Втори дял

ЛАВИНАТА

ЗАТРУПАНАТА ПАМЕТ

Щастие в нещастието

Блага Димитрова

web | Лавина

При вика: - Лавина! - операторът Слав вдига ръце.

Той е един от онези, които нямат лице. Физиономията му не се налага на вниманието с нищо, не се запомня. Той се запечатва в паметта на всички ни с лицата на другите, които все лови и запазва в обектива на камерата. Има такива незапомнящи се черти, които се разтварят в другите лица.

Едва сега в мига пред смъртта образът му се индивидуализира.

Един проблясък на лице.

Ярки, вдъхновени черти. Изражение на откривател.

Той забравя всичко на света, забравя себе си. За него опасността изчезва.

Опиянен е от величавия случай, който се пада един-единствен път в живота му и никога повече.

Със светкавичен рефлекс смъква камерата от рамото си, насочва я срещу лавината и я пуща.

Под нозете му почвата се подкопава. Светът се руши наоколо, а той не забелязва. Олюлявайки се, Слав пада, но все още държи камерата вдигната високо над главата си.

Снежният валяк го замотава. Вихрушката го поглъща.

Само две ръце ожесточено стискат камерата и я крепят горе всред бялата пяна. Стихията я изтръгва от вкопчаните му пръсти. Пръст по пръст откопчава.

Но камерата е пусната и продължава сама да снима.

Снежният пропелер я завърта и сгушва в една бяла кухина.

Камерата снима слепешком лавината извътре. Сякаш е попаднала в самата й утроба. Бяла тъмнина.

Проблясващи тласъци на снегореза. Вечна нощ, повита в пелени от сняг.

Операторът, цял пресукан като пране за изстискване, в последните си мигове се опитва мислено да гледа през окото на камерата, обърнато към жестоката красота на света. Той вижда неописуема прелест дори в лавината.

Изтървана от ръцете му, камерата продължава да действува като поет, получила от него този вдъхновен тласък. Безпристрастността на обектива изведнаж се превръща в проникновение.

Макар и обективист по занаят, операторът е така емоционално погълнат от своята работа, че всичко, до което се докосне, става изкуство.

Но това ще се открие едва след смъртта му.

Лавината сякаш събаря планината. Всичко се сгромолясва надолу.

Ролките се изтъркулват към дъното на пропастта. Сляпата вихрушка ги напъхва навътре, навътре в пряспата, сякаш да ги скрие, за да ги запази до размразяването...

При размразяването ще се открие загубеното

И когато не дишам, се надявам.

Операторът надниква в бъдещето:

Дълбока клисура - гнездо на ехо.

Южнякът ръфа пряспа. Снегът се топи, превърнат в песен. От пряспата извира ручей - той расте, тя се смалява. Ручеят клокочи все по-буйно, преде водите си от снега на тънки, безбройни нишки.

Плешиви камъни надигат арестантски глави изпод преспите. Оголва се тъмната, изпита гръд на земята под разкъсаната мръсна риза.

Тази годена снегът се задържа дълго. Забравили сме, че има камъни, пръст, бликаща вода. И още нещо, което таи самото дихание на живота. Сега то се разоковава вън и вътре в нас. Преоткриваме света наново. И заедно с него - някаква съществена, затрупана част от себе си, за която не сме подозирали.

Дълбоко в пазухата на една пряспа - нещо скрито, заровено. Водата подкопава снега, дълбае го, прониква навътре като гъвкава ръка. И измъква... две-три кръгли металически кутии. Потокът ги подема и търкулва надолу, играе си с тях, подхвърля ги от камък на камък, замотава ги във водовъртеж, блъска ги от бряг на бряг.

Обли металически кутии като странни консерви. Какво ли не изгубват и захвърлят излетниците, прегърбени под раници, в планината.

Момче, обрамчило шарена торбичка, със синьо блокче в ръка, търчи за училище. Подсвирква към един клон, напъпил със зъзнеща птичка, зачуруликал. Тичешком хвърля камък в пенестия поток. Камъкът се удря о нещо и изтръгва необичаен екот. Момчето се взира в мътните струи.

Пак ще закъснееш, заплесанко! Вчера подпира стената, без да можеш да измислиш причина защо си закъснял. Как да обясниш на учителката, че напролет пътят до училище става по-дълъг, отбива се встрани, гъмжи от непредвидености.

Момчето се спуща по стръмния бряг. Нагазва по хлъзгавите камъни в ручея. Плясва с крак във водата, но не се връща. Играта едва сега започва.

Най-после след увлекателна гоненица, измокрено до глезени, то измъква кутиите от ледения поток. На брега ги оглежда озадачено. От крачолите му тече вода, но то е погълнато всецяло от находката си. Не смее да ги отвори. Въображението му ги пълни с всички чудеса и ужаси на земята.

Вдига поглед към насрещния отвесен скат, който се губи в небето. Един острозъб връх като запалена свещ от изгрева. Някаква догадка стрелва момчето.

То хуква надолу към селото.

Човешката памет е къса, филмовите ленти са дълги

Кутиите крият наистина чудеса: филмови ролки.

Грижливи ръце провесват мокрите ленти да се изсушат. После ги обработват, проявяват, навиват отново на ролки. Добре, че паметта на лентата не се изтрива така лесно, както човешката памет. Притъкват ролките на прожекционен апарат.

Лампата в помещението угасва.

На варосаната стена се отваря един оживял свят в черно и бяло. И шареният свят впива очи в своя безцветен двойник, за да се види като пробягваща сянка на някой непознат.

Ето консервените кутии на паметта.

Светът през очите на оператора

Документална филмова хроника. Парад. Точат се физкултурници, развяващи ефирни шалове. Оптимизъм, дефилиращ с маршова стъпка. Аплодисменти от трибуните...

И изведнаж нахлува друга картина в различна тоналност:

На гладка скала висят двама на едно въже. Катерене нагоре. Отвесна перспектива. Слитък небе. Ръка, вкопчана в брадавица на канарата. Крак, който слепешком търси някакъв микропраг по непристъпната стена. Зееща пропаст.

Пак суха хроника, снимана по шаблон. Откриване на нов завод. Девойка в национална носия поднася хляб и сол. Прерязване на лентата. Плисват вода от стомна...

Замъгленост.

И внезапно въжето, внизано в карабинер, се протрива. Младеж, който виси на него, полита стремглаво надолу. Като простреляна птица. Падане в разтегнато време. Небето става земя, земята - небе. Светът се завърта. Младежът увисва на другия край на въжето, което здраво се държи от втория алпинист върху скалата. Люлее се като махало над пропастта. Светът се люлее заедно с него и отново става стабилен.

Банална хроника. Новодомци в току-що завършен жилищен блок. Сковани като за снимка. Телевизор, хладилник, магнитофон, електрическа тенджера "Чудо". Пеят с незаписани гласове и се чукат с пълни чаши. Бебе плаче беззвучно. Стара баба се хили с беззъба уста...

И в този тих еснафски покой се врязва заледен, изшилен планински връх, полиран от вятъра. Оттам - с други очи видян необятен простор. Млад силует, очертан на върха. Той скупчва с ръка снежната шапка на билото, прави причудлива фигура. Слепен, израства странен снежен човек, стъпил на самия ръб като сфинкс от бял бронз, загледан в безкрая.

Отново стереотипна хроника. Квартално събрание. Президиум, катедра, чаша с вода. Оратор говори. Само мелеща уста. Разпален, беззвучен словоизлив...

И изведнаж снимките се замотават.

Лавина.

Сред море от мъгли и облаци се издига бял връх, наподобяващ айсберг. Дебели навеи пресен сняг. Дребна някаква задръжка едвам крепи натрупани преспи, надвесени като козирка над пропастта. В един миг от върха се спуща комета, опашката й замъглява деня. По стръмния склон руква бяла лава. Безшумно, страхотно в своето нямо сгромолясване.

Този снежен водопад, надигнал облак от бяла пушилка, ни удря в някакъв приспан мозъчен център да си спомним всичко, което се е замразило в паметта на мъртвите.

Как се е натрупала лавината - снежинка по снежинка, стъпка по стъпка, дума по дума, жест по жест.

Кой всъщност е поетът?

Поете, признай поражението си!

Слав, операторът, жалкият, нескопосан алпинист, на когото всички се смеехме, извърши онова, което ти не успя: запази нашите следи в паметта на хората.

Ти искаше да оставиш знак: не че сме умрели, а че сме живели. Умора. Жажда. Студ. Свръхусилие. Другарство. О, как сме живели!

Нищо не можа да оставиш след себе си.

Защо не изпълняваше нашите желания да пишеш по разни случаи: за нашите победи над природата, за нашите другарски празници, за пълнолетието на Бранко?

Сам изтърва своята звезда!

Слав, операторът, стана поетът на групата.

Без никой да го заставя, той снимаше лицата на алпинистите. Тези лица, загорели от слънце и вятър, които блестят като фенери, запалени от простора и гледките. Поетът на камерата успя да ги види: спокойни и скромни. Лица на хора, които не са сигурни, че могат навсякъде да се качат, както някои си ги въобразяват. Не са надменни, като че върховете стоят под тях. Напротив, замислени, те гледат отдолу нагоре с уважение върховете, без да надценяват усилието си да ги достигнат.

Поете, сляп ли бе за тези лица?

А ти съчиняваше своите отвлечени, херметични, неразбираеми стихове!

Нямаш време да се поправиш.

Поетът задава един въпрос на вселената

Моя ли е грешката, звезди?

Струва ми се, бях до края верен на едни невнятни гласове, идещи от най-далечното "наблизо" с ритмовия шепот на кръвта.

Струва ми се... Сигурен съм... Може би... Не зная...

Ваша ли е грешката, звезди?

Отвръща му един снежен свистеж в ушите като студен, безстрастен смях на далечните звезди.

Талант и група

Не си ли въобразява Поетът, че изпълнява повелята на своя талант?

Ние, групата, сме особено, неизследвано същество. На него принадлежи бъдещето. Това многооко, многоръко, многовалентно същество ще насели планетата.

За да се развива в себе си, групата има нужда от таланти. И тя си ги създава. Тя просто насочва излъчванията си към един свой член и събужда в него дарби, които биха останали дремещи и потиснати вън от нея.

Ние казваме: "Пиши!" И неопитният стихоплет израства, оправдавайки надеждите ни.

Ние казваме: "Пиши за това, пиши така, пиши сега!" И Поетът, ако има съзнание за ролята си, сяда веднага да твори.

Но и съществото НИЕ не познава ролята си.

Може би нашите преки поръчки са само една видима част от цялостната ни, вътрешна програмираност. Кой знае, дали без сами да разбираме това, ние не въздействуваме на таланта по други пътища, ирационални, обратни?

Дали няма нещо друго, по-дълбоко, опако, което се предава от групата на Поета? Някакви потиснати вибрации, някакъв неосъзнат копнеж по далечното, неовладяното, загадъчното?

Може би, отговаряйки на вътрешната си потребност, Поетът всъщност следва нашите потайни влечения към нови образи, към различно от досегашното мислене, към незнайни светове - тъкмо обратното на онова, което ние считаме за ценно.

Самият факт, че търсенията и лутаниците на Поета ни дразнят така нетърпимо, не загатва ли, че в тях подсъзнателно чувствуваме собствените си напразни търсения и мъчителни лутаници?

И дали, осъждайки жестоко експериментите на твореца, ние по този начин нарочно не предизвикваме неговата цялостна вътрешна мобилизираност да търси, да открива, да докаже своята и дълбоко наша правота?

Може би подсъзнателната наша лъчева повеля заставя таланта да рискува в името на нашето развитие. Днешните негови приумици, които дразнят вчерашните ни представи, може би ще станат утрешните ни понятия. И така ще се измъкваме от собствения си калъп, ще се раждаме наново от себе си. И Поетът трябва да носи родилните болки за цялото младо, утрешно същество НИЕ.

Поетът сам твърди: "Не аз пиша, някой друг пише с моята ръка." Кой е този "някой"?

Може би това е многоизмерното същество НИЕ, което подсъзнателно му диктува своите потиснати, неизразени, звездни импулси?

Как?

Как да се помирим с поражението?

Поражението ни издига над всяка победа. То ни прави обикновени хора, близки до най-човечното.

Поражението е човешка участ, щом сме смъртни.

Усилията не са били напразни, щом са те довели до поражение - с това ти си победил страха си от поражението.

Защо се боиш, че няма да успееш?

Има ли по-голямо постижение от едно мълком преглътнато поражение?

То ти носи удари, които те държат буден и зорък.

Най-творчески дръзновен е образът не на преуспелия, а на претърпелия корабокрушение.

Най-високо над себе си се издига не възвеличеният, а поваленият.

Поражението носи себепознание.

Поражението ми показва собствените граници, а щом си видя границите, аз ще поискам да ги прехвърля отвъд.

Поражението е моята тиха победа, от която излизам по-добър, по-зрящ, по-трезв.

Болката ме оздравява.

Неуспехът ме прави по-близък с всички, по-интимен с човека.

Човешкият живот в крайна сметка е едно поражение.

Как да се помирим с поражението?

Осъден на вечно търсене

Поетът се вживява в агонията на всеки един от загиващите. Пита безответния сняг:

"Може ли целта на толкова борба и усилие да бъде - да оцелееш?"

Спазми на протест и ярост срещу сляпата лавина, която реже лицата ни, сече крайниците ни, троши ни и ни дави.

Поетът търси, търси трескаво нещо да ни предаде през снега, за да не бъде така тежък пътят ни отвъд.

Нима до последния си дъх ще търси? Поне в самия край няма ли да намери?

Настъпва мигът, в който всичко е възможно.

Да разбереш, че си ограничен - оттам започва твоята безграничност.

Внезапна, неподготвена развръзка преди завръзката - това е нелепата драма на живите.

И все пак, има нещо, не може да няма. Нещо, заради което се понасят мъките на живота и на смъртта.

Какво е то?

В последния миг му проблясва мълнийно едно стихотворение от английски поет, на когото дори името е забравил:

"Хиляди прелестни цветя умират, невидени от никого.

И техният аромат угасва в пустинята."

Нима последният излив на душата ти ще бъде чуждо стихотворение?

Няма ли да намериш нещо свое най-после?

То те разпъва извътре. Зяпаш като удавник.

Цял живот го носиш в себе си - своя вик към слънцето, с който си се родил и ще умреш.

Той напира на залпове и ти разпъва устните, както безмълвието на глухоням.

Най-родилната мъка е да се прераждаш в думите, най-заприщеният напор.

Смешна е твоята азбука от ръкомахащи образи и неизречен полустон, полузов, вбит със зъби в снега.

Край... Не ти стига дихание.

Тъй ще умреш от усилие своето онемяване да разковеш.

Чакай... Какво ли, какво трябваше непременно да предадеш на кого?

Той настига задъхан без дъх своите стихове, гони ги напред в годините, докосва ги с конвулсивни пръсти и ги изтървава.

Поетът губи съзнание

Сънят - това нереално време - само то ти принадлежи.

Бяла, варосана стена, запомнена от детски дни.

Ти лежиш от шарка. Треска те тресе. Обърнат към стената, с часове я гледаш.

Прясно варосана, пъпчива, сякаш сипаничево лице. Още си дете - затуй я виждаш:

Белите брадавици обрастват с брада.

Облак. Пуканки валят. Разцъфва скреж.

Арфа с лунни струни. Звън-н-н. Усмивка. Рони бисер сълзи.

Цял живот си я заобикалял, а все в стената удряш нос.

Бяла варосана стена на класна стая.

Сляп си вече да й зърнеш чудесата.

Сянка от крило на птица в миг я прекоси - зачеркне фантастичната фактура на мазилката.

Грабва те илюзията, че ще се измъкнеш на простор.

Искаш със главата си да я разбиеш. Удряш. Твърдостта й с болката измерваш.

Бяла, варосана стена на стар затвор.

Все ти пречи да й зърнеш чудесата някаква дълбока пукнатина във зида.

Разклонява се копнежа ти опасно. Ти събаряш здравата стена с мечти да бягаш вън на свобода.

Бяла, варосана стена на бели облаци.

Най-голямата любов да би осъществил, ти пак ще влезеш във домашния капан от четири стени.

Пак ще ти попречи някаква пролука да съзреш безкрая на стената.

Пролетен капчук ще задълбае може би зида, за да те призове по морза на открито.

Бяла, варосана стена от едрозърнест сняг.

Най-безстрашен алпинист да бъдеш, рано или късно, все ще стигнеш до стената на снега.

О, защо последните секунди пропиля в надежди за спасение!

О, защо броените секунди пропиля в оскъдни спомени!

Трябваше да вникнеш в чудесата на снега.

Трябваше, притиснат до стената, да я завладееш, както някога като дете я бе владял.

Бяла, варосана стена - лист, откъснат от тетрадка.

Цял живот се мъчиш да родиш от себе си поет. А си бил роден поет като дете.

Бяла, варосана стена със белези от шарка.

Снежните брадавици обрастват със брада.

Облак. Пуканки валят. Разцъфва скреж.

Лунен лък. Усмивка. Бисер-сълзи...

Кой отвън стената ти дълбае? Процеп.

Ледокопи бият. Стъпки. Викове. На помощ идат!

Махайте се! Не отнемайте стената на детето!

Тъкмо я откри във цялата й неизчерпаност.

Бяла, варосана стена...

Сълза замръзва в погледа и става парче лед.

Последни спазми и тръпки в нашата патетична битка, в нашата безмълвна, последна битка за живот. И някаква необятна арена - бялата планина - за тази мравча, незабележима смърт на някаква си човешка групичка.

Кой ще се спаси?

Може би спасява се онзи, който отхвърля товара на мислите.

Димо, жилав момък, върви в опашката. С наушници, каито пропущат шумовете отвън и ги задържат, превръщайки ги в проточено бучене в раковината на ухото. Ледокопът е в дясната му ръка.

При вика: - Лавина! - в ухото му заехтява звуков водовъртеж: На-ви! На-ви!

Връхлитат го образи, напиращи в съзнанието мимо волята му:

Тренировка.

Деян, ветеранът в планината, ги учи:

- Човек не си познава възможностите докрай!

Димо с един замах хвърля раницата си и заедно с нея запраща тези натрапливи образи далече от себе си. Остава лице с лице с лавината.

Мигновени рефлексни действия. Обръща глава нагоре към склона.

Ръцете стискат пикела в готовност.

На пет-шест метра пред него по склона се носи снежна дъска, разпукана, около 40 сантиметра дебела. Димо подскача високо нагоре, за да я остави да мине под него. Но в следния миг краката му потъват в нещо меко и движещо се като тресавище, което го свлича по ската надолу.

Той затваря очи. Цял превърнат в усет. Нещо го блъсва силно отпред и в кръста, обръщайки го с главата надолу. Той съобразява мълнийно, че това е втора снежна маса, по-голяма от първата, която се откъсва и полетява към пропастта с по-бясна скорост.

Блъсва се в нещо твърдо. Удар в главата и пак премятане назад. Чувствува, че пропада, и ритва инстинктивно, изтласквайки се напред с ръце, както при плуване "бруст".

Сякаш изскача нагоре. Просветва му. Но започва да го притиска от всички страни.

Свърши се! - сам се успокоява той. - Спираме вече!

И в същия миг потъва надолу някъде вдън земя. И пак се премята презглава о една два-триметрова скаличка. Има чувството, че ще се смачка. Навсякъде се усуква, навсякъде се огъва, отвсякъде го дърпа и същевременно натиска с извънмерна сила. Въздуха, който е поел при скока, вече е почти изтласкал от дробовете си. Устата си чувствува пълна със сняг.

Димо единствен запазва усета си за реалните размери на лавината.

А даракът продължава да го развлачва между валците си. Не знае в какво положение е и в кой край на лавината.

Нещо изведнаж го изправя на крака. Мракът изчезва. И го гипсира цял. Гигантска преса се мъчи да го изстиска до шушка. От напрежение изплюва някаква топка от устата си. Изстенва.

И разбира, че адът се е свършил. Но само за миг.

Сега започва борба за дъх. Понечва да вдъхне., но окол лицето му вместо въздух - сняг. Снежна атмосфера. Сякаш е попаднал на друга, вледенена планета.

Седемнадесетият

В последния миг усещаме присъствието на още един член на групата ни. Загадъчния. Невидимия. Случай.

Завладява ни неговият непостижим нрав.

Едва сега го приемаме като равен, весел, неотлъчен другар. Навред ни е следвал. До последен дъх и след последния дъх ни готви всякакви шеги и изненади, от които космите на главата ти се изправят. Неволно сме се съобразявали с него на всяка стъпка. Но никога не сме го разгатнали. Често го пренебрегваме от гордост. Негласно разговаряме с него, заспиваме и се събуждаме редом с него. Опърничавия. Променчивия. Случай.

Колкото по-интензивно, по-волево, по-независимо живеем, толкова по-голяма сила в съдбата ни придобива Случаят. Той обича рискуващите, неспокойните. Винаги се навърта наоколо. А в безлични, застояли съществования Случаят избягва да надниква. Затова еснафите се учудват: Как така случайно се срещнахте с лавината? Защо на нас, благоразумните, не се падат такива случайности?

Защото сте сиви.

А Случаят е художник и обича ярките багри на характера. Има си магнитно поле, където действува. Високо напрежение, дръзновение, самоотверженост - там избликват поетичните му приумици. Не всеки може да бъде удостоен с вниманието му.

Благоразумният и добронравен ред на "живот за пример" прогонва халосника Случай. Нехайникът обича неутъпкани пътеки, открити за шибаниците на разнопосочни ветрове и дъждове. Обича ръбове, надвесени над пропасти, недопустими отклонения, безразсъдни скокове, изобщо всичко онова, което порядъчните еснафи наричат "объркан живот".

Обича той от нищо да направи всичко. От локва - небосвод, от примка за обесен - хоризонт. А всъщност, знаеш ли го какво обича?

Фантастът Случай е като дете - бяга от плъховете.

Затворете се в къщи, свийте се в охлювната си черупка, станете пепеляви, кротки, плахи, и никога нищо ярко и разтърсващо няма да ви се случи. Или почти нищо.

Живот без задъхано присъствие на Случая е мъртвило. Самото предусещане, че може да те връхлети нещо непредвидено, че изобретателният Случай диша нейде в тила ти, че те причаква зад оня дънер - това придава на дните тръпчивия жизнен сок. Да си нащрек: нещо ти предстои! Това е може би истинското съществувание. В такива мигове на изтръпване пред неизвестното влизаш в контакт с всичко.

Спирането на борбата е краят

Атлетическите вълни на лавината се вкочаняват в застой.

Един последен проблясък пред слепените със сняг очи на всички ни:

Памир. Покривът на света.

Кристаличен венец от хребети, непостижимо високо в небесата, над облаците, над полета на орела, над всяка представа за планина. Белочели върхове, озарени от слънце, когато низината е потопена в сянката на вечерта. Спотаили една непроницаема усмивка като полуобещание.

Ние опазихме достигнатата висота.

Никой вече не може да ни отнеме Памир. Никой не може да ни забрани да го изкатерим, да ни върне от сред път, да ни зачеркне от списъка за международни изкачвания. Никакъв облак не може да ни го затули. В последния ни поглед завинаги е закотвен вледененият му гребен.

Ние не изгубихме висотата.

Ние прехвърлихме границата между отделните страни, отмахнахме границата между възможно и невъзможно, между действителност и мечта. Памир ни принадлежи. Ние сме се изкачили на покрива на света и оттам виждаме всичко като на длан. Толкова кътчета, още неизследвани, толкова върхове, още недостигнати.

Лавината се отваря за миг като клепач на око, надзърнало отвъд, показва своето бяло, твърдо и пак се затваря, скривайки вечната бяла нощ с нейните тайни.

В последна просъница всички си протягаме ръцете през снежните стени, докосваме се, налавяме се един за друг, надигаме се и поемаме нагоре. Ние вървим, потопени в снега, слени със снега, очаквайки слънцето да ни стопи заедно с него. Ние вървим, преливайки се неусетно във вятъра, в снежния дим със седефени блескавини като звезден прах.

От тази снежна звездна мъглявина ще се зароди... какво?

Едно последно космическо чувство на успокоение, че сме водили борбата докрай, че не сме се предали, че сме приели нещо от скалите на планетата, че сме заедно, че всеки, умирайки сам, заключен в своя снежна килийка, се слива с другите, със стихията, с вселената...

© Блага Димитрова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 29.07.2003
Блага Димитрова. Лавина. Варна: LiterNet, 2003

Други публикации:

Блага Димитрова. Лавина. София: Български писател, 1977.