МЕЖДУ НАДЕЖДАТА И БЕЗВРЕМИЕТО - 1992 Г.

Борислав Гърдев

web

В края на 1992 г. е свалено първото демократично правителство на Филип Димитров. Като пряк участник в събитията, макар и на по-ниско ниво, твърдя, че процесите така отчетливо и трайно са се врязали в моето съзнание, че се помнят с детайли и прочути фрази и днес, колкото и невероятно да звучи това.

Основната цел на СДС и неговият лидер тогава - младият Филип Димитров, бе държавата да стане нормална и "да успее да обърне кормилото на България по посока към Запада". Днес подобни амбиции се възприемат еднозначно, но тогава не бе така.

Именно в началото на мандата на Филип Димитров, започнал на 8 ноември 1991 г., на 25 декември престана на съществува СССР, три дни след прочутото атомно шоу на "Куку", разтърсило държавата. A що се отнася до съпротивата на голяма част от свалената номенклатура, особено след приемането ни за член на Съвета на Европа на 7 май 1992 г., то тя не престана до падането на Филип Димитров и до замяната му от безличния и болен Любен Беров (иронично наричан от опонентите си "байпас Бероу") на 30 декември 1992 г.

За да осъществи своите цели, СДС трябваше да спечели парламентарните избори за 36. ОНС, проведени на 13 октомври 1991 г. (за първи път по системата две в едно - парламентарни и местни). За съжаление, още на 19 май 1991 г., преди приемането на демократичната конституция от 12 юли 1991 г., започна процес на разпад в синята коалиция. Изборите бяха спечелени "с малко, но завинаги" - Национално движение за демокрация СДС получи 110 мандата, БСП - 106, а ДПС - 24, поради което се наложи - без предварително подписано споразумение - правителството на Филип Димитров да стане заложник на ДПС.

Непосредствен отклик на обзелите седесарите чувства бе прочутият опус на Александър Йорданов "Победихме!", излязъл на 14 октомври 1991 г. във в. "Век 21", завършващ показателно: "Но блясъкът НА ПЪРВАТА ПОБЕДА НАД КОМУНИЗМА В БЪЛГАРИЯ ЩЕ ОСТАНЕ ЗАВИНАГИ! Ние, хората, ПОБЕДИХМЕ!"

Докато Луджев бе министър на отбраната в кабинета - 20 май 1992 г. (осем дни преди това се чакаше кацане на извънземни в изкопаната от военните на 135 метра дълбочина легендарна дупка в Царичина!), нещата вървяха. България призна Македония на 16 януари 1992 г. чрез специална декларация, прочетена от малкия екран от прелестната правителствена говорителка Надежда Михайлова, а три дни по-късно д-р Желю Желев спечели президентските избори. На тях той се пребори с такива титани на демокрацията като Кирил Георгиев - Киро Либерало, шеф на Либералната партия в Перник, призоваващ ни да гласуваме за него и да го чакаме на масата, за да дойде с виното и салама на гости, Йоло Денев, лидер на Българска демократична партия, вкаран единствен от кандидатите в затвора за невърнат заем, откъдето излезе с ореола на мъченик и със сто стихотворения, писани на цигарена хартия, и Сийка Кавлъкова, ръководителка на митичната партия "Български орел".

Не съм забравил изборната нощ с легендарната реплика на Иво Беров, отправена към "сърдит" Велко Вълканов, кандидатът на БСП, иронизираща го заради презрителното му отношение към действащия президент - "Абе Жельо, ти да не си случайно папуас без брада, бе!", както и култовият диалог между Жорж Ганчев и Петър Берон:

- Изплашиха се, Бероне!

- Изплашиха се, ама сме извън играта!

На 5 февруари пловдивската следователка Христина Вангелова за първи път обискира дома на цар Киро Рашков, който, въпреки изненадата, успя да пласира три куфарчета с пари, малко преди идването й, "по предназначение".

На 7 май станахме член на Съвета на Европа, три дни след като изпратихме своя военна част с мироопазваща мисия в Камбоджа. Гласуваха се основните и жизненоважни закони - за реституцията на одържавени недвижими имоти от 21 февруари 1992 г., за реституцията и възстановяването на собствеността върху земеделските земи от 9 април 1992 г., върнал на стопаните за четири години 12 млн. декара земя, за приватизацията - на 23 април 1992 г. На 24 декември бе обнародван и лустрационният "Закон Панев", целящ временно отстраняване на бившите членове на БКП като преподаватели и ръководители във висшите учебни заведения. След приемането на всеки от тях председателят на парламентарната група на СДС Александър Йорданов произнасяше знаменитата фраза: "Днес е един хубав ден за българската демокрация!"

Срещу създадените ликвидационни съвети за връщането на земеделските земи по селата избухнаха бунтове, инспирирани от активисти на БСП, най-прочутият от които е в пловдивското село Цалапица от 20 април 1992 г., за което дори парламентът създаде специална Анкетна комисия, която излиза със становище на 28 май с.г.

На 25 май 1992 г. с акт № 92 Дирекцията по вероизповедания към МС обяви за "нелегитимен и незаконен досега действащия състав на Светия синод като ръководен орган на БПЦ" и назначи временен синод с наместник-председател неврокопския митрополит Пимен.

Започва процес на реабилитация на министри, действали до 9 септември 1944 г. Първи е реабилитиран посмъртно Атанас Буров с решение на Върховния съд от 30 април 1992 г., отменило 20-годишната му присъда, произнесена на 14 ноември 1952 г. Същевременно на 4 септември е постановен вердикт от седем години затвор от Въховния съд за бившия комунистически управник Тодор Живков.

А още в началото на годината, на 6 януари, се застрелва зам.-министърът на вътрешните работи ген. Стоян Савов, който, ако и да не е сред приближените на Живков, носи вина за изчезнали документи по делото за убийството в Лондон на писателя-дисидент Георги Марков. Когато правителството беше в оставка, Филип Димитров не се поколеба да стартира процеса по отваряне на досиетата със своя заповед от 13 декември 1992 г.

Кабинетът на Димитров се ползваше с подкрепата на западните държави, но работеше в сложна и тежка обстановка. Крехкото единство с ДПС се крепеше с цената на тежки компромиси като оневиняването на Ахмед Доган, предал "оня списък" с действащите наши задгранични офицери в турското посолство на 4 февруари 1992 г., изготвен от Живко Попов и Стоян Ганев, срещу което очакваше финансова помощ от Анкара до 10 млн. лева...

Въпреки Варненската декларация на "Групата на 39-те" от 15 февруари 1992 г., настояваща за разкриване на аферата, Доган по същество бе спасен. Веднага след това се раздуха скандала с аферата "Сапио" - фондацията на бившия "син" депутат Ясен Златков, която на 24 март 1992 г. получи разрешение от финансовя министър Иван Костов една седмица да осъществява безмитен внос на стоки. Опозиционната преса нададе вой за това, че разрешението е издадено в нарушение на въведения месец по-рано данъчен режим на фондации, та се наложи Главна прокуратура да прави проверка по случая, приключила на 10 февруари 1993 г. със становище, че Костов не е нарушил законите на страната.

На медийния фронт у нас господарят на Пресгрупата Негово Превъзходителство Петьо Блъсков се гавреше с главния редактор на официоза "Демокрация", видния литературен критик и историк Енчо Мутафов, наричайки го презрително Енчо Му от Пакистан и органът Му. Четяхме потресени в "Литературен форум" разследването на Марин Георгиев за трагичната съдба на Вапцаров, озаглавено предизвикателно "Третият разстрел", станало възможно след обещаното съдействие на вътрешния министър Йордан Соколов на 17 юни 1992 г. и скандалните нави на Иван Методиев, печатани в "Литературен вестник".

На 26 юли излезе брой 1 на "Стандарт", пропадналият кандидат-президент Христо Бойчев се разправи с опонента си Жорж Ганчев в "Приключенията на Жорж Ганчев", на екран на 18 септември се появи филмът на Иван Андонов "Вампири, таласъми", обявен за родоначалник на демократическия реализъм, а ние се заливахме от смях, гледайки по телевизита "Улицата" на Теди Москов и Коктейлите на Влади Въргала-Владислав Карамфилов.

През 1992 г. се възроди интересът към цар Симеон II.

Правителството нямаше нужното парламентарно мнозинство (много преди воплите на Бойко Борисов) и постоянно бе на ръба на оцеляването - вкл. и след първия вот на недоверие, поискан от БСП и неуспял на 24 юли 1992 г. Същевременно след връщането на Димитър Луджев в парламента започна ерозия и на парламентарната група с появата на "сините мравки". От друга страна, бе въпрос на време ДПС да спре подкрепата си за кабинета, а вечно мнителните "синдикалисти" от "Подкрепа" да манипулират поредния протест на миньори (11 април), трамвайни работници (18 юли) или оръжейници (13 октомври 1992 г.). Неизбежен бе и челният сблъсък, особено зрелищно осъществен на 13 юни 1992 г., когато баретите по заповед на вътрешния министър Йордан Соколов изгониха хората на Константин Тренчев от окупираната от тях резиденция "Бистрица".

Лично аз смятах, че след проваления първи вот на 24 юли, правителството ще бъде оставено да работи на спокойствие поне до 24 януари 1993 г., когато идваше ред на следващия, в съответствие с програмната реч на премиера от 6 януари 1992 г.

Нищо подобно!

На 30 август като гръм от ясно небе идва атаката на президента от Боянските ливади. Д-р Желев удря фронтално правителствената политика, "загрижен" за подкрепата на СДС, за общественото мнение и за необходимостта от продължаване на реформите... Последва срамната "македонска оръжейна афера", инспирирана от прословутия генерал Бриго Аспарухов на 18 септември 1992 г. Същият ден започва скандалното политическо съвещание на СДС, проточило се три дни, на което на 18 септември президентът д-р Желев е освиркан и принуден да напусне, на 20-ти ДГИ - прословутата формация на синия "щурмовак" Любомир Собаджиев, е "замразена", Йордан Василев - лидер на Федерацията на клубовете за демокрация, емоционално заявява, че "завинаги се отказва от политиката", а на 19 септември по телевизията втрещени узнаваме за отвореното писмо на съпругата му - вицепрезидентът Блага Димитрова, до привържениците на демокрацията.

В добавка Стоян Ганев, лидерът на ОХДЦ, външен министър, вицепремиер и човекът на ДПС във властта, деликатно е елиминиран, като е изпратен от правителството на Филип Димитров с решение № 343 от 31 август 1992 г. за ръководител на българската делегация в ООН, на чиято 47-а сесия той става председател на 21 септември.

На 23 септемри идва часът на Ахмед Доган. Излизайки от среща с президента, той заявява, че снема доверието си от Филип Димитров, че ДПС завива наляво и че правителството може да си отиде с депесарски шут. (По аналогия със седесарския шут на Георги Марков, с който бе отстранен като директор на радиото на 18 юни 1992 г. Александър Владков). На 24 септември пада председателят на парламента Стефан Савов, доайен на ДП и СДС. Лицемерно ДПС подкрепя избора на Алаксандър Йорданов за негов приемник и СДС привидно запазва ръководната си парламентарна позиция при избора на 5 октомври.

На 25 септември Димитър Луджев и одиозният Асен Мичковски от АСП се обявяват за оставката на Асен Агов - направил впоследствие дълга парламентарна кариера, от поста шеф на БНТ. На 1 октомври двамата вицепремиери Николай и Никола Василеви стават бунтари, обявявайки се против следваната правителствена политика. Николай Василев като вицепремиер и просветен министър все пак прокарва на 28 октомври 1992 г. решение да се възроди честването на Деня на народния будител на 1 ноември, забранено от комунистите след 1945 г.

На 5 октомври е обявена обща учителска стачка, а президентът Желев иска промени в кабинета. На 8 октомври Филип Димитров настоява за обсъждане действията на шефа на разузнаването Бриго Аспарухов в парламента. На 9 октомври след среща при президента Желев Аспарухов поднася публичните си извинения, мънкайки, че няма правителствена намеса в т.нар. македонска афера, но още на следващия ден в тв предаването "Панорама" президентът обявява, че с действията на премиера трябва да се занимава главният прокурор Иван Татарчев.

На 13 октомври започва стачка във военните заводи, като работниците от "Арсенал" пристигат в София на следващия ден. На 15 октомври парламентът отхвърля искането на премиера да обсъжда действията на ръководителя на българското разузнаване, а на 16 октомври по искане на депутати от БСП и ДПС допуска обсъждане на действията на министър-председателя. Проведеното на 20 октомври закрито заседание излиза с йезуитското решение, че премиерът може и да не е, но с действията си би могъл да застраши националните интереси.

На 17 октомври от ареста Андрей Луканов дава указание за започване процеса на сътресение в СДС. На 21 октомври, след като получава одобрение от Министерския съвет и единодушно съгласие на НКС на СДС, Филип Димитров внася в парламента искането за вот на доверие. Драмата протича на 26 октомври. Още помня проточилите се до след среднощ дебати, знаковото отсъствие на д-р Желев и прочутата реч на парламентарния шеф Йорданов за това, че влакът на демокрацията уверено върви на Запад и няма да бъде спрян от пищовчетата на кръвожадните червени диваци на Жан Виденов.

С гласовете на ДПС, БСП, АСП (хората на Димитър Луджев гласуват за последно "за" правителството), кабинетът пада от власт. На 29 октомври Филип Димитров предлага нова спасителна формула - запазване на основните министри при оттегляне на премиера. Целта е пределно ясна - чрез министър-председателската саможертва да оцелее следваната политика. Инициативата не се приема, като не се счита за особено реалистична. Така тласкането на страната към предсрочни парламентарни избори, които неминуемо ще се спечелят от СДС, е спряно.

На 4 ноември Филип Димитров е предложен отново за премиер на правителство на СДС, като на 14 ноември Иван Костов вдъхва кураж на премиера, че вотът ще мине. Преговорите с ДПС продължават - почти всекидневно в прочутия ресторант "Крим", като пред тв камерите вицепремиерът Илко Ескенази оживено обсъжда с експерта на ДПС Евгени Матинчев (бъдещ вицепремиер и министър на труда и социалните грижи в кабинета "Беров") новата правителствена стратегия.

На 20 ноември 1992 г. проектокабинетът на Филип Димитров е отхвърлен. Според Филип Димитров "това вече нямаше нищо общо с така нареченото сдаване на властта. Както стана ясно много по-късно, още в края на октомври, проф. Беров беше договорен като бъдещ премиер. Това беше причината, поради която преговорите с ДПС не вървяха, исканията се променяха при всяка среща, а по-късно, когато уж се обсъждаше възможността за общ кабинет на СДС и ДПС с мандата на ДПС, нито една от предложените кандидатури за премиер не беше одобрена."

Следва водевилният кандидат на БСП Петър Бояджиев, който получава проучвателен мандат на 2 декември 1992 г., но пропада заради двойното си гражданство - българско и френско, за да дойде мандатът на ДПС на 15 декември и изборът на Беров - икономически съветник на президента Желев, като част от сделката е ваденето от следствения изолатор още на 30 декември 1992 г. на намиращия се там от 9 юли бивш премиер Андрей Луканов.

На същият ден "сините" провеждат митинг. Присъства и председателят на парламента Александър Йорданов. Неговото "двойно счетоводство" (правителството на Беров като "резервен отбор на демокрацията") e разкрито неволно от ръководещия дебатите зам.-председател на парламента от квотата на ДПС Кадир Кадир, който пред микрофона чистосърдечно си признава: "Председателят отиде на митинг, но нареди да продължим гласуването на правителството." (!) На самото заседание хрисимата Виржиния Велчева изстенва: "Честита Нова година на другарите Андрей Луканов и Ахмед Доган!"

Свалянето на Филип Димитров от власт има болезнени последици за привържениците на демокрацията у нас. Те стават свидетели на образуването на нова формация в парламента - Център за нова политика на Димитър Луджев, регистриран на 22 април 1994 г., за която никой не е гласувал.

Правителството на Беров провежда методична чистка на сините кадри, започвайки от най-представителните жертви - Петър Стоянов - зам.-министър на правосъдието, Стефан Софиянски - председател на Комитета за пощи и далекосъобщения, Александър Божков - шеф на Агенцията по приватизация, уволнен неколкократно от Беров и възстановен от съда, докато накрая се захвана с частен бизнес, както и шефовете на БНТ Асен Агов и БТА Иво Инджев, който дори се бе барикадирал в своя кабинет в знак на протест срещу политическото си уволнение...

Стопиран е процесът на приватизацията, реформите са забравени. Икономическите трусове се чустват още през юли 1993 г. Беров се оказва заложник на големите олигарси, начело с Илия Павлов и прочутата някога групировка "Мултигруп". В страната плъзват и вилнеят необезпокоявани мутри и бандити, започват гангстерските войни, новите герои на деня се оказват дебеловратите убийци на Карамански, Джамов и братя Илиеви. Г-13 взема под аренда България и я подлага на пладнешки грабеж, докато недоразумения като вицепремиера Нейчо Неев чистосърдечно си признават: "Егати държавата, щом аз съм й вицепремиер!"

Ние, преките участници в демократичните преобразования, преживяхме жесток трус и първата сериозна травма по дългия път на промените. Мнозина от нас бяха уволнени, някои се оттеглиха от активната политика, други с цинична безпомощност наблюдаваха как системно и методично наемниците на Беров унижожават вярата ни, че България ще стане нормална държава, с прогресираща средна класа и върховенство на закона. Имаше и такива, които потънаха в летаргия.

Така минаха малко повече от четири години, докато революционният взрив не избухна на 10 януари 1997 г., когато пред парламента бе бит и експремиерът Филип Димитров. Но това е вече друга история, не така възвишена и романтична, изпълнена с големи надежди и приключила с горчиви разочарования...

© Борислав Гърдев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.06.2017, № 6 (211)