МЕЧТА

web | Лабиринт

Живея в преходим хол.
Пиша в преходим хол.
Спя в преходим хол.

Излизат и влизат през мен.
Тъпчат по моите думи.
Минават през моите сънища.

Прекъсват срещите ми насред.
Прогонват моите мъртви.
С отворен клепач довършвам съня.

Преходима съм и аз.

Нахълтват. Завихря се продух.
Мислите ми се разхвърчават,
събирам ги лист по лист.

На листа - следа от подметка,
на другия - дупка от фас,
а третият - размазан от сълзи.

Не плача. Аз ли? Не, никога.
Но в хола все се разсейвам,
както на летище - транзит.

Силя се да се съсредоточа.

Какво бях тъкмо за какво...
Отплесквам се пак по тая
натрапчива, нелепа мечта:

Ах, самостоятелна стая!
Варосани, голи стени.
Безкрайно пространство навътре.

Прозорец към сляп калкан
без поглед отвън, без бинокъл,
без слънчево зайче в окото.

Без отсечен тополов зов.

Без вестник, подпъхнат под прага,
без радио, без телевизор,
с отрязана жица от телефон.

Без настойчиво почукване.
Без агресивен букет.
Без двучасови "Пет минутки!"

Мой неприкосновен свят,
населен със собствени мисли,
с независими свои слова.

Най-сетне! Какво съм? Съм ли?

И тъкмо да се проумея,
вратата приклещва мечтата ми,
въпросът - съсечен с въпрос:

- Колко ли е часът? -
Ох, понеже съм преходима,
през мене изтича времето.

Жив часовник съм аз.

Забравих най-важното, боже!
Да зазидам единствената врата
на своята самостоятелна стая.

1985