вероятно и затова на 9.VІ.1923 г. ЦК на БКП, чийто член е Димитров, решава да не се намесва в борбата между градската и селската буржоазия и да се изчака развитието на събитията “с пушка при нозе".

Тактиката на неутралитет е сурово критикувана от Изпълкома на Коминтерна с писмо от 2.VІІ.1923 г. В България пристига самият генерален секретар Васил Коларов, който, заедно с Димитров, инициира прочутото заседание на ЦК от 5-7.VІІІ., когато се взема решение за “всестранна подготовка на масово въоръжено въстание" в ущърб на старата парламентарно-организационна линия на поведение, защитавана от главния секретар на ЦК на БКП Тодор Луканов.

25 години по-късно Димитров ще отбележи с аплобм, че през август 1923 г. “партията скъса своята дотогавашна изолация" и “пристъпи към всестранна подготовка на масите за борба срещу монархо-фашистката диктатура".

През август 1923 г. Георги Димитров публикува в “Работнически вестник" серия от статии за необходимостта от изграждане на единен фронт между БКП и БЗНС, между работници и селяни. Първият му опус излиза на 14.VІІІ., а най-физиономичната му разработка - “Единният фронт и настъплението на капитала", се появява на 22.VІІІ.1923 г.

В нея той директно посочва, че идеята за единен фронт “съвсем не означава отстъпление от общите партийни принципи, нито обезличаване, а само възприемане на една обща конкретна антикапиталистическа платформа в защита на трудещите се маси и съвместна борба за осъществяване на тая платформа", при което “Земеделският съюз не може вече в никакъв случай да бъде оръдие на селската буржоазия и неминуемо ще върви с трудещите се маси или, ако това не би бил в състояние да стори, безвъзвратно и окончателно ще загине".

Вариациите за широки народни антифашистки фронтове, като мимикрия на комунистическата диктатура, остават запазена марка за Димитров през следващите две десетилетия, докато не се пръкне на 17.VІІ.1942 г. недоразумението, наречено Отечествен фронт.

А междувременно, за подстрекателските си действия, главата на Георги Димитров е оценена на 100 000 лева от кабинета на Александър Цанков и той е принуден да мине в нелегалност.

На 18.ІХ., заедно с В. Коларов и Тодор Петров, решават да вдигнат т.нар. Септемврийско въстание, изпълнявайки указанията на Коминтерна за установяване на съветско управление в България. Жадни за власт, Коларов и Димитров запалват гражданската война у нас на 22 срещу 23.ІХ., ръководейки метежа от Врачански окръг. Размириците са потушени с големи жестокости след 5 дни, докато ръководителите на “революцията" безпрепятствено се измъкват от страната през Пирот и Ниш по посока на Виена.

Това не им пречи от австрийската столица да изпратят, с цялото си нахалство, граничещо с наглост, “Отворено писмо до работниците и селяните в България", в което, с трудно обясним маниакален ентусиазъм, отбелязват: "Драги другари, ние съвместно се борихме за едно велико народно дело. Днес ние сме разбити. Но борбата не е свършена и окончателната победа е по-близка, отколкото враговете ни мислят... Никакво униние, никакво отчаяние, никакво малодушие! Горе главите, славни борци! Да живее работническо-селското правителство! Да живее трудеща се България!"

Периодът 1923-1933 г. (т.нар. години на емиграция на Димитров) е по правило слабо известен. Логично е, тъй като в него няма нищо героично и съдбовно. Димитров (заедно с Коларов ) издава за кратко “Работнически вестник"; става кандидат-член на Изпълкома на Коминтерна (8.VІІ.1924 г.); оглавява с Коларов Задграничния комитет на БКП (15.Х.1923 г.), за което получава и смъртна присъда от правителството на А. Ляпчев на 7.ІІІ.1926 г.; изнася доклада “За тактиката на партията на 9 юни и Септемврийското антифашистко народно въоръжено въстание 1923 г." на Берлинската партийна конференция, продължила от 8.ХІІ.1927 г. до 15.І.1928 г.; воюва с левите сектанти в партията (Искров, Георги Ламбрев, Илия Василев); пише статии, възвания, брошури и се крие от потенциалните си екзекутори под екзотични фалшиви имена като д-р Шаафсма, Виктор, Хелмут. Пожарът на Райхстага, на 27.ІІ.1933 г., го заварва емигрант в Берлин, маскиран като швейцарския писател д-р Рудолф Хедигер. И досега не се знае (официално) източникът на финансовото обезпечаване на неуловимия ни комунистически лидер, но според мен Коминтернът е бил неговият основен спонсор.

На 9.ІІІ.1933 г. Димитров и съратниците му Благой Попов и Васил Танев са арестувани в берлинския ресторант “Байернхоф". В предварителния затвор той дава своите писмени обяснения до полицейските власти, доказвайки, че няма нищо общо с подпалването на Райхстага, тъй като “предприех пътуване във Виена, Прага, Амстердам, Париж и Брюксел" с цел “да обезпеча морална и политическа поддръжка в полза на искането за амнистия... Писах ред статии по икономическото и политическото положение в България, по нейната вътрешна и външна политика", и по време “на моето пребиваване в Германия аз не съм се с нищо вмесвал във вътрешните германски работи", защото, “като български политически деятел, е жизнен въпрос да помогна, колкото силите ми позволяват, за по-скорошното издействуване на пълна политическа амнистия в България, за да мога да се върна след десетгодишна емиграция свободно в моята страна и там да служа на моя народ съгласно моите убеждения и моя идеал...".

Изложението на Георги Димитров остава без последствие, тъй като на 28.ІІІ. той, заедно с Попов и Танев, е затворен в Моабит, в покрайнините на Берлин.

Започват звездни мигове в кариерата му като главен обвиняем на Лайпцигския процес (21.ІХ.-16.ХІІ.1933 г.), защитаван от прогресивните сили в Москва, Париж, Лондон, Ню Йорк, Рим, Прага, Варшава, Будапеща, Белград и София, отбраняващ се самоотвержено (вкл. и срещу Гьоринг) на своя отвратителен немски език (“вождът" говори с ужасен акцент и втория си, роден руски език), включително във великолепната му заключителна реч на 16.ХІІ., в която защитава България и пита риторично председателя на съда д-р Вилхелм Бюнгер “в коя страна фашистите не са варвари и диваци?", лъже самоуверено, че Коминтернът, като световна партия, “не играе на въстание и на революция" и стига до рядко срещан парадокс в съдебната практика - френетичен екстаз, с неизтребимата си вяра, че “Колелото на историята се върти, движи се напред към Съветска Европа, към Световния съюз на съветските републики".

Това му осигурява (и чрез дискретното посредничество на цар Борис ІІІ) освобождаването и индулгенциите на партиен герой в СССР, където пристига на 27.ІІ.1934 г. След това по стара, изпитана сталинска традиция героят остава само един и неговите другари Танев и Попов поемат към ГУЛАГ. Димитров е нужен на Сталин най-вече за пълното овладяване на Коминтерна.

VІІ конгрес на Комунистическия интернационал се провежда в Москва от 25.VІІ до 20.VІІІ.1935 г. Г. Димитров изнася прочутия си доклад на 2.VІІІ. В него отново е прокарана любимата му теза за изграждане на широк народен антифашистки фронт върху базата на пролетарския единен фронт, като “решително действие на революционния пролетариат в защита на исканията на тези слоеве и по-специално на трудещите се селяни", а фашизмът е дефиниран като “диктатура на най-реакционните, най-шовинистичните и най-империалистически елементи на финансовия капитал". Световноизвестният Георги Димитров е избран за генерален секретар на Коминтерна и като такъв, до разпускането му от Сталин (23.V.1943 г.), послушно изпълнява всички прищевки на кремълския властелин (вкл. ликвидиране ръководствата на полската и югославската компартии и замяната им с послушни московски марионетки). Това важи особено за усилията му по създаването на т.нар. антифашистки фронтове, в които компартиите се инфилтрират с цел докопване до властта, като след това веднага започва разправата им с бившите антифашистки съюзници. Този модел Димитров прилага при създаването на Отечествения фронт у нас, който въпреки положените усилия за две години не успява да привлече повече от 3 600 члена.

Следващият съдбоносно важен период за Димитров е отрязъкът между 5 и 9.ІХ.1944 г. - от момента на обявяване на война на Съветския съюз срещу България, до преврата, довел на власт звенари, земеделци и комунисти и положил основите на бъдещата тоталитарна власт у нас. Димитров не бърза да се прибира в София. Изкарва 8-годишния си мандат като депутат във Върховния съвет на СССР и, заедно със съпругата си Роза Юлиевна (заменила починалата в Москва на 27.V.1933 г. Любица Ивошевич), се завръща, като съветски поданик, триумфално в София на 6.ІХ.1945 г. Веднага държи реч в Народния театър във връзка с честването на т.нар. Октомврийска революция, бързайки да нападне демократичната опозиция, пречеща на правителството, когато “се решава съдбата на България и на българския народ за дълги и дълги години...". Тези думи на Георги Димитров са наистина пророчески. И е жалко, че лидерите на нашите опозиционни партии не са ги разчели правилно навремето.

Г. Димитров пристига като Сталинов емисар със задача да наложи тоталитарна комунистическа диктатура на съветските щикове. Той се заема със стръвна упоритост да осъществява поставената му задача, чакайки похвала от господаря си. (Ако и рядко да се опитва да го надхитри с идеите си за Балканска и Южноевропейска федерация).

Годините до смъртта му на 2.VІІ.1949 г. в Москва, са период на неговото пълно падение като личност и лидер, поставил се в услуга на пролетарското си отечество и действайки у нас като съветски агент. Замислите си осъществява последователно в типичен сталинистки стил - избори за ХХVІ ОНС (15.ХІ.1945 г.) и за VІ ВНС (27.Х.1946 г.), “референдум" за република (8.ІХ.1946 г.), подписването на Парижкия мирен договор (10.ІІ.1947 г.), приемане на Първия двугодишен народостопански план (1.ІV.1947 г.), на т.нар. Димитровска конституция (4.ХІІ.1947 г.), национализация на индустриалните предприятия и банките (23.ХІІ.1947 г.), сключване на раболепния договор със СССР за приятелство, сътрудничество и взаимна помощ (18.ІІІ.1948 г.).

В същото време Димитров (премиер от 22.ХІ.1946 г.) бърза да ликвидира легализираната на 7.ІХ.1945 г. демократична опозиция. Ударът е нанесен с убийството на земеделския лидер Никола Петков (обесен на 23.ІХ.1947 г., вбесяващ го с обвиненията си, че не смее да направи и крачка на улицата без своята охрана). Социалдемократите се вливат в БКП на 11.VІІІ.1948 г., на 19.ІІ.1949 г. политическият кръг “Звено" се саморазпуска, а на 6.ІІІ. примерът му е последван от останките на Радикалната партия.

1946 г. минава под знака на обезбългаряването на Пиринска Македония, особено след “историческите" решения на пленума на ЦК на БКП от 9-10.VІІІ. за обединяване на “македонския народ" в границите на “Народна република Македония", след което, при преброяването от 25 до 31.ХІІ.1946 г., 70% от жителите в Пиринския край се самоопределят като “македонци".

Националното предателство достига своя апогей с подписването между Тито и Димитров на т.нар. Бледски споразумения на 1.VІІІ.1947 г., когато се решава създаването на “Южнославянска федерация", в която България “де факто" губи своя суверенитет. На 27.ХІ. с.г. е сключен българо-югославския договор за дружба и взаимопомощ, но преговорите за федерация зациклят и окончателно отиват в небитието след изключването на Титова Югославия от Коминформа на 28.VІ.1948 г.

С накърнена репутация, след поредица от волунтаристични експерименти, Димитров ръководи V Конгрес на партията (18-25.ХІІ.1948 г.). Това е неговият горчив триумф. В отчетния доклад, прочетен на 19.ХІІ., той очертава не само контурите на поредния си умозрителен шедьовър (“народната демокрация" като своеобразна форма на диктатура на пролетариата), но и задачите, стоящи пред обществото ни през следващите 15-20 години. “През първата петилетка ние можем да си поставим задачата да положим основите на социализма както в промишленността, така и в селското стопанство. Разрешаването на тази именно задача цели първият петгодишен държавен народно-стопански план. Върху тия основи през следващите две-три петилетки ще бъде изградена самата сграда на социализма, ще бъде създадено социалистическото общество у нас." Следва приемането на първия петгодишен план от Народното събрание на 29.ХІІ.1948 г.

А тъй като построяването на основите на социализма у нас са свързани с изостряне на класовата борба и с преследването на врага с партиен билет, е закономерно започването на чистки (25.Х.1948 г.) и отстрелването на заместника на Димитров в партията и държавата Трайчо Костов. Първо той е изключен от Политбюро и уволнен от поста на заместник министър-председател. На пленума на ЦК на БКП, на 26 и 27.ІІІ.1949 г., по доклад на Васил Коларов, след като е обвинен в националистични и антисъветски настроения, той е изключен от БКП и арестуван на 25.VІ.1949 г.

От санаториума “Боровиха" Димитров следи съдбата на своя наместник и също спомага за смъртното му наказание (обесване на 16.ХІІ.1949 г.) с прочутото си писмо до Полтбюро на ЦК на БКП от 10.V.1949 г., в което развенчава своя помощник с убийствени квалификации: “интелигентски индивидуалист и безогледен кариерист", “лукав, рафиниран, изпечен подлец, на който не може да бъде мястото в една действително болшевишка партия", тъй като “Тр. Костов е преизпълнен от низка злоба и държи камък в пазвата си, с надежда да дочака такова трудно време за партията, когато отново ще изплува на повърхността със своята неподражаема злоба и коварство...".

След мъчително боледуване и може би с помощта на Сталин “вождът и учителят на българския народ" умира на 2.VІІ.1949 г. от ангина пекторис. В края на живота си и особено след злодейското убийство на Н. Петков, той губи окончателно ореола си на борец за демокрация и справедливост, деградирайки до типичен комунистически диктатор и алкохолик с московски стаж.

Повече от 40 години комунистическите ни властници старателно градяха смехотворния култ към нашия малограмотен “вожд и учител". След 10 ноември 1989 г. бе естествено да се преоцени дейността му.

Първата стъпка беше свързана с изваждането на мумията от мавзолея и погребване на урната с праха му на 2.VІІ.1990 г., малко преди бесовското място около т.нар. Мавзолей да стане арена на стълкновения между привържениците и противниците на демокрацията, довели до подпалването на Партийния дом на 26.VІІІ.1990 г.

Втората крачка се направи с унищожаването на самия мавзолей на 21.VІІІ.1999 г. и разчистване на центъра на София от зловонното присъствие на нашенския комунистически тиранин.

Третата е обвързана с критично-обективно преосмисляне на ролята му в българския обществено-политически живот като партиен и държавен ръководител и ревностен създател на система, отречена заради своята неефективност от историята.

Етап от нея се явява и настоящата статия, ратуваща за цивилизовано и безкомпромисно прощаване с един от най-устойчивите и уродливи родни митове.

© Борислав Гърдев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.09.2004, № 9 (58)