1893 Г. - ЖЕРТВАТА ЗА БЪЛГАРИЯ

Борислав Гърдев

web

Борбата, която Стефан Стамболов започва на 10 август 1886 г. е не само срещу имперските попълзновения на Русия, но и за свободата и независимостта на България, парадоксално оказала се в периода 1878-1886 г. много по-зависима от Северната империя (военен министър - задължително руски генерал, офицерите - задължително руснаци, не желаещи да учат български език, а да не забравяме и злополучното премиерстване на ген. Леонид Соболев - 22 юни 1882 - 7 септември 1883 г.), отколкото от сюзерена в Цариград.

В тази насока Стамболов води съзнателна и целенасочена борба. Олицетворение на държавната ни независимост (в рамките и според клаузите на Берлинския договор) се явява монархът. Това обяснява и Стамболовите усилия да върне на 15 август 1886 г. детронирания Батенберг в София, и утвърждаването на Фердинанд за български княз на 2 август 1887 г., и желанието за създаване на династия, дало плод с годежа на княз Фердинанд с Мария Луиза Бурбонска на 8 април 1893 г. и с раждането на престолонаследника княз Борис Търновски на 30 януари 1894 г.

За закрепването на династията като символ на родната самостоятелност Стамболов предприема рискован ход с промяната на член 38 от Търновската конституция на 7 декември 1892 г. Приетият на 16 април 1879 г. член гласи: "Българский княз и потомството му не могат да изповядват друга вяра, освен Православната. Само първий българский Княз, ако принадлежи към друга вяра, може да си остане в нея." Новата формулировка от 7 декември 1892 г. е: "Само Князът, който по избор е стъпил на българския престол, ако принадлежи към някое друго християнско изповедание, както той, така и първий престолонаследник, може да си остане в него." Безспорно Ст. Стамболов играе дръзко, хазартно, но и далновидно, защото държи сметка не само за чувствата на бъдещата българска княгиня и на самия Фердинанд, не само за обществените настроения - вкл. в неговата партия, но и за необходимостта България безвъзвратно да се отскубне от мъртвата хватка на Русия. За да постигне тази практична политическа цел, той трябва да убеди в правотата си своите политически съмишленици.

Свидетели на епохата помнят как дясната му ръка, Димитър Петков, се прибира от дома му след тежки дебати - страшно угрижен, плачейки цяла нощ. Не са забравени бурните сцени в парламентарното мнозинство преди гласуваните промени (на тринадесет члена от конституцията, ограничаващи и свободата на действие на правителството), когато първоначално всички въстават срещу него с мотива: "Това твое намерение ще изложи страната на нови потресения, а нас с тебе на хули, клевети и омрази", но след твърдата решителност и съпротива на премиера (“Който от вас е с мене, нека ме последва, който е против мене, нека ме остави!"...) идва и промяната в мисленето на депутатите, най-добре изразено в красноречивото изказване на Иван Андонов: “С теб ще идем, та ако щеш в пъкъла ни заведи!"

Знае се каква е реакцията на Русия, на духовенството (в Търново на Православната неделя на 14 февруари 1893 г. митрополит Климент публично призовава народа на бунт срещу изменниците на праотеческата ни православна вяра, за което е заточен в Гложенския манастир след съдебно решение от 10 ноември 1893 година), а и на опозицията. Паметни са словесните схватки на министър-председателя с Димитър Тончев в парламента, особено на 7 декември 1892 г., когато блясва държавническият гений на Стефан Стамболов, оборил с неопровержими аргументи позицията на Тончев.

За българския премиер владетелят, за да е обичан от народа си, трябва не непременно да е православен, а да отговаря на две изисквания: “Първо, той трябва да е готов всяка минута да умре за тоя народ, който управлява, и второ, да няма нито сянка от съмнение, че желае да посегне на правата и интересите на народа и да управлява страната според действующите в нея закони."

Ст. Стамболов съвсем не крие практическата цел за промяната на чл. 38. Тя се свежда до длъжността на депутатите да улеснят “женитбата на българския княз, защото с това ще оздравим съществуванието на българската държава и ще създадем една династия", и за да се “тури вън от всякоя зависимост българският престол, от злото влияние на някоя православна държава." Премиер-министърът не забравя и съпротивляващите се духовници - “ако някой от висшите духовни началници поиска да вреди на княза по тоя въпрос, той ще бъде осъден от целия народ, защото българските граждани не могат да позволят на духовенството да се бърка в политическите им работи". Всъщност съпротивата срещу Стамболов се свежда до безсмислена шумотевица, която бързо утихва.

За спазване на конституционните разпоредби министър-председателят инициира на 18 април 1893 г. избори за IV ВНС, спечелени убедително от Народно-либералната партия, а на 10 май 1893 г. с писмо No 4 до председателя на IV ВНС Димитър Петков предлага за разглеждане Закон за изменение на чл. 6, 38, 58, 59, 86, 114, 115, 125, 126, 139, 141, 144 и 161 от Конституцията, като с доклад от 10 май до парламента излага мотивите си за очакваните промени: “Правителството като внася тоя Закон в Великото народно събрание, обича да вярва, че той ще бъде приет от г.г. представителите, понеже полезността му и необходимостта му за благото, напредъка, независимостта и доброто управление на страната са за всекиго очевидни".

IV ВНС заседава две седмици (3-17 май 1893 г.) в Търново в читалище “Надежда". Ръководено изключително делово и благоразумно от председателя Димитър Петков и заместниците му Иван Халачев и Иван Андонов, то изпълнява с достойнство поставените му задачи.

Премиерът произнася програмна реч на 15 май. В нея между другото посочва: "И когато виждам с какво единодушие се приема от народното представителство 38-й член, за който се дигнаха бури, сърцето ми като на българин се радва и от страна на правителството аз поздравявам г-да представителите. Тоя член се прие единогласно, защото съзнахме неговата нужда."

Той засяга и конфликта с екзарх Йосиф, преодолян, когато “самий Екзарх склони и каза, че ако става някоя жертва, става за полза на отечеството и че с туй, което се изменява, може да се измени вярата на едного, но не се изменява вярата на народа". (Това потвърждава с помирителния си тон в своя прочут дневник от 15 март 1893 г. и самият йерарх: "...аз дадох гласност на възраженията си. Но скоро се оказа, че нито в Народното събрание, нито в клира, нито в народа може да се прояви опозиция." Това е така, защото “Силата на българския народ е неговата интелигенция на власт в София. Тя е, която води работите и съдбините на народа! Черквата не може да води самостоятелна политика и волю-неволю трябва да абдикира в ръцете на българското правителство и да гледа с него да се споразумява и потъкмява.")

В изказването си Стамболов изтъква и заслугите на партията му “за в полза на страната", вкл. и за защитата на конституцията при режима на пълномощията на Александър Батенберг, “защото за управлението на нашия народ тя е толкоз необходима, колкото Евангелието в черквата."

На 15 май 1893 г. се гласуват измененията на 13-те члена от конституцията. В чл. 6 българският княз и наследникът му получават титлата Царско височество. Чл. 38 се изменя точно по модела от 7 декември 1892 г. (Само депутатът Кр. Мирски се изказва в подкрепа на промяната.) Според промяната на чл. 58 “титли за благородство и други отличия не могат да съществуват в Българското княжество." За да се задоволят аспирациите на короната, в чл. 59 се дава право на княза да раздава ордени за граждански заслуги “с особен закон". По чл. 86 народните представители се избират направо от народа “по един на двадесет хиляди души от двата пола ... за пет години". Чл. 114 допуска гласоподаване в парламента “само в такъв случай, ако се намират в заседанието повече от една трета от всички представители", а чл. 161 утвърждава създаването на две нови министерства - на търговията и земеделието и на общите сгради, пътищата и съобщенията, с което броят на министерствата нараства на осем.

Ползотворната работа на парламента приключва на 17 май 1893 г., задоволявайки напълно очакванията на монарха, който в словото си при закриването му с удовлетворение отбелязва: "Вотираните от Вас изменения на Нашия основен закон при сегашните времена и обстоятелства са един драгоценен дар за Отечеството и Короната, и уверен съм, че Народът ми винаги ще гледа на тях като на едно от най-важните събития през време на Моето царувание."

Любопитна е реакцията на опозицията. Осъзнавайки политическите реалности, тя рязко сменя тактиката си и става лоялен поддръжник на монарха. Показателно е становището на Константин Величков, един от най-яростните русофили, поместено във вестник “Прогрес" от 23 юли 1893 г.: “За нас династическият въпрос е окончателно решен и свършен. Ние не можем повече да се повръщаме върху него, защото не можем съзнателно и доброволно да излагаме отечеството на опасни бури и сътресения...". Водачите на опозиционните групировки осъзнават очевидния факт, че за да дойдат на власт, ще трябва да се съюзят с княза срещу Стамболов.

Тази тактика дава резултат на 17 май 1894 г., когато всесилният премиер подава оставка, а на жертвите, които Стефан Стамболов прави за укрепване на монархията, князът ще трябва да отговори с реципрочни действия - да се съгласи на 23 януари 1896 г. с манифест, четен в 9 ОНС, престолонаследникът да се върне в лоното на православната вяра, с което де факто се обезсмисля промяната на чл. 38 от конституцията. Това ще стане възможно след 3 години свободно съществуване, под руски натиск, но след като царското правителство ОФИЦИАЛНО признава Фердинанд Сакс Кобугготски за законен български владетел (2 февруари 1896 г.).

Това ме навежда на мисълта, че жертвата на Стамболов в името на родината не е била дадена напразно.

© Борислав Гърдев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.06.2003, № 6 (43)