Първи дял

ДО ЛАВИНАТА

Кръгозор

Блага Димитрова

web | Лавина

Стъпка в стъпка.

Един ограничен хоризонт се очертава пред всекиго: гърбът на предидущия. Силуетът на движещи се напред плещи, малко приведени под тежестта на раницата - това е хребетът, който трябва да бъде достигнат от всекиго.

Стъпките на предния - това е посоката пред нас.

Никакво отклонение.

Върховете не се виждат, затулени от предшествуващия гръб.

Като че ли планината е подменена от този жив, изгърбен, тъмен хълм, откроен на сивото небе в равномерно, непроменно движение, приличащо на неподвижност.

.

Кратка почивка

Спирането внася някакво вътрешно раздвижване.

Вдигаме очи от стъпките си. Някой отмята прогизнала качулка.

Изведнаж откриваме колко високо сме се изкачили.

Как сме дошли до тези ледени кули в небето?

За да се уверим, че наистина ние сме стъпили на такава немислима височина, проверяваме надолу под себе си белезите на крачките си. Дирите ни се вият и губят в белия кладенец на урвите.

Изваждаме по някоя ябълка и си подаваме един на друг. Впиваме зъби в кората на плода. Ядем бавно, съсредоточено, с удивление към всеки залък. Първична наслада изпитваме от дъвченето, от гълтането и изсмукването на съсухрената зимна ябълка.

Само Водачът не се сеща за ядене. Разтваря картата. Тръгва с пръст по червената черта на маршрута.

Суеверният, дъвчейки ябълка, се надвесва над плана. Едновременно го влече да надникне в пътя, който ни предстои, и го отблъсква страхът, че може да се натъкне на някакъв лош знак.

Водачът сочи с пръст, който не се колебае:

- Сега сме тук!

Ние не се взираме в картата. Важното е не къде сме, а да знаем, че се движим в графика.

Само Суеверният е тръпно любопитен.

- След колко ще бъдем там? - показва на картата кръстовището, където се сплитат улеи и пътечки като възел от змии.

- След около час - отвръща Водачът, почти уверен.

Някой зашепва и впива устни в снега като целувка. На лицето му се изписва разочарование. Снегът не уталожва жаждата.

- Жива болест да пиеш сняг! - казва Никифор и ни подава термос с горещ чай.

- Цитат от поуките на Деян! - го засича Дара.

Тя грабва термоса и пие на живителни глътки чая с израз на блаженство. Един след друг поемаме термоса. Всеки води отчаяно единоборство със себе си, за да се спре навреме и да подаде на следващия. Останалите го дебнем с погледи и измерване волята му според броя на глътките.

Горазд проверява намотките на въжето, препасващо Зорка.

Скулпторът прави разтривка на Зиморничавия като че го моделира от глина.

Асен се обръща към Поета наставнически:

- Не сядай! Мравчената киселина в мускулите се пресича!

- Втори цитат от Деян! - казва Дара.

А Никифор не откъсва очи от все по-високо надигащия се термос:

- Ей ! И за мене оставете!

Водачът проверява снега:

- Заледено! Слагай котките!

Тук е текла вода и от студа нощес е замръзнало.

Завързваме ремъците на 12-озъби котки, надянати върху обущата. Подскачаме веднъж-дваж да проверим дали са закрепени добре. Земното притегляне става тройно по-силно.

Стъпваме на друга планета - по-тежка.

Операторът нещо се бави. Ще започне да се разкайва, че не се е върнал навреме. Поетът се навежда и му връзва котките.

Почивката започва да ни уморява.

Стъпки с нокти

Тръгваме пак, сякаш във вървежа е истинската ни отмора.

Редът на Асен, Философа, да проправя път напред. Сега ледът става все по-твърд, все по-звънък. Котките го драскат, вгризват се в него. Асен си спомня как Деян, старият алпинист, го е учил:

- Не бива да оставяш в планината погрешна следа!

Всеки се улавя в следата, оставена преди него, като в протегната ръка. Всеки вторачен надолу пред себе си. Вървим вън от времето и пространството, съсредоточени навътре в себе си в някаква невидима цел. Не забелязваме природата.

Горазд като огромен снежен човек се отдръпва встрани. Зорка се е свила до него. Останалите минаваме край снежната двойка, изчакваща ни да се източим, за да заеме крайното място.

Иде ред и на Андро да ги подмине. Само двойната нишка от парата на дъха им издава, че са двама, тясно свити един в друг. Андро се приближава към тях като към накладен огън в студа. Иска му се с един граблив поглед да си отнесе от топлината, която ги свързва.

Операторът забива несръчно шиповете на котките в снега, прави смешни усилия да се задържи стабилно на тях. Яд го е, че не може непрестанно да гледа пейзажа, а трябва все да впива очи в стъпките си.

В свъсеното утро природата спотайва безброй оттенъци, предупредителни намеци, знаци. Била с намръщени чела. Товар от облаци изгърбя планинските вериги. Лошо знамение. Ще завали сняг. Напластени сянка връз сянка по снежните откоси. Хребетите се надигат като неми, вкаменени закани пред нас.

Но ние не ги съзираме. Не искаме да признаем, че съществува обективен свят край нас със свои, сурови закони, независещи от нашата воля.

Плещите на предидущия запълват цялото зрително поле. Само пред оня, който прави пъртина, се простира открит кръгозор. Но той не отбива поглед встрани, нито назад. Гледа с наочници напред, към целта - далече към увития с чалма от мъгли и облаци връх - и долу в нозете си. И се вслушва не в многозначителните шумове на природата, а в стъпките на другарите си: дали го следваме със същото установено, незабавящо се, упорито темпо.

Тези наши дружни стъпки проправят път през безлюдието.

Няма връщане за нас, няма избор.

Само напред.

Вървим към смъртта и я предизвикваме.

Мисълта не угасва - искрица в снега

Асен мисли все по-интензивно. Мисълта му е органична съпротива срещу мраза. Неговата фикс-идея е да разгатне пружинката на колектива. Изведнаж му проблясва нещо като откритие и ускорява пулса му, затопляйки го цял извътре:

Човешката група е строго функционална система: мястото определя поведение и характер на отделния член, а не обратно. Щом излезеш напред да проправяш пъртина, ти биваш "натоварен" с непреклонния характер на пъртиноразбивач, макар и да си бил слаб и разколебан нейде всред върволицата. Какъвто и да бъде човекът, щом застане на челно място, той придобива същите твърди черти на водач, както предшественика си, макар и да е бил негова противоположност. А предишният пъртиноразбивач, минал в опашката, капнал от преумора, автоматически приема чертите на редник, в чиято глава като в кошер гъмжат съмнения, несъгласия, колебания, критически заяждания.

Теоретикът на групата, Асен, мъчейки се да си обясни всичко докрай, мислено продължава спора с Деян:

- И все пак не разбирам защо не дойде.

- И аз не разбирам защо вие тръгнахте.

- Нима наистина застаряваш?

Деян отвръща загадъчно:

- При цветната телевизия се използува един недостатък на окото, за да се получи пъстър образ.

- Каква връзка има?

- Това правило важи за всичко: съумей да се възползуваш от недостатъците си!

- Най-голям недостатък е старостта.

- Трябва да се възползуваме от нея.

- Като си правим смях с нея?

- Тя има едно преимущество пред младостта.

- Опит?

- Нещо повече от опит: съмнение.

- Затова ли ни изостави?

- Затова исках да бъда с вас!

- А защо не дойде?

Деян обръща глава настрани:

- И старостта си има тайни!

Освобождаване от тежестта

Когато сме заедно, тежестта се разпределя по равно върху всички рамене.

Само плещите на Водача са превити повече, отколкото на другите - под тежестта на свръхзадачата.

На нас, останалите, ни е по-леко. Отговорността пада върху всички нас и се намалява многократно.

Вървеж в строй рамо до рамо - това е облекчаване от отговорност. Това войниците познават най-добре.

Вървим почти безгрижно.

Само раниците ни натежават. Неусетно се попривеждаме, сякаш с всяка стъпка нагоре някой пъхва в раниците ни по още един килограм.

Земното притегляне се увеличава. Като че ли сме се покачили на друга планета - неизследвана, огромна, ненаселена.

Дара се оплаква:

- Раницата ми има 30 килограма!

- По-тежка от тебе - казва Присмехулникът.

Дара вървешком извива ръка, мъчи се да разкопчае издутия джоб на раницата си. Ядосана, не може да раздене каишката. Сваля ръкавицата. Пръстите й мигновено се вцепеняват.

- Чакай! - Никифор се завтурва да й помогне.

Но тя не го дочаква да я настигне. Скъсва каишката. Измъква пипнешком две консервени кутии. Запраща ги встрани край един клек. Видимо й олеква, макар и малко.

Онези, които идваме след нея, вдигаме глави. Един прегоряло зелен клек на белия фон на снега. И това живо звучене на багра ни пронизва като някакво предупреждение.

Поглеждаме облекчено към захвърлените консерви. Сякаш от собствения си гръб сме ги смъкнали. Едната е заседнала между сплетените клони. Клекът, шибан от вятъра, барабани с корави нокти по тенекиените кутии.

Вървим. Без да вдигаме поглед към първия, го следваме неотклонно. Ние си казваме всичко не с думи, а със стъпки.

Преспи

Пречките и спънките са истинското мерило за разкрача.

Снегът се набива между зъбците на котките. С пикела го удряме, за да си освободим стъпките.

- Свали котките! - извиква Водачът с малко закъснение.

Изглежда, твърде много обмисля всяко свое нареждане. Не е ли сигурен в себе си, или има лош ден?

Спираме и сваляме котките като вериги. За миг се чувствуваме пуснати на свобода.

Смяна на пъртиноразбивачите. Напред излиза Поетът.

Дълбоки преспи.

След първата стъпка разбираме, че вървежът е още по-затруднен. Кракът затъва. Единственото облекчение е да вървим точно в дирите си. Стъпка в стъпка. Сякаш гипсова отливка. Следите в снега са като от един човек. Ни едно отклонение, ни едно отбиване вляво или вдясно. Въпреки снежните прегради. Ни едно ли?

Само стъпките на едного рязко нарушават тази няма съгласуваност. Все се отплесват встрани.

Но Никифор, бдителният, който върви зад него, все внася поправки: връща своеволните стъпки на предидущия към белия "коловоз".

Кой е този младеж, който все не върви в крак? Ту забързва, ту се забавя, ту се спира да си затегне до носа ципа на анорака, или откърши някое бодливо храстче, отрупано със сняг, като наежен таралеж и с него да изчегърта снега от подметките си. С нахлупена качулка на анорака като шлем от лед. Обигран като дива коза. Походката му е по-различна от общата - неритмична, своенравна, нехайна. С пъргавина на пристъпи. Но това му струва скъпо. Такава нееднаква с груповата стъпка е по-уморителна, изисква двойно усилие за преодоляване на инерцията и стръмнината. Току залита. Цялата му фигурка, движенията са по момчешки необуздани. Изразяват непринудена, нетренирана хлапашка жизнерадост.

Само един дълъг сноп руса коса издава, че това е момиче. Дара. Но ние не винаги сме напълно сигурни, че това е тя. Така прилича на момче.

Още сами не знаем нищо определено за никого от нас. Мислим, че се познаваме. Ще дойде мигът да познаем всекиго поотделно и да се познаем всички заедно. При такъв поход ни се струва, че всички се преливаме един в друг. Почти еднакви силуети. Наведени плещи от умората. Наведени погледи надолу, забити в дирите на предидущия.

Общата цел уеднаквява повече, отколкото общ произход.

Отсъствуващият

Въпреки всичко никой не би искал да бъде на мястото на отсъствуващия.

Безпокои ни не това, което е пред нас, а това, което сме оставили зад гърба си - Деян.

Представяме си с чувство, преливащо в сигурност, неговото състояние. Непоносимо е да си далече от другарите.

Вече отива на работа. Извътре кипи под похлупака от мъгла и пушеци в града. И все повече ще кипи, ще изскочи вън от кожата си. Ще проклина себе си.

Вече влиза в лабораторията. Стени. Мазилка с цвят на мръсен сняг. Таванът стяга с менгеме черепа му. Той застава пред таблото с жиците. Ориентира се като паяк в собственоръчно изтъканата си паяжина. Прихваща с пинцети една жичка и я включва в контакта. В този миг го пронизва сякаш електрически ток: съзнава непоправимото - той сам се отказа. Инквизиция. Той е долу, а ние сме горе!

На свой ред Деян си представя как ние се качваме все по-нависоко. Необятността прониква в нас. Ставаме съвсем други. А той си остава противно същият.

Изведнаж се откача от жиците. Хуква навън. Обръща се през затварящата се врата към Сивия:

- Нещо ми е чогло! Ще отида до базата!

Сивият го сподиря с превъзхождаща присмивка, както трезвият гледа алкохолика, завтечен към кръчмата.

Изражението на човека е гърбът

Вървим. Гръб зад гръб. Лицата не се виждат. Наведени. Закачулени. Обърнати навътре към себе си.

Само гърбове. Лицата скриват израза си. Слагат си маска на добро самочувствие.

Остава изражението на гърба: то е изнуреност и упорство. Не може да се скрие, нито да се маскира.

Всеки гръб си има индивидуален израз.

Зиморничавият така се е свил, че е без глава.

Водачът току вдига плещи, за да намести раницата, сякаш да намали тежестта на отговорността и да смъкне съмненията от себе си.

Гърбът на Суеверния е неспокоен, все нащрек. Върви с усилие срещу течението на сигналите, предавани му отвред по невидими шифровани нишки. Някакъв храст захапва клина му с тръни и го дърпа назад. Суеверният се сепва. Ядно изтръгва крак от храста, ритва го като куче, да отпъди далече предчувствието. Но не може да отблъсне многозначителните шумоления: съсъка на снега под стъпките си, изсвирването на вятъра, отражението на гласовете в стъкления въздух. И една тръпка като бръчка прекосява силуета на гърба му.

Дариният гръб се бори посвоему с умората: вироглави движения във всички посоки, за да оттласне тежестта. Колкото по-нависоко се катери, толкова по-силно става земното притегляне. То не е постоянна величина. Мени се с възрастта, с товара на гърба ти, с настроението, с броя на стъпалата, които изкачваш.

Гърбът на Никифор, бдителния, е безличен, зает с дебнене на другите.

Гърбът на Асен е замислен, отчужден, вглъбен далече в себе си. Асен е страничен наблюдател в групата. Може би има нужда и от такъв, за да служи като контрапункт спрямо заангажираността на всички останали. Той е достатъчно умен, за да изнамери най-търпимата форма на страничен наблюдател: пълна и безусловна подчиненост на неписания правилник на групата, без да влага в това себе си. Автоматически изпълнява всичко, а си живее в своя свят. Не се намесва в разправиите, не взема страна, не иска да се осъществява в ръководството на групата, нито да влиза в подгрупа. Той е вън от вътрешната структура на групата. И това му дава възможност да я изследва отстрани, да преценява всички прояви на нейната същност, недостъпна за нас, които се варим вътре в нея. А как ние понасяме неговата вътрешна разграниченост? Наказваме го с пренебрежение: не се допитваме до него, не го включваме в списъците за награди, не го избираме в групи за чужбина и при всеки удобен случай го ужилваме с подигравки: философът в облаците.

Гърбът на Горазд е най-ясен, като открито лице: покровителствено загрижен, понесъл една нежност, която облекчава всяка трудност по пътя пред него.

Зоркиният гръб е приютен в силуета на мъжкия гръб и всецяло е упован в неговата сила и закрила. Впрочем, не е ли това твърде демонстративно, за да бъде истина? Но на нас ни е нужно да виждаме тъкмо такава подчертана женска привързаност.

А един сънен гръб, все по-отсъствуващ, стопяващ се в сиянието на снега, върви като в хипноза. Това е въплътеният израз на мълчанието. Върви в такт с прииждащите спомени. Върви отвъд света, отвъд вятъра, прекрачил вече прага. Рад. Нашата обща грижа. Обичаме го за това, че ни е създал тази постоянна грижа. Неговото нещастие ни кара да се чувствуваме до умиление добри и свързани чрез доброта.

Гърбът на Бранко се мъчи да си придаде мъжественост.

Гърбът на Димо е делово зает с растящите мъчнотии по пътя.

Най-нецелесъобразно оживен е гърбът на Слав, оператора: извива се в най-неудобни пози, за да бъде удобно на камерата да снима.

Всеки гръб си има някаква своя, вътрешна опорна точка.

Една влюбена двойка в групата стига, за да повиши тонуса на всички

Двамата заемат особено място във върволицата. Броим ги за един. Нежно момиче и пред него - едряк, грозноват, с мечешка пъргавина. В неговите, раздалечени, грамадни следи стъпва почти детското краче на девойката. Но тя изглежда все така упоена от трудността да го следва, да изравнява стъпка с неговата, да бъде на завет зад широката му гърбина и да споделя риска с него.

Горазд върви, сам с нейната немощ сред намръщените, взискателни, неумолими планини.

Разстоянието между двамата става все по-късо. Всяко намаляване на тази дистанция се отразява с едно трепване по напрегнатото лице на Андро.

- Двамата много се приближиха един до друг! - подхвърля Никифор през рамо към Найден зад себе си, но доста високо, за да чуем и другите колко той, предишният водач, е бдителен и колко нехаен е сегашният.

Дори при засилването на насрещния вятър той все изчислява нормите, времето, крачките, вписвайки данните в тефтерчето.

Водачът с един бърз поглед смерва отдалече нарушената дистанция между двамата, но не предприема нищо. Подчертано не обръща внимание на предупрежденията на своя съперник. По тоя начин ги определя като дребнави.

Това не убягва от нас, другите.

Скулпторът се полуизвръща към Зиморничавия с една иронична гънка в ъглеца на устните. Зиморничавият скрива ответна усмивка дълбоко в яката на якето си.

За редовите членове на колектива няма по-сладка стръв от съперничеството между водачите.

А отношенията между двамата, Горазд и Зорка, увличат цялата група.

Любовта има много по-широк радиус на действие, отколкото в тесния кръг на двама или в затворения триъгълник.

Малки, едва доловими прояви на взаимна нежност между момъка и девойката се предават на всички като съживяващо облъчване.

Всеки жест между двамата отеква с едно трепване по изопнатото лице на Андро. Мъчително блаженство го залива на вълни.

Горазд подава на Зорка рошавия си вишнен шал, сякаш смъква гривна от лъвския си врат. Тя увива шала около шията си бързешком, докато още пази неговата млада мъжка топлина.

Наситеното червено на шала върху снежната белота сипва жар в кръвта на Андро.

Той почти не забелязва студа, надигащия се вятър, пробягващите мъгли с дрипави, развети поли. Той всецяло е потънал в любовта на ония двамата. За него те се сливат с целта - с далечния, затиснат от облаците връх. Сякаш Андро диша с болка и наслада резливия въздух, издишван от двамата, поглъщайки ненаситно взаимността им. Чрез терзаещите мъки на ревността той съществува, получава стимул да върви напред.

Единствено неговото лице не се навежда под ледените игли на прехвръкващите снежинки. Колкото повече се влошава времето, толкова по-често той вдига глава, цял вдаден в онова, което става между двамата. Дори когато някой рид ги затуля за известно време от погледа му, той с въображението си неотстъпно ги догонва, прибавяйки нови, изтезаващи го детайли на тяхната близост: въжето все повече се скъсява между двамата, по него те си предават тайни сигнали. Зорка пъхва ръка под мишницата на Горазд да я сгрее. Горазд диша в пръстите на ръкавицата й да ги стопли с парата от устните си.

А другите плещи се навеждат все по-ниско, порейки вълните на вятъра.

Старият триъгълник в нов вариант

Прословутият любовен триъгълник в групата се превръща в любовен многоъгълник.

Всички по някакъв начин сме съпричастни към любовта на тримата: Зорка, Горазд, Андро.

Всъщност Андро без да съзнава, е събрал в себе си еманацията на ревността, пожеланията, разклонената игра на въображението на всички останали мъже в групата, така или иначе неравнодушни към женствената нежност на Зорка. Андро е станал неволен акумулатор на груповата влюбеност в Зорка.

Знаем ли ние какви кръстоски от излъчвания на чужди страсти възпламеняват в нас собственото ни чувство?

Виелица

Излиза виелица, сякаш предизвикана от дързостта ни.

Смяната на пъртиноразбивача ни съживява.

Напред тръгва Скулпторът. Нова струйка сила се влива в групата, като че ли се обновяваме чрез новия, не толкова изморен челник.

Водачът нейде откъм средата на колоната впива очи напред, търсейки посока. Профилът на планината, допреди миг полузавесен от мъгли и облаци, вече се е стопил в снежната вихрушка.

Цялата планина се завърта край нас.

Скулпторът не вижда накъде да върви.

Никифор долавя колебанието му:

- Всяко спиране означава замръзване!

Скулпторът започва да проправя пъртина накъдето и да е, само да няма застой.

Неволно се приближаваме един към друг. Зорка се свива досами гърба на Горазд. Двамата вървят един зад друг, омотани в снежния шал на вихрушката.

Мисълта на Асен работи още по-трескаво, разпалена от опасността. Той разсъждава:

Всяка крачка трябва да бъде точна. Всичко е неустойчиво, всичко се хлъзга, срутва, затъва. На нищо не можеш да се довериш освен на самия себе си. А можеш ли на себе си да се довериш? Ти организираш целия люлеещ се хаос чрез точните си стъпки.

Асен още по-настойчиво чува гласа на Деян, стария алпинист, който го е учил:

- Не бива да оставяш в планината погрешна следа!

Само в планината ли?

Всеки се доверява на следата, оставена преди него

Така се върви по-леко. Съмнението би затруднило разкрача, би те заставило да проверяваш посоката, да се озърташ за опорни точки, да търсиш нов път, да обмисляш. По-добре довери се сляпо и върви!

Всеки вторачен в дирите на предния, упован всецяло на тях. Предоверен.

Вървим вън от времето и пространството, съсредоточени навътре в себе си в невидимата цел.

Все повече се приближаваме един към друг.

Водачът забелязва това навреме. Обаче гласът му се завърта от виелицата и се връща обратно към него:

- Спазвай разстоянието един от друг!

Тогава пущаме груповия телефон - Водачът предава на съседа си и така от човек на човек отеква:

- Спазвай разстоянието!

Изпълняваме нареждането: да спазваме поне досегашното разстояние и да не го съкращаваме повече. И главно, да тъпчем точно в дирите си, за да облекчим огромния труд, който изисква всяка крачка.

Само младежът с дългия рус сноп коса, пресукан от вихрушката, е с опаки рефлекси. Блъскан от вятъра, сам блъска с лакти вятъра, сякаш се боричка с живо същество, извърта се, търси по-удобна поза и място да стъпи, за да запази равновесие.

Никифор, техническият отговорник, вместо да следи за движението на цялата група, да оглежда изминатия път и да регулира темпото, се залисва само с този недисциплиниран другар пред себе си: непрестанно го връща към следите на предидущия, с остри, неми жестове му се кара, оборва стъпките му и спори с тях:

Младежът неохотно се присъединява към веригата, викайки през вихъра:

- Стига си ме оправял! Оправи вятъра!

Вече едва-едва можем да различим, че това е Дара. Почти нищо във фигурата й не загатва женственост. Колективната воля й се налага мълчаливо. Дара трябва да се подчини на общия ход, да се изравни с всички.

Групата е neutrum като пол. Полека-лека се уеднаквяваме от дълго общуване. Понеже всички сме равни в колектива, неусетно се изравняват и половете.

Само влюбената Зорка запазва момичешкия си вид въпреки мъжките трудности по пътя. Тя цялата е лъчиста женственост, без да нарушава общото, уеднаквяващо движение напред.

Любовта - най-силната самозащита.

© Блага Димитрова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 29.07.2003
Блага Димитрова. Лавина. Варна: LiterNet, 2003

Други публикации:

Блага Димитрова. Лавина. София: Български писател, 1977.