50 ГОДИНИ ОТ ПЛЕНУМА НА ЦК НА БКП ОТ 1961 ГОДИНА

Борислав Гърдев

web

Датата трети март не трябва да се свързва само с националния ни празник. На 3 март 1961 г. се провежда важен кадрови пленум на ЦК на БКП, който е етап от установяването на едноличната власт на Тодор Живков в управляващата партия и държавата.

Утвърждаването на Живков на върха на държавно-партийната пирамида продължава 6 години - от т.нар. Априлски пленум, провел се между 2 и 6 април 1956 г., до предконгресния пленум на ЦК на БКП на 4 ноември 1962 г., когато основните противници на Живков, Антон Югов и Вълко Червенков, са отстранени, като Югов се прощава с всички заемани от него партийни и държавни постове, а Червенков е направо изключен от БКП.

Стъпка към главната цел на Живков се явява прословутият пленум от 11-12 юли 1957 г. В стремежа си да спечели точки пред утвърдилия се от 29 юни с.г. съветски лидер Никита Хрушчов, освободил се от "бандата на Маленков, Молотов и Каганович и присъединилия се към тях Шапилов", Живков заема у нас центристка позиция и атакува ефективно едновременно желаещите принципна десталинизация Йонко Панов и Добри Терпешев и яростния сталинист Георги Чанков, подкрепил го при утвърждаваенто му на Априлския пленум.

На 12 юли 1957 г. тримата сериозни критици на Тодор Живков са обвинени в антипартийна дейност, кариеризъм и груповщина, вследствие на което единодушно са изключени от ЦК на БКП. Какви са прегрешенията им? Панов е поощрил "нездравите прояви в отделните звена на армията", Терпешев е "толкова дребен, че ти не можеш да го забележиш, така както не сме го виждали и по-рано. Сред малкия брой партийни членове в миналото поне хиляда от тях са на неговото равнище", докато Георги Чанков е обвинен в "непартийно поведение" (Баева 2006: 35-36).

Ще минат три години и половина преди Живков да предприеме следващата си атака. Той ще бъде предизвикан от писмо, изпратено до ЦК на БКП на 1 юни 1960 г., зад което застава групата на Никола Куфарджиев.

Куфарджиев е бивш политзатворник и партизанин, секретар на Централния съвет на Българските профсъюзи, икономическият анализ е дело на Бенжамин Варон, бивш политзатворник и шеф на катедрата по политикономия във Висшия финансово-счетоводен институт, отаналите са важни партийни членове още преди преврата на 9 септември 1944 г. - Георги Милев, Веселин Дашин, Христо Проданов, Илия Гатев и Иван Дионисиев.

В писмото функционерите принципно критикуват слабостите в стопанската политика и не приемат половинчатата десталинизация, осъществявана след 1956 г. Икономическите трудности са свързани с последствията от "големия скок", започнат под давлението на Живков на 11 ноември 1958 г. по китайски образец, с който се цели през 1961 г. икономиката да произведе национален доход с 15 млрд. лева повече от предвиденото в петилетния план, а става така, че през същата 1958 г. България е задлъжняла към Държавната банка на СССР с 1,5 млрд. долара, които не може да изплати, та се налага правителството на Антон Югов на 11 януари 1958 г. да моли СССР да отсрочи плащането на 1,2 млрд. долара с падеж през януари 1958 г. или да предостави нов кредит в конвертируема валута, с който да бъде погасено това задължение.

В добавка от септември 1958 г. златният ни запас е в Москва, тъй като премиерът Югов смята, че сградата на БНБ няма да издържи на атомен взрив, а на 6 април 1960 г. става ясно, че задълженията на държавата ни към двете съветски банки в Париж и Лондон - Ейробанк и Московска народна банка, от които страната получава валута, достигат 134 млн. долара, вследствие на което Тодор Живков еднолично решава да изтъргува златото ни, съхранявано в СССР, малко над 20 тона, на 7 май 1960 г., като съветската страна го продава на 11 юли 1960 г. на четири партиди - две в Лондон и две в Цюрих при цена на тройунция 38,10 щатски долара. Получени са 22 738 255 долара, с които веднага се изплащат просрочените ни задължения към съветското правителство.

След продажбата на златния ни резерв, четири месеца по-късно, лидерът на СССР Никита Хрушчов се съгласява на кредит от 600 млн. рубли за изплащане на обекти като металургичен комбинат "Кремиковци" и ТЕЦ "Марица-Изток" и за отлагане плащането на 210 млн. рубли, които България трябва да заплати за погашения и лихви по минали финансови задължения (Христов 2009: 353-359). В същото време страната изпитва затруднения през 1961 и 1962 г. да се разплаща с капиталистическите държави, ако не ползва дългосрочни кредити от тях!

В писмото на крупата на Куфарджиев се набляга на деформациите в отношенията на собственост и в политическата област. В промишлеността "национализацията създаде собственост върху средствата за производство, която вместо на трудещите се принадлежи на държавата и с нея се разпорежда по същество висшата бюрокрация.

Работниците се оказаха експроприирани и измамени.

На село кооперативните стопанства бързо се превръщат в своеобразни държавни организации с всички недостатъци на държавните индустриални предприятия. Селяните се подлагат също на експроприация.

В такава обстановка висшата държавна и партийна бюрокрация неизбежно става фактически единствен и пълновластен разпоредител с всички средства на производството, превръща се в техен реален собственик.

При такъв модел на бюрократичен държавен социализъм мотивите за ефективен труд силно спадат. Остава голата и безсилна административна принуда."

Тодор Живков директно е обвинен, че "декретира с нищо необосновани свръхвисоки задачи за бързо неколкократно увеличаване на промишленото и земеделско производство, обещавайки още утре благосъстояние", и че "повежда ЦК на БКП по опасни и безотговорни авантюри при уреждане съдбините на нацията и социализма."

Той е критикуван и затова, че "отстранява всички свои възможни съперници с различни от неговите идеи и възгледи за развитието."

Очертани са и контурите на царящото беззаконие - "В партията и страната се издига призракът на реставрацията, на неконтролирания диктат на шепа хора, на личната власт, призракът на беззаконията и укриваните престъпления. Но трябва да запомним, че днес вече никакви външни фактори не могат нито да обяснят, нито да оправдаят новите деформации, новите беззакония, новите престъпления.

В страната и партията назряват условия за необратими деформации и трайни икономически затруднения."

Групата се надява наивно, че в ЦК на БКП "има достатъчно смели и честни хора, които ще разберат нашата тревога и ще се обединят, за да тръгнем по спасителния път на обновлението, докато все още не е погубено всичко", и критично ще обсъдят дейността и на най-близкото обкръжение на Тодор Живков, включващо Вълко Червенков, Митко Григоров, Борис Велчев, Георги Цанков и "други виновници за създалото се тежко положение в страната и партията." (Христов 2009: 325-326).

Това е чаканият повод за Живков да се разправи със своите противници. На кадровия пленум на 3 март 1961 г. той насочва удара си срещу групата на Куфарджиев - авторите на писмото.

Любопитно е, че на дискусията Живков не цитира и ред от него, а обсъжда авторите му - "Тези хора нямат никакъв особен авторитет. Вие сами виждате какво представляват. Те не могат да поведат след себе си маси. Тези приказки, тези бръщолевения, че у нас трябва да се предизвикат унгарски събития, действително при една усложнена обстановка те могат нещо да направят, но нямат такова влияние и такъв авторитет, за да извършат подобно нещо у нас. Но кое е тревожното? Че чуждестранната разведка е успяла да създаде своя агентура в нашата партия и то от сравнително отговорни хора, на отговорни постове, какъвто е случаят с Куфарджиев, с Дашин, ако искате и с Дионисиев.

Това са хора на югославската разведка.

Що значи югославска разведка? Това значи американската разведка." (Баева 2006: 38).

При такава "ефективна" критика и подобни "неопровержими" доказателства, присъдата не може да е друга, освен изключването на недоволните от БКП.

На същия пленум Живков си разчиства окончателно сметките с Добри Терпешев и Йонко Панов. За него Йонко Панов е "човек, пропит до мозъка на костите си с фракционна дейност. Той не може без фракционна дейност да живее", докато Добри Терпешев "е влязъл в нашата партия по погрешка", тъй като е "един съвършено безпринципен човек" (Баева 2006: 38).

Членовете на групата на Куфарджиев заедно със семействата им са лишени от постоянно софийско местожителство, уволнени са от работа и са изселени в отдалечени райони на страната. Сурово са наказани и техните приятели и съмишленици. Репресиите са противозаконни - писмото не е противодържавна дейност, а и е в унисон с устава на БКП. Тодор Живков обаче предпочита тихомълком и находчиво да се разправи със своите критици.

Ще изчака малко повече от година, преди да стане едноличен партиен лидер на 4 ноември 1962 г. и преди да поеме ръководството на Министерския съвет 16 дни по-късно. За да доукрепи властта си. Затова свидетелства британският посланик у нас през 1960-1963 г. Антъни Линкън, който в подробен доклад до външния министър на Обединеното кралство лорд Хюм от 14 август 1962 г. посочва: "Режимът остава стабилен и за задържането си на власт може да разчита на следните фактори: одобрението на Москва, подкрепата на армията, верността на полицията и службите за сигурност, апатията и безпомощността на масите." (Димитров 2011: 98).

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Баева 2006: Баева, Искра. Тодор Живков. София: КАМА, 2006.

Христов 2009: Христов, Христо. Тодор Живков. Биография. София: Сиела, 2009.

Димитров 2011: Димитров, Димитър. Съветска България през три британски мадата. // Анти, бр. 5-6, 2011.

© Борислав Гърдев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.06.2011, № 6 (139)