ДА ПОГОВОРИМ ЗА ИЗКУСТВО...

Албена Вачева

web

Наскоро излезе от печат книгата на проф. Розалия Ликова "Литературни търсения през 90-те години. Проблеми на постмодернизма". Всеки, запознал се вече с текста, ще ме разбере, ако кажа, че е много трудно да се дават оценки за този труд. И може би всеки ще открие сам за себе си причините за тази трудност. Съществува обаче нещо, което изисква да се надмогнат тези причини, за да се мотивира и провокира един сериозен научен дебат. Това е куражът. Професионалният кураж на проф. Ликова да продължи традицията на своите изследователски търсения и да допълни картината на своите прочити на литературните и критическите реалии в България през целия ХХ век.

Да поговорим за изкуство..., българска ЛИТЕРАТУРА - с главни букви... Много са възможните херменевтични призми, приложими към текста. Много са и възможните обобщения. Въпреки риска от иманентно присъщото на всяка генерализиция противоречие, и дори отрицание, ще си позволя категоричността да кажа, че това е книга за литературата като изкуство. Своеобразен разговор за силата на съществуващото художество и за неговите традиции в българската литература през изминалото столетие. Както и за промените в него. Именно това съществуващо изисква професионален кураж. И познание. Защото става дума за един процес, чиито очертания са в динамиката на събитийно случващото се, динамика, провокирана от едновременността на, по думите на Ихаб Хасан, "приемственост и разрив, диахрония и синхрония". И защото става дума за все още формираща се научна традиция, отдала енергия за теоретизирането на едно понятие, в чието съдържание да се обеме цялата тази динамика. Към всичко това може да се прибави и съществуващото трето "защото" - функция на първите две - авторски да се премисли създаденото дотук.

В тази връзка не е изненадващо, че в дълбинния пласт на изследователската идея стои въпросът за философията и естетиката на художественото произведение. По-точно казано, на художеството на произведението. Анализирайки рефлексиите в изкуството и от изкуството, авторът се оттласква от идеята за очевидността-на-традицията и търси корените на постмодернизма през призмата на българските литературни практики през 90-те години, в едновременността на културната дисперсия. С оглед на това, постмодерната кохезия, очертана от Розалия Ликова, е базирана не върху аналогиите и у-подобяването, а върху автономизацията и рефлексивното ежедневно препрочитане на културната кохерентност. Един подход, който сякаш е самоочевиден за всеки, изкушен в една или друга степен от проблемите на "постмодерната ситуация" (Лиотар, 1996). Бих се съгласила с подобно твърдение, но с една уговорка - че това впечатление е само първоначално, защото в реализацията на изследователския проект е залегнала не идеята за критическо преформатиране на философски гледни точки, а за диалогизиране с тях.

Смятам, че именно това диалогизиране очертава цялостния облик на изследването, тъй като става дума не за неоканонизиране (в смисъла на идеите на А. Кьосев за литературния канон) чрез различаване, а за обективиране на литературното поле (Бурдийо, 1997), посредством вътрешнокогнитивно съотнасяне. Съотнасяне, което е част от една възможна биография, останала встрани от социологизираното номиниране или автономиниране. Това е, което, според мен, реализира Розалия Ликова, отделяйки сериозно внимание на проблемите на постмодернизма като състояние на културата на постиндустриалните общества.

Научната коректност и желанието на автора за пълнота в изследването на взаимоотношенията между художествения текст и културния код са реализирани в почти необятен калейдоскоп от теми, концепции, творци и произведения. Въз основа на него, на текста, Розалия Ликова разговаря и полемизира. По този начин художественият текст се разглежда в единно дискурсивно цяло - едновременно реализация и генератор на смисли; роден от метатекст и раждащ метатекст. Всичко това подтиква изследователя към разговор - разговор, който съдържа в себе си разсъждения за литературата, културата и духа на тяхното време. Което по същество е един от възможните херменевтични прочити, извън готовите, терминологично усилени класификационни схеми.

След всичко казано, може да се добави, че са много отговорите, които проф. Розалия Ликова дава в своята книга. Много са и въпросите, които възникват пред читателя, докато я чете. Това е и второто ми "оправдание" за този отзив. Третото "оправдание" е в увереността ми, че книгата, предназначена за "студенти, преподаватели и за всички читатели с интереси към съвременната българска литература", ще удовлетвори очакванията им и ще провокира размисли... За съвременното състояние на литературата и културата и за бъдещите разговори в полето на хуманитаристиката по проблемите на постмодернизма.

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Бурдийо, П. Практическият разум. София, 1997.

Кьосев, А. Българският канон? София, 1998.

Лиотар, Ж. Постмодерната ситуация. София, 1996.

Хасан, И. Към понятието за постмодернизъм (Послеслов към "Разчленяването на Орфей). Прев. от английски Милена Попова. // Електронно списание LiterNet, 09.04.2000, № 4 (5) <https://liternet.bg/publish1/ihassan/hassan.htm> (13.01.2006).

© Албена Вачева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 13.02.2002, № 2 (27)