Втори дял

ЛАВИНАТА

Благословена болка

Блага Димитрова

web | Лавина

От болката става разбиване на атома. Заражда се нов безкрай в тебе. Така издълбоко те боли, та свят ти се вие от дълбочините, които откриваш в себе си. По тези бездни отгатваш и своите възможни, нестигнати върхове. Защото върхът се измерва от най-дълбоката пропаст под него.

Някои хора трябва да ги втикаш вдън земя, за да изскочат след време като извор.

Ти ще избликнеш, ще заклокочиш, ще утолиш нечия голяма жажда. Ще звънне и твоят час.

Ревнив? Да приличаш на другите - това е тъпчене на едно място. Ти ще бъдеш различен, за да направиш поне една крачка напред от другите, макар и да стъпчеш себе си.

Непрестанна, разяждаща болка - тъкмо този вид състояние те изразява най-плътно.

От тази нощ започва животът ти. Дотогава си имал мъртвородени дни.

Изгубената любов - единственото, което ти принадлежи и те владее.

Като хванеш погледа на Зорка, сякаш земята се разтърсва под тебе. Веднага се съживяваш, енергия се събужда в тебе, и смелост, и необятна доброта.

Сам се харесваш такъв - облагороден от болката.

Не искаш да си спомняш какъв си бил по-рано: самодоволен, самовлюбен красавец. Отвращаваш се от себе си.

А Зорка и Горазд стават на заранта, притихнали, сами изумени от близостта си. Не го показват. Но утринната ведрина е напоена с тяхната върховно спокойна взаимност.

Онази, познатата ти до скука Зорка, е потънала някъде дълбоко в тази, която сега стои до рамото на Горазд, като че ли е съвсем друго момиче. И най-страшното е, че това ново, непознато момиче ти харесва несравнимо повече и те влече непреодолимо.

Колко си добър! - казва ти благородно погледът на Зорка.

Ти й се усмихваш, разтопен от нежна тъга. Твоята усмивка й казва:

Когато всичко изгубих, какво ми остава, освен да бъда добър?

Тя навежда очи. Прошката ти й действува като укор.

Впрочем, каква прошка? Ти нямаш право да търсиш някаква измяна. В тебе нищо не е имало, на което да се измени. И това те боли най-много. Ти не можеш да прекрачиш през себе си - да признаеш, че не ти е изневерено.

Погледни истината за себе си в очите!

Чак сега се влюбваш. Сега измисляш себе си - нов, страдащ, великодушен. Така се скриваш от страшната истина, че на тебе дори не може да се измени. Най-после ти си пълноценен човек: обичаш, ревнуваш, не можеш да спиш, страдаш. Най-после и на тебе е могло да се измени!

Възпроизвеждаш в паметта си сцените на собствените си отношения със Зорка, като на своето място поставяш силния, всеотдайния Горазд и чак сега тръпно консумираш тази близост, проспана тогава и поднесена ти щедро от свежите усещания на другия.

Започва едно нереално съществуване за тебе.

След тази вътрешна ампутация все пак вървиш по стръмнините, катериш скали, пазиш равновесие над пропастта.

Постелята ти е будна денонощно.

Болката те ободрява.

Благословена да бъде болката, щом пробуди в тебе любовта!

Седмият вариант

Андро досега е бил равнодушен консуматор на самопредлагащата му се отвсякъде любов. И затова не я е познавал. За него, далтониста в емоциите, са били известни само двата варианта като два цвята любов.

А - тревожна страст под знака на терзаещия страх да не бъде изгубена, цяла изтъкана от съмнения, догадки, гонитба, ревност, безсъници.

Б - спокойно чувство, преизпълнено с доверие и взаимоупование, от което се спи сладко, пълнее се и се възприема красотата на света.

Разбира се, без да полага никакви усилия, той е събуждал само първия вид любов - чудовищен уред за мъчение на момичетата. Обаче самият не е изпитвал нито А, нито Б.

Но Андро до тази паметна нощ на промяната не е подозирал възможността да съществуват всички цветове на дъгата-любов. И от основните седем цвята - безбройните нюанси и разцветки. А най-малко е могла да му мине през ума вероятността за един седми вариант любов, най-редкия и най-странния - абсурдното съчетание на двата първи самоизключващи се варианта.

В - всепоглъщаща страст, пронизана едновременно от лъчисто доверие и от трепет да не бъде отнета. Всеотдайна и непрестанно нащрек. Активно изобретателна и спокойно съзерцателна. Изопната от напрежение и ведра от вътрешно равновесие. Изтръгваща най-дълбоки изблици на творческа енергия, когато душата зазвучава в пълния си регистър - а той е безкраен.

И без сам да предполага, Андро е този, който събужда в новосъчетаната двойка тъкмо седмия вариант - най-дивното, почти изчезващо цвете на страстта върху нашата планета.

Попаднали под лъчевата мощ на Андровото влюбване, избухнало със закъснител, Горазд и Зорка получават непрестанно някакво пулсиращо ускорение на трепета във взаимността си. Под заплахата на неговата ревнива страст расте спойката между тях двамата. Те оценяват връзката си чрез неговото страдание. Никога не биха могли без него сами да прозрат какво имат.

Нещо още по-невероятно. Неосъществената любов на Андро предизвиква в тях жажда за пълно осъществяване, за по-дълбоко загребване в арлезианските тъмни кладенци на човешката емоционална същност. Още съвсем млади, двамата благодарение на нещастието на Андро се извисяват до най-мъчно постижимото човешко щастие.

Да копнеят за това, което притежават.

Да ценят безценните мигове на близостта.

Да тръпнат пред величието на дребните радости.

Да проникват в неизчерпаемостта на нюансите.

Да усещат неповторимостта в повторенията.

А може би всичко това е само плод на разпаленото въображение на Андро, докато истината е съвсем друга.

Тайната мечта на групата

Всеки от нас поотделно си има някой свой образ на любовта, за който скритом въздиша, но като общо същество НИЕ признаваме само един вид любов: "вдъхновяваща". Може да е банално, може да е навято от сантиментални филми, може да е елементарно, но това е. Ако чувството отвлича от работата, ако не е утилитарно приложимо, ако обърква плановете на единицата и на общността, то е осъдено от нас на презрение.

Ето, затова така спонтанно поддържаме неочаквания скок на Зорка от андро към Горазд. Красавецът, който изтормози момичето, получи възмездие. А дълготърпеливият Горазд бе възнаграден.

Може би ние подсъзнателно сме желали тъкмо така да стане. И нашите смътни въжделения се въплъщават в новата любовна двойка.

Горазд пред очите ни се преражда. Той става многовалентен. Зорка е само една негова валенция. Скромен абсолвент по астрофизика, той изведнаж открива зашеметяващите простори на съвременната наука. Тъкмо светът е поразен от странните радиосигнали, нахлуващи от бездните на Космоса. Каква цивилизация ги изпраща към нас?

Пулсари, звезди-свръхускорители, които предават по своя шифрован светлинен морз един зов, пронизващ пространствата.

Грозноватият, стеснен от своята физическа сила Горазд е така намагнитен от любовта, че се превръща в тръпен приемател на тези сигнали. Нощите му са изпълнени с възторжено безсъние. Учи езици, за да обхване необятното общочовешко знание. И така високо е изтласкан от любовта, че за дълги часове я забравя напълно.

Ех, това е идеалът за любов на груповото същество НИЕ!

Зорка неволно сравнява със спомена: Андро при всяка тяхна среща е отнемал по нещо от очарованието си. Той нехайно е ограбвал собствения си образ, който тя си е създала за него от слънчевия удар на първата им среща. Тя все повече се удивлява на Горазд: при всеки досег с нея той добавя нещо неочаквано и прекрасно към образа, който е имала за него до този миг.

Казано на наш групов, шаблонен език: той все повече расте в очите й.

А Зорка, първокурсничка по класическа филология, не е образец на съвременната любима: не сменя специалността си, за да е по-близко до избраника си и да му помага в научното дирене. Тя е явният идеал на нашата група алпинисти: спътница в планините. Инак тя си има свой свят. Ние държим всеки да си има свой професионален и интелектуален терен, за да се разширява общият.

Зорка получава свои собствени радиосигнали, но не през пространството, а през времето. Влюбеното момиче разпростира трепета си върху всичко, до което се докосне. То попива музиката и образната сочност на Омировите слова. Чете древногръцки граматики, рови се в коментари, търси в дебели речници. Гони извивите на смисъла. Мъчи се да проникне в непознатата и все съща от векове човешка природа. Покрай Зорка и ние понадзъртаме в този недостъпен свят.

Тя не съжалява, че е пропиляла първите си чувства по другиго. Несполучливата й любов с Андро всъщност е големият дар, който тя поднася на истинския си любим. Какво повече да му даде освен надмогването на първата си любов?

А надмогнала ли я е наистина, или на нас така се иска да бъде?

Андро с достойнство носи своето проклятие на наказан красавец. В химическата лаборатория на завода опитите бавно напредват. Денят му не е увенчан с лунна вечер до рамото на любимата. Нощта му не е наситена с мислеща безсъница на изобретател. И все пак, той има повече от тях двамата: притежава най-необятния космос - въображението, развихрено от отнетата любов. То изтънчва, усъвършенствува и довежда до обожествяване една чужда, земна любов.

Късно е да поправиш непоправимото

Прегазен от снежния валяк, Андро шеметно си представя:

Да превърти обратно лентата на миналите дни. Да се върне в онзи неповторим миг, когато Зорка е в опасност и търси с отчаян поглед неговия поглед. Сега той се обръща, протяга й две ръце - какво нищожно усилие! - издърпва я над пропастта към себе си, завинаги...

Но свличащи се снежни блокове го връщат към реалността и го удрят с някакъв камък. Ръката на Зорка там, в онзи син летен ден е простряна като вик за помощ над пропастта на времето. И неговата ръка не може да я достигне. Себе си не може да извлече и спаси.

Той се опитва да избяга от този бял ужас. Къде? Пак в лудостта на въображението:

Да напрегне всичките си сили, които са му били отпуснати за целия живот. Да събере целия си опит, свой и чужд, натрупан в родовата му памет от всички сблъсъци на хора със студената свирепост на снега. Да открие слабото място, ахилесовата пета на лавината. Там да се вбие цял като стрела. Само една пролука да просвредли с виещосе тяло. Да се изтръгне пръв от ледените й нокти. Да се хвърли да спасява всичките си другари един по един. Да се отърсват зашеметени от снега. Да го дирят с благодарен поглед: Кой е? А той да се впуща да спасява следващия, по-следващия...

Да изрови Зорка. Момичето да отлепи от снега ресници, превърнати в ледени шушулки. Да отвори очи, сини като пролетно небе. Ледунките на клепките й да започнат да се топят, капка по капка. Сълзи или разтопен сняг? Да го съзре наново с очи, измити от снега, прогледнали за промяната в него. Да го види смел и добър, истински. Да го озари пак с влюбен поглед. Цял да го разтопи като снежен човек. Но той да намери сили да се изскубне от пролетния й поглед. И да се нахвърля с удвоена енергия в борба с белия звяр. Да рискува живота си, да изгуби здравето си, да се обезобрази, да погуби проклетата си красота само да спаси любимия на Зорка, Горазд. Да му вдъхне от своето дишане, да му прелее своя последен дъх, да й го върне жив и читав, да ги види двамата заедно, а после сам нека рухне от изтощение и потъне в бяла забрава...

Лавината не го пуща да осъществи себе си, да освободи пробудилото се добро в него. Приковала е ръцете му назад в бели белезници, задушава го. Една студена примка на шията му. Не му дава лавината да поправи непоправимото, да върне невъзвратимото...

Късно е. Все по-късно става.

Така е смачкан, запокитен - до отвъд болката.

Тежки пластове сняг затрупват най-смелите му намерения, най-чистите му пориви.

Снежен прах...

© Блага Димитрова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 29.07.2003
Блага Димитрова. Лавина. Варна: LiterNet, 2003

Други публикации:

Блага Димитрова. Лавина. София: Български писател, 1977.