СЛОВЕСЕН УНЕС

web | Лабиринт

Една-две думи са достатъчни,
по улицата доловени,
да се навия изведнъж на раковина,
която всмуква сред наваляка
словесния планктон,
процежда го през шупли
и пие тази топла кръв
от вените на въздуха.

Слова попътни - саморасляци,
неозаптими, неподстригани,
макар и с шупнала газираност,
пулсира истината в тях.
Кипящи капиляри на речта,
безсрамни, дръзки и зъбати,
те фалша не търпят,
ще предизвика тромб.
С извечен морски ритъм
изхвърлят всичко мъртво:
шаблони, шлак, апломб.

Обичам улицата на езика -
там мимоходом никне вечното
по устните на находчив хлапак.
Обичам лют пипер на присмех да ме ръсне
и до сълзи да ме задави.
Обичам старческите словеса,
кървящи като грозд, сцеден в пелин.
Обичам граматическите грешки
като внезапни зирки с лъч скосен
в затворнически зид.

Обичам тези звучни беззакония,
прелумващи на кръстопът.
Създават те по-висш закон.
А най-обичам волността, обърнала наопаки,
и словоред, и светоред.
Аз бих се задушила, не преувеличавам,
ако не вдшвам българските думи
като подрумчета-каменоломки,
на вчера и на утре лъхащи
с дъха на непокорни гласове.

1981