СТЕФАН СТАМБОЛОВ - СПАСИТЕЛЯТ НА БЪЛГАРИЯ

Борислав Гърдев

web

Третото Велико народно събрание е извикано на живот вследствие на дъбоката и остра политическа криза, която започва в България на 9 август 1886 г., когато русофилската група на Бендерев-Груев детронира законния български владетел Александър Първи Батенберг, и приключва в едни поносими граници на 2 август 1887 г., в деня, в който Фердинанд Първи полага клетва като княз на България.

Работата му е сравнително кратка. То заседава в изключително екстремни условия от 19 октомври до 1 ноември 1886 г. в търновското читалище “Надежда", след което е разпуснато от председателя му Георги Живков “за неопределено време", докато между 22 юни и 3 август 1887 г. то довършва работата си, за което е избрано.

Свалянето на Батенберг е удовлетворение на руския замисъл да се признае Съединението у нас, но без княз Александър, който трябва да се замени с по-послушен властник. За голяма част от българското общество безкняжието крие смъртна опасност за държавата, още повече че меродавните руски фактори около цар Александър Трети съвсем сериозно се замислят да превърнат България в задунайска губерния, управлявана от императорския комисар княз Долгоруков.

Точно по тази причина Стефан Стамболов като председател на 4 ОНС оглавява на 11 август 1886 г. от Търново контрапреврата, връща за кратко в страната княза между 17 и 26 август и по този начин застава начело на започналата епична схватка със северната империя за самостоятелно и независимо развитие, която ще води с променлив успех 8 години и която ще го вкара в гроба след посичането му на 6 юли 1895 г.

Дебело трябва да се подчертае, че независимо от нажежените страсти, животът в страната не напуска законовите си рамки. Свещените начала на Търновската конституция, включващи и свободния печат, са скъпи всекиму и затова, колкото и невероятно да звучи, дори при най-жестоките стълкновения през 1886-1887 г. всичко е съобразено със законовите изисквания на страната.

С това обясняваме факта, че ден преди да напусне страната - на 25 август, Батенберг определя регентски съвет в състав: Стефан Стамболов, Петко Каравелов и Сава Муткуров.

Четвъртото ОНС с председател Георги Живков провежда извънредна сесия от 1 до 6 септември 1886 г. като бърза да изпрати на 1 септември телеграма до руския император с уверения в любов и преданост и с молба за покровителство, както и да продължи въведеното на 16 август военно положение и да гласува разходен бюджет от 48 409 237 лева (Маринов 1992: 6-8).

Правителството на Васил Радославов (16 август 1886-28 юни 1887 г.) търпи от 13 септември 1886 г. безумните намеси във вътрешните ни работи на императорския комисар Николай В. Каулбарс, които имат като единствен резултат скъсването на дипломатическите отношения с освободителката ни на 6 ноември с.г. Независимо от упорития диктат на Каулбарс правителството се придържа стриктно към своята национално-отговорна политика - като голяма заслуга следва да се отбележи безкористното и коректно съдействие на консерваторите Григор Начович и Константин Стоилов, ръководещи съответно външното и правосъдното министерство, и налага провеждането на избори за 3 ВНС на 28 септември 1886 г.

Въпреки яростната русофилска съпротива, довела до изстъпленията в Дупница с трима убити и малтретиран полицейски началник Димитров (Радев 1973: 359-361), те са спечелени от правителствените кандидати с огромно болшинство - 470 от общо 590 депутатски места (Радев 1973: 362).

Вбесена от този си провал, руската дипломация прави всичко възможно да осуети сесията на Великото народно събрание, Каулбарс продължава да го счита за нелегитимно, циркулират слухове за предстояща агресия, източник на такива е и регентът Петко Каравелов, твърдящ на 1 октомври 1886 г., че “ний се намираме в навечерието на една възможна руска окупация"... (Радев 1973: 448).

Вкарва се в действие пряката военна заплаха с пристигането във Върна на военните кораби “Забияг" с 12 оръдия и 150 души екипаж на 13 октомври и “Память Меркурия" с 18 оръдия и 418 души екипаж на 17 октомври, като въпреки забраната на военния комендант “Забяг" салютира града с 5 гърмежа на 14 октомври (Маринов 1992: 30), а след това отново се прибягва до конспирациите и бунтовете - в Перущица на 20-21 октомври, в Бургас на 22-23 октомври и в Сливен на 26 октомври.

Не помага отстъпчивостта на правителството да вдигне военното положение в Софийски - на 15 октомври, Пловдивски - на 21 октомври и Бургаски окръг - на 25 октомври.

Въпреки совалките на външния министър Григор Начович при дипломатическите представители на великите сили в София - особено важна е визитата му при британския агент Ласелс на 29 септември 1886 г. (Радев 1973: 369), за управляващите е ясно, че трябва да разчитат единствено и само на собствените си сили - през ноември възниква и девизът на дружинките за самозащита “България за себе си" - и в непрекъсваща схватка с Русия.

В добавка регентът Петко Каравелов не тръгва за Търново, ако и вече да е подписал тронното слово под влияние на съратника си Петко Р. Славейков, избран за депутат, но липсващ в старата българска столица, “представляван" неадекватно от сина си Иван Славейков, докато финансовият министър Иван Евстратиев Гешов на 22 октомври 1886 г. бърза да си подаде оставката, която е приета едва на 18 ноември.

Наистина има моменти, в които ситуацията се оказва неконтролируема.

Не е случайно, че работата на ВНС се забавя с 4 дни и вместо на 15 то започва заседанията си на 19 октомври. Особено критични са дните между 13 и 26 октомври 1886 г., когато главният регент Стамболов (Стамболов 1991: 44, 66, 72) заради “безизходното положение", в което е поставен от русите, мисли за спасението на честта и свободата на България чрез продължителна въоръжена отбрана във Видин (13 октомври), кълне “дъртия кръволок и бесен братоубиец" Катков, “гонител и изтребител на истината и правдата" (24 октомври) и трепетно се пита ще доживее ли отново да чества Димитровден в родината си “с радост и веселие или мрачен и болезнен, с тъга неизказана в душата си", отправяйки един от най-съкровените и разтърсващи вопли, излизали от душата на водещ български държавник: “О, Боже, ако България пропадне завинаги, ако московецът ще дойде да ни пороби и поруси - вземи ми живота и не ме оставяй да доживея да видя с очите си позора и смъртта на моето мило Отечество..." (26 октомври).

Шанс и щастие за родината ни е, че в тези критични и решителни дни се управлява от смели, безкомпромисни и много млади държавници (Радославов и Стамболов са само 32-годишни!), милеещи за свободата и независимостта на страната, и че русофилската опозиция е слаба, разединена и малодушна.

Парадокс е, че управлението е в ръцете на либерално-консервативната коалиция (групата на Начович и Стоилов и по-влиятелната част на Народно-либералната партия около Стамболов и Радославов, включваща до 29 октомври 1886 г. и Петко Каравелов), докато в опозиция е крилото на Драган Цанков, пропаднал на изборите и воюващ чрез органа си “Светлина" (19 април-15 октомври 1886 г.) едновременно със Стамболов и Каравеловата “Търновска конституция" (2 януари 1884-30 юли 1888 г.).

Освен всичко друго още на 20 октомври Стефан Стамболов предлага компромисна формула на Цанков за излизане от кризата (Стамболов 1991: 58), предоставяйки му две министерски кресла и едно регентско място, предложение, което ще бъде актуално до зимата на 1887 г., когато бунтовете в Силистра и Русе от 17 и 19 февруари показват истинския лик на сторонниците на руската кауза у нас, за която потрошават 300 000 рубли (Маринов 1992: 102-124). Русофилите са слаби както във вербално-идеологическата защита на своята кауза (особено неадекватен е Петко Славейков, поддръжникът на Стамболов в контрапреврата, с няколкото си статийки от типа на “Къде отиваме ний?" и “Кой управлява днес България", излезли в рано загиналия му вестник “Истина" - 4 октомври-10 декември 1886 г., и с отвореното си писмо до депутатството на ВНС от 20 юни 1887 г.), срещу които правителството противопоставя тежката си артилерия “Свобода", тръгнал на същия 4 октомври 1886 г. и списван от корифеи като Димитър Ризов, Димитър Петков и Захарий Стоянов.

Опозицията не е единна. Част от нея е в емиграция (Михаил Маджаров), някои от лидерите й воюват помежду си (Драган Цанков срещу Петко Каравелов), други се спотайват (Марко Балабанов, Тодор Бурмов, митрополит Климент), ярките водачи ги няма в Търново, предпочели да останат в столицата (Каравелов, П. Р. Славейков).

Заменени от неубедителните изяви на Иван Славейков и Стоян Михайловски, 50-те опозиционни цанковистки депутати, водени от Филип Симидов (25 май 1852-26 август 1925 г.), съгражданин и бивш съратник на Стефан Стамболов, заемат патриотична и консенсусна позиция (Маринов 1992: 42-43), дискредитирайки още повече русофилските водачи, опозорили се вече със заявлението си до Каулбарс от 17 октомври 1886 г. (подписано от Цанков, Бурмов и Балабанов). В него личи не само падението, но и нищетата на т.нар. ни опозиционен елит, готов на всякакви унижения (недопущане завръщането на Батенберг, избор на княз, съгласно съветите и указанията на руското императорско правителство, международни отношения и задачи на княжеството според съветите и с подкрепата на Русия, подготовка на войската според плановете и началата, одобрени от руското императорско правителство, вътрешно устройство на страната според началата на православното христианство с внимателно отстраняване нелепостите на демокрацията!), за да се докопа до властта (Терзиев 1993: 244), срещу който действа добре смазаната правителствена машина, вестниците “Свобода" и “Независима България" на Димитър Петков (21 септември 1886-25 юли 1887 г.), както и набиращият популярност писател, журналист и политик Захарий Стоянов.

Именно от Търново бележитият ни писател, публицист и политик изпраща чрез Джеймс Бринсли Ричардс във Виена своите дописки до “Таймс", на който е кореспондент от 15 октомври 1886 до 28 февруари 1887 г., отразяващи работата на събитието № 1 в Европа по това време - дебатите в българския парламент.

Припомням само една от най-физиономичните му кореспонденции от 29 октомври, за да се разбере за какво става дума: “Събранието се откри в 10 часа тази сутрин. Министър-председателят Радославов предложи принц Валдемар да бъде избран за княз на България. В залата се разнесоха възторжени възгласи. Всички, станали прави, избраха Негово царско височество единодушно, с нестихващи акламации. Никакъв ентусиазъм обаче не бе манифестиран от публиката в галерията, която запази студено и безразлично поведение.

На утрешното заседание ще се обсъди оставката на г. Каравелов, който вероятно ще бъде заменен с друг регент.

За да улесни Събранието при формиране на регентството и за да се приеме без затруднение оставката на г. Каравелов, г. Стамболов и полковник Муткуров също ще предложат своите оставки, но всички тук вярват, че ще бъдат преизбрани" (Таймс, № 31 914, 31 октомври / 11 ноември 1886 г.).

В старата столица, в скоропечатницата на Киро Тулешков, З. Стоянов публикува на 3 ноември 1886 г. брошурата си “Кои са виновниците на девятий август?", визирайки “героите" майор Груев, капитан Бендерев, капитан Генев, експремиерът Петко Каравелов, бившите външен и военен министри Илия Цанов и Константин Никифоров, без да забравя “развратния калугер" митрополит Климент, а след приключване на дебатите, в Русчук на 29 ноември 1886 г.бърза да издаде отчета си “Какво направихме в Търново?"

ВНС е открито на 19 октомври 1886 г. На този ден регентът Стамболов прочита тронното слово, което завършва с възгласа: “Да живее независима и свободна България!", предизвиквайки бурното одобрение на депутатите в залата.

Независимо от извънредните обстоятелства народните представители, включително и привържениците на Драган Цанков, проявяват изключителна доблест и се представят като истински българи. Избрано е ръководство на парламента в състав: Георги Живков - председател, и Димитър Тончев и д-р Димитър Вачов - зам.-председатели (Маринов 1992: 38). На 25 юни 1887 г. мястото на радослависта д-р Вачов ще заеме Захарий Стоянов, а шеф на НС ще стане Димитър Тончев.

След вотиране и внасяне отговора на тронното слово на 27 октомври ВНС одобрява всичко, направено от правителството, признава за редовни и законни изборите, регентството, министерския съвет и взетите мерки за реда и тишината в страната.

Емоционалният градус в читалище “Надежда" нараства на 29 октомври. Тогава се получава телеграмата с оставката на регента Петко Каравелов, подадена заради “възникналите многобройни въпроси, на които не можах и не мога да се съглася с членовете на регентството и министерството" (Радев 1973: 447), а премиерът Васил Радославов прави пред депутатите предложение за избор ва български княз в лицето на Валдемар Датски, брат на руската царица Мария и съпруг от 1885 г. на Орлеанската принцеса Мария.

Когато председателят на парламента подлага на гласуване това предложение, всички депутати стават на крака и извикват: “Ура! Да живее Негово височество!", като след аплодисментите Валдемар е избран за владетел на България.

Определена е и делегация в състав Георги Живков, Димитър Греков, д-р Михайлов, Захари Байкушев и Кесим Заде, която “да поднесе на новия владетел акта на възложеното му достойнство". (Радев 1973: 445).

Валдемар, намиращ се в Кан, изпраща същата вечер телеграма до Георги Живков, уведомявайки го, че е препратил известието до баща си, кралят на Дания Християн Девети. Това дипломатично отклонение забавя с 48 часа отговора на самия монарх, който след консултации с руския император, изпраща на 31 октомври до Стамболов и Живков решението си със следното безутешно съдържание: “При всичко, че оценявам знака на доверието, което Събранието изказа към моя царствующ дом, аз не се намирам в положение да упълномощя сина си да приеме един избор, направен от Събранието при настоящите обстоятелства, следователно ще му бъде невъзможно да приеме депутацията". (Радев 1973: 446).

Епилогът е на 1 ноември. Заедно с пренията по оставката на Каравелов (Радев 1973: 447), внушена му от Петко Р. и Иван Славейкови, при председателя на ВНС се оказват депозирани оставките и на другите регенти - Стамболов и полк. Сава Муткуров, а Радославов поставя въпроса за доверие към правителството.

След последвалите пледоарии на Иван Славейков, Стоян Михайловски и Димитър Ризов, думата взема Захарий Стоянов, смятащ, че Петко Каравелов е влязъл в таен съюз с русите: “Всеки знае, мисля, че той е съветникът на Каулбарса.

Той не желае да се избере княз на България." (Дневници 1887: 107).

Захарий Стоянов предлага да се приеме само оставката на Каравелов, като на негово място се избере Георги Живков, и да се определи депутация още на 1 ноември, която да бъде изпратена до Великите сили - “Затова, господа, ние да пратим депутация да представи на силите поне, че ако желаят да няма България, нека дойдат да ни избият.

Но ние трябва да следваме до последнята степен. Всеки народ, докато сам не се самоубие, няма да умре.

Той се самоубива, когато, както знаете вече (смях), когато последва съветите на Каравелова, който е помощник на Каулбарса". (Ръкопляскания) (Дневници 1887: 110-127).

Предложенията на Захарий Стоянов се приемат напълно. За членове на депутацията, която трябва да посети столиците на шестте велики сили, събранието определя д-р Константин Стоилов, Димитър Греков и Константин Хаджикалчев.

Председателят обявява отлагане на работата на Народното събрание за неопределено време, а народните избраници ръкопляскат от радост, смятайки, че са си изпълнили дълга, а “и защото бяха гладни: часът бе тъкмо един и десет минути подир обед..." (Радев 1973: 460).

Еуфорият приключва бързо. На 8 ноември Каулбарс напуска окончателно България, което води до скъсване на дипломатическите ни отношения с Русия, последван от двата клипера на 10 ноември. (Маринов 1992: 51).

10 дни по-късно за столиците на великите сили потегля официалната българска делегация.

На 24 ноември 1886 г. е осуетен комплот от Юнкерското училище, готвен за следващия ден, тъй като Стамболов е предизвестен и изненадва Олимпий Панов в дома му (Маринов 1992: 54).

На 1 и 4 декември се осъществяват първите контакти на нашите делегати във Виена с бъдещия княз Фердинанд Сакскобургготски.

Драган Цанков тръгва за Цариград на 28 декември. Правителственият дипломатически агент д-р Георги Вълкович чрез великия везир Кямил паша води безплодни преговори с него на фона на русофилските бунтове в Русе и Силистра, на арестуването на опозиционните лидери Петко Каравелов, Михаил Сарафов, Иван Славейков, Александър Людсканов и Стоян Данев на 19 февруари 1887 г. и безумното желание на Драган Цанков да иска окупация на Източна Румелия от турски войски, доразвито в мемоара му до Кямил паша от 26 февруари 1887 г.

В края на май 1887 г. Александър Батенберг декларира категорично отказа си да се кандидатира отново за българския престол.

Русия вади от нафталина небезизвестния генерал Казимир Ернрот - авторът на преврата от 27 април 1881 г. като императорски пратеник, който да управлява страната до избора на княз, лековато предложение, отхвърлено веднага, но стимулирало както привличането на Фердинанд към българските интереси, така и повторното свикване на 3 ВНС в Търново на 22 юни 1887 г. и отстраняването от правителството на премиера Васил Радославов и военния министър Данаил Николаев по настояване на регента Стамболов, дало началото на първия кабинет на Стоилов на 28 юни 1887 г. (Маринов 1992: 174-175).

На 25 юни по предложение на Димитър Тончев за български княз е избран Фердинанд Сакскобургготски.

Същият ден е утвърдена поредната делегация за поднасяне на избора, в която откриваме освен познатите имена на Константин Хаджикалчев, Захари Байкушев, Димитър Тончев и Кесим Заде и това на Захарий Стоянов (Маринов 1992: 174). Той пръв известява от Търново на 25 юни Кобургготски за избора му, а Фердинанд на 27 юни бърза с телеграма да уважи избора на НС. Именно Захарий Стоянов е автор и на прокламацията към българския народ, прочетена от Фердинанд на 2 август във Велико Търново, която след малки корекции е публикувана в Държавен вестник, брой № 86 от 3 август 1887 г.

След оставката на Стоилов за министър-председател на България на 20 август 1887 г. монархът определя Стефан Стамболов, който ще управлява с твърда ръка до 19 май 1894 г. включително.

Станалата промяна в страната ще усети и учителят по демокрация на Стамболов П. Р. Славейков. След 1 септември и 20 декември 1886 г. той вече няма да бомбардира с епистолярни бисери бившия регент, а ще се насочи към новия държавен ръководител Фердинанд Първи с писма от 24 септември, 7 октомври и 28 ноември 1887 г., с които ще го учи на обноски и ще го моли за помирение с Русия.

То ще почне да се реализира 8 години по-късно, когато Стамболов е не само паднал от власт, но и е вече убит на 6 юли 1895 г., а ще стане факт на Сретение Господне - 2 февруари 1896 г., когато престолонаследникът Борис Трети Търновски минава в лоното на православната вяра.

Така се подреждат фактите и събитията в българската история.

Безпримерната храброст на народните избраници от късната есен на 1886 г. - без моралната подкрепа на представителите на Великите сили у нас, е допълнена от изискванията на политическата целесъобразност през следващото лято, а оттам до връщането на руското влияние у нас при Константин Стоилов и първата национална катастрофа от 28 юли 1913 г., крачката е предвидимо малка.

И може би затова 120 години по-късно подвигът на великотърновските депутати в “столицата на оцелелите", решили самостоятелно съдбоносния и от общоевропейска важност въпрос за нашето суверенно развитие, ни е толкова скъп и драгоценен...

ЛИТЕРАТУРА

Дневници 1887: Стенографически дневници на 3 ВНС. София, 1887.

Маринов 1992: Маринов, Д. Стефан Стамболов и новейшата ни история. Т. 2. София, 1992.

Радев 1973: Радев, С. Строителите на съвременна България. Т. 2. София, 1973.

Стамболов 1991: Стамболов, Ст. Дневник. София, 1991.

Терзиев 1993: Терзиев, К. Стефан Стамболов. София, 1993.

© Борислав Гърдев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.10.2006, № 10 (83)