КЛЮЧ

Спирална поема

web | Белези - 2

1.

От детството ми ли изпратен сняг
засява вечерта със светлина?

Към топлата хралупа се прибирам
при книги недочетени
и недопита изповед.
А хрипката на вятъра
заседна в гърлото ми - самоукор,
задето много закъснях.
Но де е ключът?
Цяла се претърсвам,
обръщам паметта си като джоб
и в раните си бъркам... Няма ключ.

От стръвно бързане навън в света -
дали съм го забравила отвътре?
Или през пръстите ми се изниза,
доде зашепях облаци?
Или за шум го размених?
Изскочих млада, щурава,
по стълбището рукнала,
от пяна цялата,
а се завръщам утаена,
задъхана, обрулена до лист.
През две-три стъпала се спирам
да ме настигне изнурената душа.

2.

Душа, разкъсах те на струни,
начупих те на ключове
за забранените врати.

А в бързеите на годините
изпуснах онзи малък,
едничък ключ за у дома.

Сега къде и как без ключ?

3.

Без ключ в света си по-зле
от пътник без билет
и без юзда ездач,
и кораб без звезда.
Без ключ не се отваря
ни поглед, ни усмивка,
ни дума, ни мълчание,
ни глъб, ни висина.

Без ключ баща ми само
минава през стени
и през залостени врати.
За мъртвия прегради няма.

Ах, с колко скръб ме гледа -
не може той да ми отвори,
за да се прибера
най-после у дома.

4.

У дома - магията на тази дума.
Дим се вие или щъркел над комина в сур калпак.
Котка с бял мустак небето гъделичка.
Стряхата цвърчи - гнездо на лястовици.
Зарзали валят в тревясалия двор.
И вратата денонощно е отворена за спомена.

У дома - познат и приютяващ мирис на уют,
на ютия върху ризата изпрана на деня,
на мъхнатобузи, лунни дюли - лампи над долапа,
на кълбяща пара от чорба копривена,
на нощувал в орехова шума шал,
на излъскан праг от ходилата милващи -
тъй пропит от чистота, че не посмявам
да пристъпя с тази прах и кал от гузния си път.

5.

Път - проточен повик към света.
Свят - крайпътен префучал пейзаж.
И какво от всичко ми остана?
Кръпки от лицето на света,
произволно снадени у мен

като счупена гротескна маска.

И начален тласък,
който дадох си сама.

8.

Сама стоя като изпъдена

пред собствената си врата.

Там, вътре, е потънала в креслото
прощаващата сянка на баща ми.

Шпионката вторачва в мене
угасналото майчино око.

А брадвата е лед-студена,
забравена от мъжката ръка.

Не се долавя от пианото
ноктюрно с романтичен ромон.

Пресъхнали са всички гласове.
Звънецът изрешети празнотата.

И детски стъпки не дотичват
с най-радващата радост на света.

Зящо не ми отваря никой?
Ти мой ли си, или си чужд дом?

14.

Дом! Дум-дум-дум! Отвори!
Дом - кръстопътен друм.
Дом - моя крепост картонена,
извърнал от мен лицев спазъм,
заклещил врата като челюсти,
защо не ме пущаш да вляза?
Как вие бездомникът вятър!
Наказваш ме права отвън
за цяла нощ или завинаги?
А как се създава нов дом,
когато е паднал снегът?
Дом, по домашному строг,
какво не можеш да ми простиш?
Какво табу накърних,
какви завети погазих,
какъв висш закон на Дома
коштунствено наруших,
че ти ме изхвърляш в това
немито чистилище-стълбище?

15.

Стълбище вито - Живот.
Вярвах наивно, че аз те изкачвам,
без да стъпя на ничий гръб.

Всъщност всяко стъпало е гръб.
Сянка връз сянка вградени.
Крути каскади от подути крака.
Стълпотворение от кариатиди.

Те се катерят тежко нагоре.
Стълби от поколения.
Носят идващите след тях.

Вавилонска кула от гърбове.

Все по-превити. Все по-задъхани.
Тъкмо да стигне по-горен етаж,
рухва носачът и става стъпало.

Още е топло. И ето, следващият
вече е стъпил на клетия гръб.
Може би той ще достигне тавана.

Всички усилия нима са напразно?

А над тавана ще се открехне
през отвъдната капандура
витата стълба на Млечния път...

Стълбище - старо, гърбато стоного.
Някога литнах от гръб на гръб.
Миг... И подложих гърба си товарен.

За да се качват други сега.

20.

Сега накъде?
Отвред насъбрах
от дълго, налудно лутане през годините
огромен възтежък сноп ключове.

Едвам го довлачих
като ехтяща зловещо верига на каторжник,
която препъва нозе и ръце.

За сънища ключ
и ключ за петолинията на жиците,
и ключ за ребуса на любовта.
И ключ за стиха,
и ключ за единната формула на Вселената,
и ключ за тест на Съдбата и проч.

От глава до пети
окичена с ключове като скачаща кукерка,
не мога избяга, не мога се скри.

Дрънча отдалеч
и трескаво се претърсвам за една неизречена
ключова дума под ключ.

21.

Под ключ, мои мисли -
зад стените на слепоочията.

Под ключ, мои сълзи -
зад решетките на ресниците.

Под ключ, мои рани -
зад собствения си огън спечени.

Под ключ, мой език -
зад резето на зъбите.

Мълчание с кладенчов ек
капе връз камъка на гърдите ми.

Додето избликне речта,
облекчавайки болката.

Само дайте ми ключ -
дума една-единствена!

Ключ за участ без дом.

25.

Без дом - под проливно небе,
      в тъмнини безадресни,
      сред панелни термитници,
      в чуваеми клетки,
      без резонанс на взаимност,
      в самота, в пустота.

Това всичко е още нищо пред:

Без дом - под домашния покрив,
      в задомения димен здрач -
      там е истинската бездомност,
      когато един по един
      си отиват най-скъпите
      и ти осиротяваш безспир.

И всемирна обездоменост те залюлее.

35.

Люлее ме копнеж от детството.

Да срещна Бъдни вечер.
      Сняг от сбъднат спомен
      се рои на светулки у мен.

Край постната трапеза
      свещ от свещ се пали
      и душа от душа.

С тамян се прикадява
      и лъхва на утеха,
      на упование и любов.

А бъдникът в огнището,
      разгорен в очите,
      с огъня ни е слял.

Възлитаме с молитва
      над себе си самите,
      над страха, над смъртта.

От вените небесни
      кръв ни се прелива.
      И запява плачеща звезда.

Благословен бъди,
      насъщен като дишане,
      вездесъщ като светлина,

от пулса на Всемира помпан,
      завъртан от Земята,
      вечносъщ, вечнонов -

животодаен ритъм.
      От сняг - в цвят.
      От цвят - в сняг.

44.

Сняг цялата извътре ме пречиства.

От детството ми ли изпратен сняг
засява вечерта със светлина?

Стоя сама, бездомна пред дома.

Една снежинка на дланта ми кацва
и милосърдно се топи в сълза.

Поемам я с надежда вместо ключ.

Да ми отключи жажданата нежност -
последния и първия ни дом.

Август - септември 1987
Черноморие