Трети дял

СЛЕД ЛАВИНАТА

Късно е, все по-късно става

Блага Димитрова

web | Лавина

Деян с развинтено от безпокойството въображение продължава да си представя все по-тревожни картини. А може би затрупаните в последния си предсън виждат това.

Изтощен до краен предел, Деян не спира, не се връща. Водейки спасителната команда, той се изкачва на билото, откъдето може да обхване с поглед голямо пространство.

От хоризонт до хоризонт се разкрива ритъмът на белите ридове. Абсолютно безлюдие. Деян с бинокъл, останал му от времето на Отечествената война, обхожда всяка гънка на планините. Най-сетне бинокълът се заковава на едно място.

В окуляра се забелязват две-три черни точки. Почти неподвижни отдалече.

Деян смъква бинокъла и промълвя:

- Нима са минали оттам? - Той е поразен от тази страшна вероятност. - Недопустимо!

Ужасът му расте от друго: на всяка крачка се убеждава, че неговото отсъствие е било гибелно за групата. Следите на вината са отпечатани в снега - те водят право към него.

Един от спасителната команда поема бинокъла от неговата отпусната ръка.

- А къде са другите? - пита мъжът и се взира недоумяващ в гледката, разкрита в окуляра.

Деян грабва бинокъла и го насочва нагоре. Бинокълът с леко потреперване се качва по стръмния склон.

- Улей от лавина! - казва Деян с несвой глас.

В окуляра ясно се очертава моравосинкава ивица от върха до пропастта. Това е характерна лавинна диря.

Стоят вцепенени, безчувствени за вятъра.

Деян се опомня пръв. Той е водач на спасителна команда. Цялата му енергия се възвръща, удесеторена от отчаянието. Той се спуща нататък, застанал начело на групата. Окуражава спътниците си:

- По-скоро! Не вярвам да се е случило нещо, но... по-скоро!

Колкото може по-скоро!

Да би могла мисловната енергия да се материализира, в този миг Деян би придобил свръхестествена сила да отвее от далечно разстояние снежната маса, затиснала гърдите на другарите му.

Надпревара със смъртта

Горе при затрупаните е по-спокойно, отколкото в душата на Деян.

- Колко може да издържи човек, без да диша? - пита Дара, завързвайки с шала на Горазд счупената ръка на Андро.

- Зависи... - отвръща Андро, прехапал виещата болка.

- Минута и половина, две най-много! - казва Димо, но сам не вярва на зловещите си думи.

- Един от нас да изтърчи и съобщи в хижата! - нарежда Никифор.

Суеверният, който все още знае нещо повече от другите, се противопоставя:

- Много е далече! Най-малко два часа бяг дотам!

- Докато телефонът даде връзка, докато пратят хеликоптер, горивото ни ще свърши! - извиква Дара.

- Няма кой да ни помогне, ние сами! - казва Димо.

Вече с безнадеждно настървение ровят снега.

Суеверният поглежда часовника на китката си: затъпкан със сняг, като потънал в ледена река, той все пак продължава да цъка. Злокобно прозвучава това цъкане до слепоочника на полузамръзналия човек. Всичко наоколо е вковано в лед - природа, хора. Само времето неспирно тече. Само реката на времето не замръзва.

Дара запитва едва чуто:

- Колко, откак...?

Суеверният произнася със свенлива надежда в погледа:

- Стават чудеса! - но гласът му сам не си вярва.

Не посмява да изрече колко време е минало. С мъченическо упорство се влачи по корем, ринейки снега с вдървени ръце, без да престава ни за миг.

Другите поглеждат краката му. През разкъсания клин прозира месото: опухнало, мъртвешки жълто. Между вълнените чорапи и глезена - лед. Обущата не могат да се откъртят от тези отекли ходила, бухнали като втасало тесто.

Тревожно се споглеждат.

- Ще тичам до хижата за помощ! - казва Андро и се спуща презглава надолу по урвите.

Със счупена ръка да тичаш по снежни, хлъзгави стръмнини - това е възможно само при афект, когато вътрешното равновесие е нарушено, за да можеш да пазиш външното равновесие.

- Сто-о-ой! Ня-я-я-ма вре-ме-е-е-е! - се провиква след него Суеверният и добавя тихо на себе си: - Оная ще ни изпревари!

Развихря се надпреварване със секундите. Изпаднали в шок, четиримата действуват с луда енергия. Премръзнали, безчувствени ръце ровят.

Чуждата ръкавица се докъсва на ръката на Дара. Никифор й подава своята. Тя го отблъсква и продължава отчаяно с голи пръсти на дясната ръка, с котленосини нокти да чопли вледенения сняг. За миг поспира, духа си в пръстите по стар навик и веднага подновява неистовото ринене. Пръсти като черни съчки, обгорени от снега.

Все по-бавно копаят, все по-безнадеждно.

Постепенно прониква в тях бялото безпаметство на снега.

Сблъсък с истината

Андро тича стремглаво надолу, хлъзга се по стръмнините, пада, вдига се отново и със скокове се хвърля през преспите. Счупената му ръка виси, завързана през врата с шала на Горазд. Той вярва, че този шал струи животворна любов в него, за да надмогне болката и губенето на свяст.

Но хижата е все още далече - на колко хиляди пронизвания от болката в ръката?

Сякаш стъпва на ръката си.

Той прегазва костите й, претрошава ги на ситно и продължава да тича.

Деян, най-после начело на истинската спасителна команда, се спира на отсрещния рид и не вярва на очите си. Спуща се към това залитащо видение.

Причакват го в дола. Насреща им връхлита снежен човек. Почти се сблъскват. Андро ги поглежда с размътен поглед. И той, и спасителите мислят, че халюцинират.

- Андро! - извиква Деян.

- Деяне! Закъсня! - изшепва Андро и припада в ръцете му.

Навеждат се над него да го свестяват.

По изтерзаното му лице и тяло четат участта, постигнала цялата група алпинисти.

Невъзможно е да се съвземе, за да ги упъти.

Ориентират се по неговите дири, вдълбани в снега по урвите напряко. Стъпките му ги подканят да бързат, да не заобикалят по странични пътеки.

Последният снежен сфинкс

При затрупаните - без промяна.

Сняг, сняг. Твърд. Сбит. В гравитационен колапс.

Едвам изравят една вледенена фигура. Снегът се е набил навред по лицето и тялото. Невъзможно е да го изчегъртат.

Откройва се характерният профил с орловия нос на Скулптора. С отворена уста. Сякаш сънува чешма и пие в съня си жадно.

Пие буца сняг.

Това е последната му автоскулптура. Напомня причудливите снежни сфинксове, които той ваеше по върховете на непристъпните скали.

Само торс и глава. Крайниците отсечени от лавината. Прилича на някаква древна изкопана статуя.

Навеждат глави пред тази невероятна творба.

Един бял сфинкс с гипсирани очи гледа в безкрая.

Живи вградени в снега

Четиримата, изнемогващи от изтощение, мраз и отчаяние, продължават да ровят снега. Все по-бавно и по-бавно.

Дара се натъква на нечия раница. Отвътре изпада малко транзисторче. Дара машинално включва копчето.

Избликва глас, неправдоподобен сред околната мъртвешка тишина. Със сух, безпристрастен тон дава сведения за нивото на река Дунав:

- Виена, плюс 236, спадане 14. Братислава, плюс 329, спадане 9. Будапеща, плюс 305, спадане 18. Нови Сад, плюс 347, спадане 4. Оршова, плюс 348, спадане 2. Черна вода, плюс 264, спадане 4...

Дара завърта копчето до краен предел - да ечи, да оживи мъртвилото.

През това време четиримата изравят нечии безжизнени, разчекнати нозе. Единият крак нагоре, другият вдън земята. Измъкват ги от снега като две черни, овъглени цепеници - от изстиналата пепел в напуснато огнище. Изравят човек, разпнат между земята и небето.

Чак сега четворката оцелели клюмват безсилни.

От транзистора безучастно ечи гласът на говорителя:

- Видин, плюс 390, застой. Лом, плюс 394, спадане 3. Свищов, плюс 299, спадане 2...

Дара трябва да надвика гласа му, за да я чуят.

- Няма ли да ги размразят поне след хиляда години? - Тя вдига глава към пустото снежно пространство. - Асен разправяше, че можело...

Думите й се заглушават от транзистора:

- Русе, плюс 320, спадане 2...

Погледът на Дара се рее в далечината. Един снежен връх като замразен вихър с изсечен от лед профил се откроява на прояснената млечна синева. Дара забелязва някъде горе виеща се точка. Скача на крака.

Въртолет кръжи над снежноглавите планински вериги. Втори хеликоптер го следва.

Лицата на четиримата за пръв път стават тъжни. Отпущат ръце надолу. Късно е. Никой не дръзва да произнесе тази дума к ъ с н о. Най-страшната дума. Ако я изрекат, ще потвърдят истинността на невероятното.

Най-сетне започват да осъзнават случилото се.

Гласът на говорителя иде от някаква друга действителност, уредена, организирана, измерена в сантиметри, предупредена за всякаква опасност. Струва им се по-нереална от тази снежна, абстрактна действителност, която ги заобикаля.

- Прогноза за следващите дни. Русе, спадане до 4 сантиметра, очаквано ниво 304, Видин, спадане до ...

Дара завърта обратно копчето.

Тишина като внезапно оглушаване.

В тази тишина бръмчи моторът на хеликоптера.

А наоколо - замръзналите вълни на лавината.

Четиримата спасени стоят неподвижни като сковани от лед.

Озадачени от истината.

- Е-е-е-о-о-оп! - отехтява гласът на Деян издалече.

Четиримата не го удостояват с реакция, съсредоточени в непоправимото.

В снега остават живи вградени единадесет души.

Какво ще поникне напролет от този сняг?

Какво ще събуди снегът със своя разкован вик?

Най-тихо е там, където е паднала лавина

Деян, снел шапка, стои като чер гарван сред белия сняг. Пейзаж с черти на доживотен самотник.

В нозете му лежи уморен сняг.

На земята проснати единадесет мъртви. В дъната на очите им - впечатано лицето на техния убиец: снега.

Толкова е тихо, че чуваш мислите си.

Деян е изправен на саморазпит.

Кой си ти?

Никой. Загинали са всички, които те ценят и обичат.

Какво остава от тебе?

Нищо. Мъртви са всички, които те помнят млад, смел, готов на саможертва.

Кой познава сега истинския ти образ?

Вятърът. За всички други ти си един сив, застарял никой. Не си изкачил ни един връх.

Кой казва, че са мъртви?

Не те са мъртви. Ти си мъртъв без тях.

Кой ще те търси за съвет? Кой ще те вика? Кой ще си спомня за тебе?

Ти ги изостави.

Но те никога няма да те изоставят.

Те са живи в твоите спомени.

Страшно е, ако умрат в тебе!

Ти ли ги научи на смелост?

Всъщност, ти от тях си се учил. Ти, старият, си се учил от младите. Без да знаят, те все са откривали някоя нова хватка по скалите. И най-много си се учил от техните грешки. Затова първо пущаше всеки един да се катери по скалата сам, за да се научиш от него какво да му кажеш.

Какво знание владееш сега без тях? Какво можеш без тях?

Нищо. Само едно знаеш:

Ти изгуби лавината!

Как е твоето име?

Цял живот бе създавал едно честно име. Нищо за себе си не остави освен това чисто, неопетнено име. И на края, от страх да не намесиш името си в някакъв риск, да не го опетниш, ти го очерни!

Възможно ли е добро име и ненамеса?

Доброто име не се “пази”, не се заключва зад седем врати. То се създава всеки ден, всеки час. Не знаеш в кой миг откъде трябва да защитиш името си. Трябва да си винаги готов. Всеки миг те дебне изпитанието. Трябва все наново да се раждаш от себе си, с ново име.

Какво представляваш ти?

Единственото черно петно сред белотата на снега си ти. Неизтриваемо петно. Дори смъртта отказва да го заличи.

Защо навеждаш очи?

Не можеш да издържиш тази чистота наоколо. Гложде зениците ти ослепителната невинност на белотата. Вече не можеш да гледаш право в лицето на снега.

Каква е твоята вина?

Най-тежката: това, че не поиска да поемеш своя дял от вина.

Какво наказание си избираш?

Да помня.

Останалите живи са оцелялата памет за мъртвите

В болницата е белоснежно тихо. Сякаш лавината тук се е улегнала смълчана.

Деян причаква в коридора количката със Суеверния, возен към операционната.

- Какво? - пита Деян лекаря, задържайки го по-назад.

- Ампутация на двата крака до коляно! - отвръща лекарят делово.

- Няма ли друг начин? - се втрещява Деян.

Лекарят натъртва:

- Благодарете, че има поне този начин!

Неподкупно бялата му престилка се отправя към операционната. Хладното му държане звучи като упрек: Кой им е крив? Алпинисти! Луди глави!

Деян влиза с виновни стъпки в болничната стая при Дара.

Две други тежко болни лежат на съседните легла.

Дара седи на кревата с бинтована ръка. Минала през смъртта, обгорена от снега. Косата й е цяла побеляла. Сякаш има снежна пряспа на главата си, която тя напразно се мъчи да отърси със своите резки, непримирими движения.

- Деяне, изпусна случая да видиш жива лавина!

Деян промълвя с буца лед на гърлото си:

- Ръката ти ли пострада, Дарко?

- Ръката ми е цяла-целеничка! Само пръстите ми отрязаха! - отвръща Дара. - И Херцог, покорителят на Анапурна, е с отрязани пръсти. “Не един бе победен от победата си” - казваше Асен.

- Боли ли? - с видима болка пита Деян.

Дара го утешава:

- Нали пак ще мога да ходя в планината!

- Ами работата? - изтърва той, но се сепва и бърза да я окуражи: - Млада си!

- Побеля ми косата! Изглеждам ли по-умна така?

Деян клати безсмислено глава.

Дара има чувството, че тя е на посещение при болен, и се опитва да го подкрепи:

- Асен веднаж ми рече: “Човек е това, което му остава, след като изгуби всичко.”

Деян сключва ръце в безсилна ярост:

- Какви хора загинаха! Млади, цвят!

И заравя лице в шепите си.

- Горе главата! - казва Дара. - По-добре така да загинеш млад, отколкото да склерозираш!

Той не може да бъде въвлечен в разговор, понеже разговаря със себе си:

- Дали бих могъл да предотвратя? Едва ли... Но там, с вас бе моето място!

Любопитството изведнаж пробужда някогашната Дара:

- Я си признай, защо не дойде? - И веднага добавя с глас, идещ отнякъде другаде: - Не пред мене, пред мъртвите си признай!

За Деян този въпрос е по-страшен от самата лавина.

Въпросът, на който не можеш да отговориш

Всеки човек си има един въпрос, от който все бяга и който все заобикаля. Но неминуемият въпрос го застига, където и да бъде.

Деян става и се приближава до прозореца, заставайки гърбом към Дара. На стъклото вижда в зимния здрач отразен собствения си образ. Бледен, сгърбен от виновност. През това отражение се проецира отвън градът. Оснежени покриви като хребети-джуджета. По билата им маркировка от антени. Черен, опушен сняг. И външният свят, преминал през неговия образ, добива един гузен оттенък.

- Бях против този зимен преход! - отвръща Деян гласно.

Отражението му в стъклото е прозрачно и през него се четат мислите му:

Това бе акт на протест срещу рекордьорството, срещу показността, несъгласие с ръководството. Напуснах групата в най-трудния момент, за да не се солидаризирам с едно безумие. Исках да бъда настрана от рисковете. Оттеглих се, понеже се боях, че с една погрешна стъпка ще затрия всичките си досегашни безстрашни стъпки. А то най-предпазливата ми стъпка се оказа грешка!

- Всички бяхме наясно, че си против! - заявява Дара.

Деян се обръща изумен към нея:

- Найден е съобщил на групата?

- Сами загряхме!

Деян отново впива очи в своето отражение в стъклото. Пейзажът на града е потънал в гузната сянка на неговия образ.

Другарите са загинали с мисълта, че аз съм ги изоставил нарочно в най-тежкия момент. Мога да си представя индивидуалното разочарование на всекиго от тях, мълчаливото заклеймяване и презрение в последния поглед на всеки умиращ...

- Исках да се разгранича от едно самоволие! - спори гласно Деян със своя призрак в стъклото.

Но другият му възразява мълком:

Не исках открито да се противопоставя. Не се реших да изкажа своето мнение, да оборя неблагоразумието. За да не ме обвинят, че нарушавам дисциплината, че преча... Бях недостойно благоразумен!

- Човек на определена възраст се отдръпва! - казва Дара, без да може да потуши една обидна прошка в гласа си.

Нима “застарял” значи дезертьор? - пита Деян с поглед другия в стъклото, който е някаква сгърбена, изпита сянка на собствената му представа за себе си. - Аз ли съм това?

Призрачният му двойник потвърждава тази стипчива истина със стойката си на човек, застигнат от годините:

Остарявам! Най-страшната форма на измяната. Самоизмяна. Дезертирам от своя път, избран в младините. С поведението си на предпазлив, ненамесващ се човек опровергавам своята младост.

- Не исках да споделям отговорността! - изрича гласно Деян.

Прозвучава като самообвинение.

Изведнаж Дара става сериозна и загрижена - едно побеляло момиче.

- Не губи време! - му казва тя със състарен глас.

- Защо не загинах заедно с тях! - изстенва Деян.

Иде му с глава да строши в стъклото своя противен, непоносим образ.

- Тичай да спреш лавината! - казва Дара заклинателно.

Деян изтръпва. Бавно задгърбя отражението си. То се стопява в зимната здрачевина. В погледа на Деян проблясва ужасяващата догадка, че момичето се е побъркало.

- Каква лавина, Дарко? Няма вече лавина! - я успокоява той, но себе си не може да успокои.

- Как каква? - се ядосва тя на неговата недосетливост. - Бавно ти загрява реотанът! Какво разследване ще се подеме! Над мъртвите ще се изсипе цялата вина!

- Мъртвите са оневинени чрез смъртта. Ние, живите, носим вината! - продължава Деян нишката на своите мисли.

- Ами! - го прекъсва тя. - Ще прехвърлят всичко на гърба на умрелите: водачът не водил правилно, отговорникът действувал безотговорно... Изобщо, пада им се!

- Бедата расте като снежна топка! - настръхва той.

- Я попитай тези жени какво са препатили! - му сочи тя към своите съседки по легло.

Суха женица, изсмукана от усилен труд, едва отлепя устни. Личи се, че цяла къща е носила на гърба си като охлюв черупката си:

- Не ме питай... Все да бързам, да не закъснея... Хвърлих се в трамвая в движение. По стъпалата висяха хора като чепки грозде. Уж се хванах, а кракът ми - на кайма под колелото. Знае ли човек, като бърза, до какво ще стигне?

От другото легло младо момиче се обажда:

- На мене пък ръката ми отнесе... Сега се уча да пиша с лявата ръка...

- Как стана? - пита Деян със спаднал глас от неловкост.

- Ако знае човек как става... Карахме с голяма скорост...

И замлъква. В тишината префучава бързането. Всички бързат. Все повече бързат. По-скоро да стигнат до целта, до върховете, до края на пътя. Задъхани. Бързат колкото може по-скоро да стигнат до смъртта. Избират най-прекия път, най-опасния, най-стръмния. Ускоряват темпа. Не гледат опасността, вторачили поглед само в целта. По-скоро! Бързането става цел. Насъщно като въздух бързане. Бързо, по-бързо!

Девойката възпроизвежда скоростта в разказа си:

- Видях, че колата ще се забие в камиона. Отварям вратичката да скоча. Събуждам се с отрязана ръка. Казват, че късмет съм имала. За една бройка да се подам навън и ударът да ми отсече главата...

- Но това не се вижда! - вметва Дара. - Нашето им вади очите! Едва ли не ни изкарват умишлено търсили лавинно находище!

Дара още чувствува в устата си да скърца зърнест сняг.

Двамата мълчат, защото имат толкова неща да си кажат.

Деян се наканя да си тръгне. Лавината още не се е улегнала вътре в момичето, чувствува той.

- Само да не забранят на младите да катерят! - му наръчва тя с вдигната, бинтована китка като бял, снежен юмрук.

Как ме е страх, че един Деян старее вътре в мене! - си помисля Дара.

Деян я запитва безпомощен на прага:

- Какво ще правим сега, Дарко?

- Ще помним...

Най-нужното, единственото, което може да се прави безвъзмездно на този свят.

© Блага Димитрова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 29.07.2003
Блага Димитрова. Лавина. Варна: LiterNet, 2003

Други публикации:

Блага Димитрова. Лавина. София: Български писател, 1977.