Първи дял

ДО ЛАВИНАТА

Обща стъпка

Блага Димитрова

web | Лавина

Вървим, вървим. Истинското изразяване на човека е вървенето. Никой освен оператора Слав не вдига глава да се озърне наоколо, да види промяната в тоналността на пейзажа. Само смъкваме черните очила.

Слав е отчаян, че при това скъдно осветление няма да се получат хубави снимки:

- Къде се скри слънцето?

- Да го попитам по радиотелефона! - предлага Присмехулникът.

Вече и операторът забива поглед в земята.

Всичко забравяме, погълнати от общата стъпка.

Самозадоволяване от вървежа. Навярно дълго сме стояли на едно място, дълго сме били спирани от различни пречки, та затова така упоено вървим.

Характерно изразяване на човека е походката. Тя е непроменима. Само в колектива индивидуалната походка при такъв продължителен общ вървеж се променя, придобива нови черти: съгласуваност, постоянство, издръжливост.

Силният прелива импулс на слабия, твърдият - издръжливост на уморения, волевият - постоянство на колебливия. Всеки поотделно сам не би извървял такъв труден път. Заедно покоряваме далечината и височината. Снегът става все по-дълбок. Наклонът - все по-променлив. Общата стъпка се нагажда към новите мъчнотии.

Нищо друго не гледаме, само да вървим.

Любовта преодолява инерцията

Един-единствен поглед често се вдига.

Нейде откъм опашката на върволицата този упорствуващ поглед не се задържа о гърба на предидущия, а го прехвърля като зид, който му пречи. Андро търси между другите движещи се плещи някаква пролука, за да съзре там, далече напред, тънкия, чуплив силует на Зорка.

Едно чувство го носи като в облак.

Девойката не изостава. Старае се да крачи с едра, издръжлива стъпка, съразмерна с калибъра на предидущите грамадни крачки. Тя е с пухкаво калпаче, което придава нещо съвсем детско на лицето й. Но вече надява качулката на анорака. Сякаш е в скафандър. С това тежко алпийско облекло фигурката й няма онази крехка грация, която й е присъща, но погледът на Андро я разгатва при всяко нейно движение. Тази скрита гъвкавост го увлича още повече, тъй като го принуждава да я търси и допълва с въображението.

Горазд се обръща назад към нея:

- Умори ли се, да ти взема раницата?

- Никак! - казва Зорка без дъх и брани раницата от ръката му.

По жестовете им издалече Андро чете думите и мислите, разменени между двамата.

- Следвай въжето! - заръчва Горазд и омотава кръста на Зорка с жълто перлоново въже с червена нишка, а другия му край навива на примки през рамото си.

Крачи пред нея и с едно подръпване на въжето възстановява равновесието й. Сякаш по това въже се прелива цялата му нежност към нея. И стойката на Зорка се изправя с почти свръхестествена решимост да върви срещу премеждието. Каква увереност и пълно упование в широкия мъжки гръб пред нея, който я води под закрилата си.

Навремени Горазд се обръща да се убеди, че тя го следва. И от нея, слабата, добива сила. В очите й той се вижда пречупен като лъч и върнат обратно към себе си, променен, обичан, удивен от собствения си образ.

Андро изотзад следи всяко движение на двамата. В неговия поглед се получава двойно пречупване: той вижда как другият се отразява в цялото същество на девойката. Търси непостижимия полъх на любовта. Предугажда промените по лицето на Зорка при всяко придръпване на въжето.

Двамата вървят, свързани с едно въже. А третият далече зад тях е привързан с невидимо продължение на същото въже, което го тегли напред и му дава невероятна сила.

Пред очите на Андро се сливат фигурите им. И този двоен силует е неговият хоризонт, който му затуля всичко останало.

Самотникът се вживява в чуждата любов

Поетът е роден самотник. Твърде много мисли и копнее за любов, за да може да я реализира.

Със своите опънати антени той лови чуждите трепети и си ги присвоява. Водовъртежното чувство между тримата: Зорка, Горазд и Андро, безмълвно и необяснимо на самите тях, търси израз и въплъщение в неизречените образи на Поета:

Ние сме онова, което прави от нас любовта.

Срещне те стар познат и се провикне: - Какво става с тебе? Не мога да те позная!

Ние сме онова, което кара другите да кажат: - Не си ти!

Ние сме онова, което кара самите нас да се изплашим: - Какво става с мене? Не мога да се позная!

Всичко онова, което ни сковава в собствени граници, не сме ние.

Ние сме, когато станем своята противоположност.

Когато се изскубнем от верижката и изненадаме себе си.

Ние сме онова, което прави от нас любовта.

Така си мисли Поетът с ритъма на стъпките си в снега. Този монотонен ритъм на вървежа като някаква пулсация приобщава всички ни към сънното ядро на всемира, отвъд времето и пространството, в безмълвния кладенец на звездния сняг.

Поетът може би познава любовта откъм единствената страна, която истински я разкрива и осветява: неосъщественост.

Поетът върви унесен. Може би една от формите на споделена любов е поезията.

А в сянката на облаците снегът помрачнява все повече и добива сив, студен, металически отблясък, от който нещо в нас се отдръпва като при насочено острие на нож.

Този, който върви напред, се уморява най-много

Смяна на втория с третия.

Присмехулникът се оттегля встрани, омаломощен от борбата със снега и стръмнината. Малко забавяне, докато бъде заместен от следващия.

- Редът на Деян! - мисли гласно Дара.

Сега напред би излязъл Деян. Невидимото му присъствие за миг пробягва като тръпка на опомняне през всички нас. Навярно би се огледал внимателно, би претеглил на везни вятъра и снега, би повел групата с онази съобразяваща стъпка, свойствена само на възрастта и опита.

Асен отвръща на Дара отдалеч:

- Гробищата са пълни с незаменими хора!

- Друго не можа ли да измислиш? - отеква Дара.

Никифор се обажда:

- Само Деян може да ни оправи в буря.

Суеверният добавя с един особен тон в гласа си, от който неволно изтръпваме:

- Никой друг не познава така планината!

Дори Бранко, дето не зачита авторитети, признава:

- Старите алпинисти са му измислили прякор: Деян Маркировката!

Присмехулникът пак запазва последната дума за себе си:

- Ако беше тук, нямаше да му обърнем толкова внимание!

Водачът най-отзад по навик търси слабичкия, невзрачен силует на отсъствуващия, за да провери по него посоката, която е избрал.

Другите в стремежа си да прогоним растящото безпокойство от липсата му си разменяме заядливи бележки за другаря, готвил се много по-издалече и по-сериозно от всички нас за този траверс, а единствен неуспял да дойде по непонятни причини.

- Жалко за нощните му тренировки! - напомня Зиморничавият.

- Не си отспа човекът! - добавя Никифор.

Дара ни успокоява:

- Сега си отспива на тавана!

Празното място на Деян се заема от следващия.

Нов пъртиноразбивач - нова сила във всички

На първо място излиза Горазд.

Неволно го поглеждаме през очите на Зорка.

Едва сега проличава колко едър и широкоплещ момък е той и как привлекателна е неговата мъжествена грозота.

Сякаш няма да се измори така бързо, както другите.

Явно е, че при него решава не съобразителността, а енергията и якостта. С видима наслада и упоение от собствената си сила той започва да врязва пъртина в преспите.

Зорка точно зад него затъва в дирите му. Тя се сили да бъде достойна за първия, нейния любим.

Готова е да го следва докрай. А може би на нас се иска да бъде така и ние преувеличаваме чувството им.

Горазд с тила си я вижда как гордо върви след него. В нейните стъпки той търси отразени своите, проверява себе си в нея.

На тия двамата е по-лесно. Те се обичат. Планината им е до колене.

Андро изотзад с още по-тръпно внимание следи всеки нюанс в движението на влюбените. Пие двойния им силует на едри, жадни глътки. От това жаждата му се разпалва още повече.

Изчаквайки всички да го подминем, Присмехулникът се нарежда последен. Едва поел дъх, подхвърля нещо. Не го дочуваме.

- Какво? - вика Дара, която не иска нищо да изпусне. - Радиотелефонът откача!

Присмехулникът повтаря по-високо:

- Деян блести със своето отсъствие!

Какво ни прихвана? Край нас, зад нас, навред неотстъпно крачи Деян и ни настига с думите, казани мимоходом при някакъв разговор и отминати тогава нехайно:

- За планиране и отчитане се хвърлят повече сили, отколкото за изпълнение на самата задача. Става изместване: средствата се превръщат в цел. Човек се изразходва предварително в плановете, заплита се в мрежите на графиците, изгаря в загряването...

Дара се обръща мислено към него:

- Ти не загряваш! Заради един баланс не дойде!

Деян отвръща в предположенията й:

- Може да е заради нещо друго, по-важно от всичко!

Присмехулникът възразява мислено на Деян:

- Изместване... От много умуване не става ли изместване тук? - и сочи към челото си, невиден от никого как сам си приказва, крачейки в опашката на колоната.

Асен пък, далече напред, по някаква телепатична връзка е застигнат от подобна мисъл в друг вариант:

- От много политизиране ставаме аполитични.

Нанагорно

Първият налага на всички своя ритъм на вървеж.

Макар и капнали от умора, ние се увличаме против волята и възможностите си в този енергичен ритъм.

А откъде черпи Горазд своята енергия?

Мислите на пъртиноразбивача са далече от снега, в нещо по-непреодолимо. Той мисли с образи.

Една стъпка: Зорка във всичките й облици, които познавам досега и които все ми се изплъзват.

Втора стъпка: Андро, в единствения му образ, който все ме преследва - с този страшен, влюбен, непропускащ поглед.

Трета стъпка: аз самият между тях двамата в образа, който не познавам още за себе си.

Една стъпка: дали Зорка ме обича, или не може да забрави другия?

Втора стъпка: дали Андро, забил поглед като нож в гърба ми, ще ми я отнеме и пак ще си я върне?

Трета стъпка: дали съм достоен да заменя другия в нейното сърце?

Четвърта стъпка, най-трудната: ако й липсва нещо с мене, както ми се струва понякога, готов ли съм да отстъпя момичето си на другия?

Като че ли за изпитание на силата му, на Горазд се случи най-трудният отрез от пътя. Стига до най-стръмното: сега е моментът. Сега или никога. Мислено повежда със своята Зорка оня разговор, който все не смее гласно да започне, все му иде много нанагорно.

Двамата вървят на разстояние един зад друг.

Цял живот ли така ще вървим на определеното разстояние един от друг? Вървим вътрешно свързани с едно въже.

Ще обгърна крехките й рамене с ръка, внимателно, да не ги строша, и ще подхвана:

- Знаеш ли, Зорко, какво забелязвам?

Усещам я в прегръдката как трепва цяла нащрек:

- Нещо лошо? Познавам по гласа ти!

Как да й кажа? Не мога да й кажа! Трябва да й кажа!

- Всъщност и ти забелязваш...

- Какво? Нищо не забелязвам! - още повече се сепва тя.

Не бива да й казвам.

- Нищо...

- Не, има нещо! Кажи...

Защо започнах? Не биваше да започвам.

- Времето се влошава...

- Друго искаш да ми кажеш! Нещо по-лошо от лошото време. Кажи!

Няма връщане назад за веднъж изтървана дума. Трябва да я доизрека докрай.

- Андро ни преследва с поглед навсякъде.

Едно вцепеняване в прегръдката ми. Отрича прибързано:

- Така ти се струва! Това е изтекла вода!

Вече не мога да се спра:

- Той още те обича.

Сякаш прегръщам един звънтящ трепет.

- Още! Той изобщо не е способен да обича!

Сам не мога да позная гласа си - предпазлив вътре в огъня:

- Но е способен да страда!

Поглеждам я крадешком, дали не събуждам състрадание у нея към другия, и още по-страшно - към себе си.

Зорка вдига вежди, побелели от скреж:

- Защо си мислиш така?

Гласът й е сепнат и това ме сепва още повече.

- Защото аз на негово място бих страдал.

Не, по-добре никога да не повеждам този разговор.

Горазд пори пъртина, обзет от растяща страст. От погледа на третия, впит издалече в тях двамата, струи любов, която им се предава, увеличавайки собствената им взаимност.

Тримата вървят, въвлечени в някакво силово магнитно поле, без да могат да се изтръгнат от него. От кръстоската на излъчванията им пламва във всекиго от тях тройно по-буйна влюбеност.

© Блага Димитрова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 29.07.2003
Блага Димитрова. Лавина. Варна: LiterNet, 2003

Други публикации:

Блага Димитрова. Лавина. София: Български писател, 1977.