ДОМ

Тема с вариации

web | Белези - 2

1.

Дом - мит. Дом - ад. Дом - дим.
Дом - моя крепост наопаки,
където съм въдворена.
Градя го с рушене на себе си.

Керемида по керемида - крилете ми.
Греда по греда - гордостта ми.
Пирон по пирон - перата ми.
Кирпич по кирпич - мечтите ми.

Какво остава от мене?
Откъртена кариатида.
Вградена сянка на птица.
Гореща пепел в огнището.

А другият вариант - без дом.

2.

Без дом... Защо ми е дом?

Светът ме зове през прозореца -
разгърден, безкраен, световен!
Но трябва прозорец, за да го съзра.

Така е устроен гледецът ми.

Отвътре навън - копнеж.
Отвътре навън - почуда.
Отвътре навън - към всичко.

Без дом - това е без свят.

Стоя на прага и питам се:
Какъв смисъл влагам в символа "Дом"?
Каква му е всъщност ядката?

Какво е днеска домът?

3.

Домът е тайна за самоте нас.

Едвам се облягам на стената
на своя дом, за да стоя изправена.
И кротко ме подкрепя той.
А всъщност аз със рамо го крепя,
за да не рухне... Тънка е стената -
илюзия за вътрешна опора.
Единственият мой заслон
срещу разрухата отвън
е силата, с която дом жадувам.

4.

Жадувам домашната атмосфера,
от озвора на детството вдишана.

Какъв е съставът й? Тя ли ще лъхне
от климатичната инсталация?

Къде е последният адрес на уюта?
В сандъка ли на телевизора?

В запаса ли струпана е топлината
наред с алкохола в хладилника?

Дали ще запълните с вносни вещи
празнотата, от прага зинала?

Дали прословутият микроклимат
е в мирисната мимикрия?

Или домът се издими през комина
със живия огън в огнището?

Издимен, издомен, издънен дом.
Обител на разбита любов.

Къде са сенките, заиграли
от пламъците наоколо?

Защо замлъкнаха гласовете
в семеен кръг на трапезата?

Замръкват ли още да чешат езици
по събрания таралежови?

И кой дома от дома изтръгна,
превръщайки го в общежитие?

Ще си взема куче - дано надуши
на дома следите изгубени.

И всеки срещнат ще питам: не е ли
попадал на дом случайно?

5.

Случайно може ли да има
спокойствие над твоя дом,
когато вън е ад и хаос?

Говориш тихо, но отвред
нахлуват през стените крясъци,
заставяйки те да крещиш.

И ти крещиш, за да те чуят.
И близките крещят на теб.
И никой никого не слуша.

Балсам е само глухотата.

А врясъкът със врящ катран
пробива ушните ти тъпанчета.
И хукваш сякаш от пожар.

Далеч от пъкъла домашен!
Далеч от обич и от дълг!
Далеч - в света обездомен!

Спасително поредно бягство.

6.

Бягство - убежище безприютно,
накъдето ти видят очите.

Себе си да намериш отново,
насаме със себе си да останеш.

Между безпаметни, тъпи тапети
в някаква стая - хотелска килия.

Пълно възглаве със сънища чужди
всмуква твоето жадно безсъние.

Мисълта ти оълзи по тавана,
както охлюв, увиснал над пропаст.

Целостта ти - отвън навътре.
Същността - отвън навътре.
Глъбините - отвън навътре.

Но не губи ключа за дома си,
че тогава и ти си загубен.

Суеверно по детски ще стискаш
своя палец в празната шепа.

7.

Шепа пръст върху вас, които
някога ме обичахте.
Сякаш пепел посипвам в огнище
върху живи въглени.

Още тлеят до идната среща
в тъмната нощ очте ви.
Никъде другаде не съществувам
по-хубава и по-чакана.

Шепа пръст вместо думите, дето

не произнесох никога.
Шепа пръст от земята в земята -
брачното ложе за всички ни.

Все по-студено, все по-пустинно
става без вас наоколо.
Все по-далече сте вие, които
някога ме обичахте.

Шепа пръст върху вашите шепи,
топли и пълни с прощаване:
прелетни птици - преди да отлитнат,
тръпно ми кацат на рамото.

8.

На рамото на любимия бях цигулка.
Склонила глава, в духа му заровила дъх,
усещах стаена как той извлича от мене
най-чистите тонове и ме превръща в музика
с една астрална вибрация на нежността,
чието верижно ехо все още отеква
дълбоко из пещерите на моите сънища.

9.

Сънища - подслон за безпризорната.
Най-силната любов не свърта дом.
Витае тя в отворени селения.
От дъжд и вятър си плете гнездо.

От птичия си нокът драскотината
сама разчопля - да не зарасте.
Сама си изкълвава тя зениците,
изпречва се пред себе си сама.

И гонена с нагон на самохищница,
опазва вечни само мимолетности.
И най-потайната й глъбина
от най-повърхни полъхи се буди.

10.

Буди ме тихо, познато до тръпка
хлопване посреднощ.

Грижно за нещо ме предупреждава
майчината ръка.

Аз се размислям, вторачена в мрака:
нещо ли важно проспах?

Нещо забравено ли нашепва
вехтия скърцащ скрин?

Призраци от корнизите слизат,
тъжни усмивки ръмят.

Люшват ме сенки скосени от клони
в пазва от зеленина.

И неусетно в сън се унасям.
Мириси. Спомени. Дом.

Майка ми с пръсти свещта угася,
сякаш лови звезда.

11.

Звезда незадомена над покрива
на моя несменен дом.

И бомби почти го сринаха,
и люшка го земетръс.
Но в огън изпод пепелищата
той вдъхваше пак душа.

И все по-дълбока е тягата
на свечеряване към дома.
И все по се свива сърцето ми:
какво ли ме чака там?

Дали ветровита бездомност,
сънуваща, че е дом?
Или като чаша от устните
издърпваща се любов?

Каквото да бъде, завръщам се,
мой дом прокуден... Прости!

12.

Прости ми, дом, че те превърнах
      в кръстовище на ветрове,
      в оброчище на облаци,
      в странноприемница за сънища,
      в гнездо на стихове -
      ту пълно, ту напуснато.

Прости, гнездо на стихове,
      че те изплетох над комин
      сред кухненските пушеци,
      сред саждените грижи
      и с птици ту прелитащи,
      ту пак отлитащи, и пак...

Млъкни, сподавен вик за дом!

13.

Дом - дим. Дом - ад. Дом - дар.
Руша го безспир и пак го градя
с разбитите тухли от себе си.

Ах, тресне ли болест, несрета, страх -
как топло е да сме заедно,
как липово лъха лечебният чай,
как тихо, благословено е
любов да прелива очи в очи,
сред развалините от думите
без думи сговорно да се приютим
и в сумрака на покрусата
сами да си бъдем крепост-дом.

Дом - скут. Дом - срут. Дом - свят.

Август 1987