СПОМЕН ОТ НИКОГА

web | Лабиринт

Но била съм някога тук, била съм!
В друго ли съществование,
в бъдеще невъзвратимо ли ще съм била?

Тези улици ми са странно познати,
стръмно скосените покриви,
русият вятър, просвистял на велосипед.

Кучет със стъписан нос си ме спомни.
Викат ме по име дърветата.
Тези усмивки, ръснали слънце през ситния дъжд.

В минало несбъднато ли ще си бил мой град?

Свойски ще съм изкачвала витите стълби,
струнна, обичана, литнала,
с леко наметнато рамо от мъжка ръка.

Ще съм проглеждала росно всяка заран
зеленоока в градината,
цяла - уханно предчувствие за моя ден.

Чувам отново как ще съм чувала привечер:
клюцва градинската ножица.
Ох, не късайте тези охрени рози за мен!

Ще съм ги слагала в тази отдавнашна ваза,
пеещи на верандата.
Ще съм изсмуквала от пръста си капката кръв,

за да удостоверя, че аз не съм била сън.

Още веднъж да вдъхна призивния споменен мирис
и да си забравя розите
там, дето аз, истинската, ще съм била.

Копенхаген, 1986