ИЗ "СОЦИАЛИЗМЪТ: ПАМЕТ И РАЗКАЗ.
Романът и мемоарната литература
за близкото минало"

Албена Вачева

web

Политически строй и творческата легитимност

Голяма част от мемоарите, написани в последните две десетилетия, и дневниците, водени по време на социализма, но издадени след падането на режима, са от писатели или литературни критици. Те могат да послужат като ценни документи за механизмите, по които се е осъществявала връзката между партийната идеология и литературата, институционалната организация и йерархичните редове в полето на литературата.

Тоталитарна България, видяна и описана по-късно от писателите, изглежда различна от тази, описана в текстовете на преследваните и попадналите в затвора лица. Независимо от разликите обаче, във всички мемоарни текстове може да се открие обща константа, която често пъти е обект на дистанцирано обговаряне. Става въпрос отново за страха, но вече проектиран не толкова през измерението на телесността и физическата цялост, а от гледна точка на социалния престиж и професионална реализация. В спомените на писателите страхът от преследване се отразява в опитите за рационализиране на превърналата се в закономерност "случайност" в един момент бързо да се разделиш с привилегиите и заеманите постове. Причината е в това, че не творческите заслуги и личностните качества са довели до определен социален и творчески успех, а - както показват свидетелствата на времето - висшата "благословия" на диктатора и сложните политически игри, в които активно са вземали участие интелектуалците. Разсъждавайки върху вътрешната логика на властовата дисеминация, Димитър Бочев търси основанията на всеобхватния страх, обхващащ както овластените, така и лишените от власт хора. "Защото страхът е общонароден, национално бедствие. Авторите и разпространителите на страха, които кроят наказателни закони и униформи, за да плашат, са не по-малко изплашени от жертвите си. Ако жертвите им се плашат от тяхната сила и власт, те се плашат от системата, която са изградили и която може при най-малкото сътресение да бъде насочена срещу тях самите" (Бочев 1993: 30).

В техните текстове отношението към историята е различно от това на хората, преследвани, затваряни и в последствие емигрирали. Участието в политическия и социалния живот в страната неминуемо се отразява в начина им на писане за миналото (в някои текстове отражение намира и сътрудничеството не само с властта, а и с тайните й служби). Като цяло, мемоарите носят в себе си осъзнатата рефлексия за значимостта на техния автор, което се изразява в правото му да разказва периода през собствената си гледна точка и през индивидуалното преживяване на важни и с историческа значимост събития. Впечатлението е, че тези текстове са дистанцирани от конкретиката на болката (с малки изключения) и механизмите за пряко физическо насилие, а се проектират по-често върху едрото платно на социалната публичност. Поради тази причина те имат претенцията (невинаги добре обоснована) да разказват общовалидни истории.

Ако се търси и друг общ знаменател, той е функция от представата за социален престиж и се открива в множеството разкази за творчеството, с които са изпълнени писателските мемоари. Тук залогът не е човешкият живот, а като основен се извежда проблемът за творческата легитимност във времето след комунистическия режим. Множеството направени компромиси - достигали в някои случаи до сътрудничество със службите за сигурност на комунистическата държава - карат голяма част от мемоаристите да се почувстват длъжни "да обяснят" причините, предполагащи колаборационизма с режима. В това се изразява и метатекстовата функция на споменните текстове спрямо художествената литература, създавана през периода. Мемоарите трябва да обяснят защо един или друг текст е написан по определен начин, при което водещото в него е не естетиката или някаква психологическо-философска постановка, а определящите за периода постулати на партийната идеология. Най-често свързани с пряко пропагандиране на догматични клишета или, според изискванията на социалистическия реализъм, отразяващи в интерпретативния ключ на вулгарния социологизъм обществения живот в страната.

По силата на връзката между литературното и историческото, този тип мемоарни текстове съдържат в себе си стратегии, насочени към съзнателното самоизграждане на творческата биография на писателя. В това биографично конструиране, споменните текстове се очаква да бъдат привличани като източници на информация от първа ръка, което ще се превърне в градиво за бъдещите литературни изследвания.

Голяма част от мемоарите започват от детството на пишещия - или в някои случаи - от неговата родова история. За разлика от спомените на лежалите в затворите, които изграждат разказа си преди всичко върху травматичното, свързано с тежестта и репресиите около преследването, писателските мемоари разгръщат друг тип наративни стратегии¹. Те се полагат в стремежа да се създаде цялостен автобиографичен разказ, в който социалното и частното се пресичат и взаимно се допълват и доизграждат. Това пресичане - осъзнато по-късно - се случва още в най-ранните детски години. То по категоричен начин поставя знаците и определя следващото време.

Времето на детството при мемоаристите най-често се полага в периода преди комунизма, докато младостта и съвпадащата с нея професионална реализация се случва в епохата на тоталитарното управление в страната. Детството в спомените - независимо от трудностите - е уютно време, то излъчва своите сигнали в целия последващ живот. Излъчва и още нещо - в мемоарните текстове то се превръща в източник на етически и житейски послания, които са антипод на "банализираното зло" в епохата на комунизма. Тези послания подчертават (или маскират) компромисите, направени в живота, за да се постигне или възвърне загубения социален престиж.

Откъсването от детството, съзряването - винаги е преждевременно, представено е често пъти като насилствено - с напускане на родното място и продължаване на образованието в по-големия град или - както е в други случаи - в резултат на принуда от обстоятелства, отнасящи се до по-големи групи от хора.

"Чак през онази вълча вечер осъзнах що за велико достояние ни отнеха бомбите - кога ли сме ценили дребната евтина вещ: ключ от дома ти, пък нека бил дом под наем?", пише в "Бомбите" Вера Мутафчиева (1985: 79)², представяйки неволите на евакуацията при бомбардировките на София през Втората световна война. "Лудото спасяване" е времето, в което човек вижда "реалното лице на неговия ближен", научава и множество практически въпроси, сблъсква се с екзистенциални задачи. Съзрява, независимо от възрастта си. И това съзряване е индивидуално, настоява Мутафчиева, както е индивидуален целият живот, както между другото - трябва и да се разказва за него. Което и прави историчката в книгите със спомени - трите тома на "Бивалици" и "Миналото". В тях авторката разказва цели епохи, преди всичко в свидетелска форма, осъзнавайки важността на свидетелството като значимо за историографията изобщо. Коментарите, които си позволява, са преди всичко с цел да се покаже дистанция към действащите в миналото лица (в това число и към собствените си действия), а обобщенията - доколкото присъстват - са опит да се обясни общият контекст на времето.

При Георги Данаилов (2002) бомбардировките съвпадат по време с неговото детство. Те са и в началото на неговия личен спомен, пресякъл и продължил родовата история в друга посока. Подобно на Вера Мутафчиева, той също произхожда от семейство на интелектуалци, част от културния и стопанския елит на Царство България. Новините за бомбардираната столица го заварват 7-годишно дете, на семейната вила в Боровец, когато семейната вила се пренаселва от евакуирали се от София близки. Въздушното нападение на 30 март срива до основи къщата, която дядото - професор по икономика - упорито изгражда през целия си живот. Няколко години след бомбардировките - в началото на 1950 г. - се отнема софийското жителство на баща му и семейството е принудено да напусне София.

Екстрадирането отваря една цялостна наративна линия, свързана с миналото на рода и детайли от фамилната и родовата история. Впоследствие те се пресичат с разкази за Белене от въдворени в концлагера хора, които Георги Данаилов среща по-късно.

Георги Мишев и Марко Ганчев разказват детството през друга призма. Те, за разлика от буржоазните интелигенти Вера Мутафчиева и Георги Данаилов, не произхождат от "вражеска" за комунистическата идеология прослойка. Напротив, семействата им са от бедни села, никога не са били изселвани от местата, които родовете им от поколения назад във времето населяват. Сред най-тежките грехове - както е в случая с Георги Мишев например - е симпатизирането на земеделците от страна на някои от членовете на рода. Поради липсата на репресии в семействата, както и заради ниската им възраст, рефлексията към социалните процеси в първите години след 9 септември е отразена в епизодични случки, които придават част от напрежението на епохата, но не формират за нея цялостен разказ от първо лице, както е например при историчката Вера Мутафчиева. Дистанцията от индивидуалния спомен и лично преживяното се форматира допълнително през умозрителни наблюдения, формирани в по-късния съзнателен живот. Подобен подход се вижда и при Георги Данаилов, разказващ детството през погледа на детето и впечатленията, които то добива за света. Разказите за Белене например са късни и са в резултат на познанствата му с пострадали от режима по време именно на неговото детство.

Любомир Левчев по друг начин форматира детството в спомените си. В "Убий българина!" (издадена за първи път през 1988 г. и преиздадена отново в 2014) той започва разказа за живота си през справочна справка за основните политически и културни събития в световен план, случили се в годината на неговото раждане. Макар че личните му спомени са, както уточнява, от по-късна дата. Това начало, както и цялостният му по-нататъшен наратив, неизменно следват една стратегическа линия - имат претенцията да разказват не толкова личната история, а сякаш се опитват да покажат значимостта на пишещия за цялостната национална история и култура. Мемоарът си "спомня" времето в свидетелски форми и едновременно с това фабулира в историческа перспектива, разгръщайки в едър растер сюжетните линии на национално значимото. Това засилва художествения елемент в мемоарите и се превръща в перфидна манипулативна техника, отстраняваща автора от отговорността за събитията, в които на практика (според документи и свидетелства на други мемоаристи) той реално и активно участва. "Магическата сила" на историята и на фигурите, чиято дейност той оценява като историческа - в мемоарните си текстове (Левчев 2011, Левчев 2014а, Левчев 2014б) - не се опира пасивно на романтично-сантименталното в колективното съзнание, а действено го провокира, разказвайки за тайнственото, мистичното³ и загадъчното, свързано с чудото на християнството, с вещото знание на Ванга за бъдещото или с фигурата на Людмила Живкова. Както отбелязва Милена Кирова по повод книгата "Ти си следващият", "тук всичко извира от един псевдосантиментален, псевдоаналитичен, псевдонаивен, псевдоироничен, изобщо Псевдошаблон на литературното преживяване, който конструира пишещия субект според собствените му мерки за културна субектност" (Кирова 2002). Според тези мерки всичко е прецизно отмерено - за кого от писателите да се разкаже повече, за да се легитимира собствената позиция, от каква дистанция и ъгъл да се опишат определени събития, за да се снеме личната отговорност за случването им, къде да се "попълни" канавата на разказа с художествени сюжети, за да се избегне свидетелската форма. А тази форма е важна, защото предлага често пъти друга перспектива към нещата. На "писателския десант" с хеликоптер в Кърджали в спомените му не е отделено много място, но за важността й може да се съди от факта, че с нея започва тържественото му слово. Това обаче става ясно от стенографските бележки на Марин Георгиев върху речта на Левчев, държана пред писателите от Кърджали няколко години по-късно. Съпоставката на двата мемоарни текста разкрива манипулативните стратегии на председателя на СБП, опитващ се със задна дата да маскира извършеното (Георгиев 2011: 254-261)⁴. Недялко Йорданов хвърля допълнителна светлина в качеството си на секретар на СБП, "ресорно" отговарящ за организацията на десантите. Според мемоарите му въздушни писателски десанти са извършвани не само в Кърджали, а и в Силистра до времето преди той да стане един от секретарите на СБП. Сред задълженията му са били да подготви подобни налети за Варна и за други големи градове в страната. "Това ми беше дълбоко противно. Сякаш ние, от провинцията, бяхме някакви туземци, които посрещаха скъпи гости от небето и ги развеждаха из своя първобитен остров" (Йорданов 2006: 340).

Университетът в спомените на писателите е другото ключово звено в автобиографичните им наративни конструкции. Поради тази причина Алма Матер е лакмус за функционирането на комунистическата система и дава нова призма на житейския разказ. Университетът е представен като един от важните критерии за личностното им израстване и себедоказване, според който мечтата за реализация отразява личния успех и индивидуалните възможности. Преодоляването на това препятствие обаче се оказва изпитание не само за интелектуалния потенциал на кандидатите, а и за тяхната политическа благонадеждност и приспособимост към системата. Приемът в университета е белег за нормалност - в очите на кандидатстващите, възможност за тяхната професионална реализация и социална интеграция в новите условия. В действителност се оказва, че това е един от множеството инструменти за репресия на комунистическата партия, както по-късно ще имат възможност да установят. Именно висшето училище се оказва още един инструмент за "удостоверяване" на социалната сегрегация на неподходящите за комунистическата идеология обществени групи. Въпреки че са наследници на класови врагове, "декласираните до кота нула" (Мутафчиева 2000: 265) все пак вярват, че влизайки в университета, ще докажат своите индивидуални възможности и ще получат правото да се изградят като специалисти, които могат да имат нормален живот.

Прекрачването на този праг в комунистическата държава е част от съзряването на младите хора, при което най-важното са не техните интелектуални способности, а готовността им да направят компромис и да декларират готовност да изпълняват поръките на комунистическата партия. Така Марко Ганчев например, който като младежки активист е отказал да направи "културно-масова" агитационна проява на пазара в събота вечер, е "свален от председател на учкома и изваден от състава на околийския комитет" (Ганчев 2012: 107). Името му, едно от петте на одобрени за следване в СССР, е премахнато от списъка. Когато успява да намери връзки, за да осигури бъдещото си обучение, един от висшите функционери му заявява: "Спокойно, за следването ти в България няма проблеми!" "Но за какви възможни проблеми при кандидатстване за Софийския университет намекваше, не проумявах - продължава спомените си Ганчев. Ще си взема кандидатстудентските изпити от воле без съмнение, дипломата ми ще бъде отлична, какво още може да има? А те тъкмо от тая година били въвели задължително кандидатстудентските формуляри да се заверяват от местната власт, иначе университетите не ги приемат, която практика по-късно бе отрязала от следване и жена ми" (Ганчев 2012: 109). Марко Ганчев не посочва точната година, но може да се предположи, че става въпрос за 1950.

При Георги Данаилов житейската ситуация е различна и показва от друг ъгъл механизмите на засилване на тоталитарния контрол, разпростиран до най-интимните сфери на живота. "Не отидох на абитуриентската вечер. Нямах нов костюм, нямах пари, нямах си и приятелка. Исках час по-скоро да се върна вкъщи, в Свищов, да прегърна моите хора и да започна да чета за изпитите. [...] Когато публикуваха допуснатите до изпит студенти в Софийския университет, моето име го нямаше. Четох го от горе до долу и от долу до горе един път, втори път. Няма. Не ме допущаха. Толкоз" (Данаилов 2002: 109).

Логиката на новия социален ред обаче отказва да продължи съществуващите механизми на социална нормалност. Създадени са нови правила и ред, които изключват големи групи от населението от достъп до едни или други сфери на обществения живот. "Декласираните" са принудени да търсят отделни начини и подходи, по които да разрешават всеки свой конкретен случай. Всеки един конкретен случай сам за себе си, независимо какви са правилата. Маргинализацията на големи групи хора води до обществената ентропия, която, допълнена от чувството за страх и възмездие, засилва култа към личността, придавайки на партийния секретар героически черти. В традициите на сталинистката идеология той е представен като всесилен вожд и справедлив баща. Това - наред с всички други права, които има - легитимира и правото му да променя социалните и законовите норми в зависимост от волята си. И това работи безотказно, както свидетелства по-нататък Георги Данаилов. Баща му пише жалба до Червенков, който разрешава явяването на приемен изпит. "Няма грешка - моето име се мъдреше заедно с още петдесетина души. [...] Четях и благославях другаря Червенков, четях и треперех как ще се представя" (Данаилов 2002: 110).

В първите години след 9 септември Вера Мутафчиева успява да се запише за студентка в специалността, в която баща й е признат за безспорен корифей преди политическата промяна - история. След завладяването на властта от комунистите той е обявен за "буржоазен професор", а трудовете му - за пример за буржоазен шовинизъм и национализъм. Годината е 1947, политическата система все още създава фалшивото впечатление за многопартийност и плурализъм. Ако се съди по спомените на Мутафчиева, записването в университета е относително свободно, без документи за политическа благонадеждност на кандидата и неговото семейство. При нея проблемите започват, когато е вече студентка. Дъщерята на професора фашист изпада в изолация. "Кратката ми надежда, че ще се озова всред младеж, отдадена на професионалния мерак, с който се впусках в университета, бързо изстина. Моите състуденти ме отхвърлиха като един човек, организирано. [...] Намерих се непроницаемо изолирана от народните маси" (Мутафчиева 2001: 34). Заради името на Петър Мутафчиев, съпътствано "от черни квалификации" по време на лекции и на общи събрания, на които се разгромява буржоазния исторически метод. "През университетското време сякаш онемях. От страх, бе" (Мутафчиева 2001: 35).

Впечатлението за плътна стена, която тази изолация налага, се създава от опитите на властта да наложи принципите на организирания живот в живота на младите хора. По този начин тяхното управление и следене се осъществява много по-лесно; организирана е не само аудиторната дейност, а и свободното им време. Критерий за успешен студент става не овладяването на знанията и преподавания материал, а активността в организираните в подкрепа на властта или в порицаването на инакомислещите "мероприятия".

"Системата на обучение почти не се отличаваше от гимназиалната: сутрин ни проверяваха на вратата за закъснения, пишеха отсъствия, само дето нямахме класна, за да викаме: "Клас, стани! Клас, мирно!" Мит излезе това, което бяхме чували за свободния студентски живот, за бохемства, вечни студенти, крупни удари по казина и барове, любовни подвизи и пр. Времето беше сиво, аскетично, дори неонови надписи имаше тук-там, един-два бара на закътани места, край които минавахме крадешком, за казина изобщо не бях чувал" (Мишев 2014: 166).

Сивотата се допълва от агресията в обществото, на която се дава широко поле. Разместените социални пластове довеждат до пълен срив на ценностите и незачитане на съществуващите авторитети. Нещо повече - те трябва да бъдат делегитимирани, за да се отвори пространство за новите "вождове", за да се премахнат всички заплахи за тяхната власт. Правят се "общи многолюдни събрания съвместно на преподаватели и студенти", както свидетелства Марко Ганчев (2012: 114), на които студентите получават правото да осъждат слабостите на своите преподаватели, унищожавайки публично научния и институционалния им авторитет. "По събранията се държах като паралитик - свидетелства Вера Мутафчиева, - който все пак не пропуска да рипне накрак, да ръкопляска след всяко споменаване на вождовете. Непременно са ме засичали, че отварям уста без звук при скандиране на техните имена, просто иначе не можех, не ми идеше глас" (Мутафчиева 2001: 37).

Перипетиите в университета на комсомолския по това време деятел Николай Генчев са други. Призмата, от която той разказва, е на организационния активист, който дейно се занимава с организирането и участието в различни събрания, митинги и дискусии за бъдещето на строя. Той става студент през 1951 г., като зад гърба си вече има кратък опит на местен функционер. В университета неговата ангажираност продължава: "независимо от разликите във възраст, подготовка и настроение, курсът бързо се сдружи. Беше времето на колективизма и чекиджийството. Почти всеки ден се уреждаха общи мероприятия - я екскурзии, я събрания, я забави. СНМ-то контролираше живота на всеки студент. [...] Особено внимателно се наблюдаваха личните взаимоотношения между студентите. [...] Всеки беше длъжен да съобщава на ръководството за настроенията между колегите, да посещава задължително лекциите, да се готви за упражненията, да бъде активен на събранията и забавите, да записва "доброволно" заеми за възстановяване на народното стопанство и най-вече да изучава марксизма-ленинизма, т.е. трудовете на Й. В. Сталин "Въпросите на ленинизма" и "Кратък курс на ВКП (б)" (Генчев 2005: 63).

Петдесетте години са времето, когато по-голямата част от писателите, автори на мемоари след 1990 г., постепенно стават част от интелектуалния елит на страната. Започват да пишат художествени и/или критически текстове, правят дебют в периодичния печат, получават първите рецензии за публикуваното от тях. Постепенно в техните разкази за времето властта започва да приема и своите антропологични персонификации - ясен знак за тясната връзка между политическата сфера и интелектуалните кръгове в страната. По-голямата част от пишещите стават обект на внимание от страна на управляващите от различни нива в държавната и партийната йерархия, доколкото литературата и изкуството изобщо са сред най-важните средства за провеждане и масовизиране на партийната идеология. В условията на липсващ свободен пазар на културни продукти, комунистическата партия превръща държавния бюджет в източник на средства за финансиране на собствените си идеологически послания. Поставена в ролята на единствен "меценат" в областта на културата и изкуството, държавата, наред с всичко останало, се превръща и в механизъм за плътен административен контрол на културния живот в НРБ.

В мемоарите на различните автори се повтарят едни и същи имена, обсъждат се едни и същи политически и професионални събития, разказват се случки от общия съюзен живот или такива, които са свързани със съвместното прекарване на свободното време⁵. Дори битът на творците, както е представен в спомените, много често зависи от волята на партийните велможи, които в замяна на това изискват лоялност и отдаденост⁶. Тази организация на политическата и културната публичност уплътнява връзката на пишещите с властта. Мемоарите пресъздават цялостна картина - с различна оценъчност и характеристики - на едно общо минало, в което творците са били в пряка връзка и непрекъснат - при това не само служебен - контакт с партийните функционери.

Често пъти тези роли са се дублирали - самите писатели са изпълнявали политически функции или са заемали високи държавни постове. Друга част от тях са губили благоразположението на властта и достъпът им до държавната и партийната администрация им е бивал отказван - за по-кратко или по-продължително време. "След няколко дни - свидетелства Блага Димитрова - се пръсна сензационната новина, че и едните, и другите, тоест цялото единно ръководство, е било викано в присъствието на първия човек, за да си чуе присъдата под форма на новогодишно поздравление, прочетено от Лилов: Група отцепници са водили фракционна дейност против Зарев, против Николай Хайтов, заведущ фонда, т.е. парата, гл. редактор на "Лит. Фронт" Ефрем Каранфилов и директора на издателство "БП" С. Султанов, за да завземат възлови постове..." (Димитрова 1992: 177)⁷. Фракционерите са порицани публично, но не са им наложени наказания, продължава Блага Димитрова. Събраните доноси обаче остават в архива, за да послужат при разчистването на сметките в писателските среди, когато това е необходимо.

Тоталитарният режим, пише Любен Дилов, нанася тежки поражения върху литературния живот в страната. Писателите и критиците са принудени да се съобразяват с партийната идеология, наложена като единствен критерий за правдивостта и естетиката на художествената творба. Наблюдението върху тях и работата им се е извършвало на много нива - от цензорите в партийните комитети и издателствата, през нещатните сътрудници на Държавна сигурност, до близки контакти с управляващите, от които е зависило не само творческото им признание, а и материалното осигуряване на бита им. Голяма роля за всичко това е играел Съюзът на българските писатели, чиято власт над живота на пишещите е била неограничена, по думите на Любен Дилов. "Естествената за всеки пишещ човек потребност от признание бе отклонена в посоката на съперничеството, ламтежа за приобщаване към раздаващата официално признание власт, към блюдолизничеството пред Централния комитет, все едно кой там завежда културата, а най-вече пред самия Тодор Живков, оглавил за десетилетия партията и държавата" (Дилов 2015: 167).

В този контекст спомените и дневниците показват скритите механизми на функциониране на властта в тоталитарната държава, в която единственото сигурно нещо е непостоянството и зависимостта на социалния престиж и личното благополучие на писателите от управляващите и лично от Живков. Той, както пише Любен Дилов, е раздавал равностойни постове на враждуващи помежду си писатели, за да има контрол върху враждуващите групи и своевременно да получава информация за случващото се в писателските среди (Дилов 2015: 168). Компромисът със собствените виждания е другият общ знаменател, който трябва да се направи, за да се получи партийната благословия за творческа благонадеждност. Тя на свой ред е необходимото условие, за да се получи статут - охраняван с членства, награди, право да се публикува и редица други - на български писател. Страхът от възможността всичко да бъде загубено заради творческа или политическа грешка, кара творците да бъдат особено внимателни в своята работа и житейски контакти. Примерите в мемоарите за дисимулация, при които убежденията се разминават напълно с публичното поведение и написаните текстове, са много, но като правило те излизат през оценките на трети лица.

"А при този нов режим Ефрем Каранфилов заради сътрудничеството си в "реакционните" списания на Владимир Василев и Димитър Михалчев, а и заради кариерата си на царски офицер, бе гледан с недоверие", разкрива началния момент от творческата и социалната трансформация на писателя Атанас Свиленов (2007: 125). По-късно той пише възхваляващ текст за Георги Димитров, когото в тесен приятелски кръг нарича предател заради политиката му към Македония. За да преодолее напълно творческата си изолация, намира и "партийни гаранти" в лицето на Георги Джагаров и Андрей Гуляшки, чието доверие е знак за творческата му лоялност към новите управляващи. Така Каранфилов - вече получил и доверието на Тодор Живков - постепенно заема редица управленски постове в областта на литературата.

В личните спомени на писателите разкази за собствения компромис също присъстват, но формите на неговото словесно овладяване се различават. В мемоарите на Николай Хайтов например постът му на секретар по международните контакти в СБП е представен като "най-непривичната и неподходяща" за него работа (Хайтов 2005: 381). Сред множеството манипулативни техники, приложени в мемоарите⁸, е и "деликатното" подминаване на въпроса защо е бил назначен на тази позиция, признавайки: "аз не зная никакъв език, освен да сричам по малко френски и да мога да си поискам хляб на турски" (Хайтов 2005: 381). Независимо от това, Хайтов представя упражняването на секретарските функции по международните въпроси като голям компромис в неговия личен и творчески живот. В спомените му липсва информация за функционирането на СБП, както и за личната роля на мемоариста като приближен на Георги Джагаров. Съюзната дейност е представена през две лични случки. Едната е свързана с включването на "Матриархат" на Георги Мишев в годишен отчетен доклад, заради което Хайтов не е назначен за секретар по въпросите на белетристиката. Вторият сюжет произлиза от напълно неподходящото му функциониране като отговарящ по международните въпроси на СБП. "Дочаквах ги тези господа на гарата, настанявам ги в хотела и настъпваше най-страшното: вечерята - дълга, изтощителна вечеря с много пиене и плюскане, в което почти винаги вземаха участие и неколцината от босовете в Съюза. Тези вечери почти винаги свършваха с напиване в малките часове на другия ден" (Хайтов 2005: 381).

Риторическият похват, с който Хайтов снема от себе си отговорността за случващото се в СБП по време на неговото секретарство, е по същество манипулативен опит за дистанция, реализиран чрез демонстриране на нелоялност към висшестоящите от това време. По-късното отграничаване от лицата, олицетворяващи властовите йерархии в тоталитарната държава, не само освобождава от отговорност, а дори дава възможност да се кокетира с позата на жертва. Репресивните инструменти на властта в случая са представени не като застрашаващи живота на пишещия (както е при въдворените в концлагерите и затворите), а като заплаха за неговото творчество, заради което той жертва например собственото си достойнство.

Разказваното от Любомир Левчев и Николай Хайтов разкрива функционирането на властта, при която упражняването й на практика се разкрива като набор от дисимулативни практики и пълна липса на лоялност към системата. И единият, и другият (и двамата са заемали за по-дълго или по-кратко административни длъжности в СБП, а Левчев и в държавния апарат) за неща, които са били принудени да правят, без да са убедени в правотата и целесъобразността им. Нещо повече, те използват тази дистанция като част от наративните похвати, с които се цели да се предизвика усъмняване в цялостното им присъствие и роля за функционирането на властовите апарати на тоталитарната държава. Разказите на Николай Хайтов за непризнаването на художествените достойнства на филма за Капитан Петко войвода⁹, както и тези на Левчев за прокарването на едни или други "неудобни" и "неприемливи" кандидатури в СБП, са сред многото сюжети, които ги разкриват в ролята им на лица, дистанцирани от партийната власт¹⁰.

За разлика от Хайтов, спомените на Любомир Левчев разказват миналото на езика на властта. Подобна наративна стратегия се открива и в мемоарния текст на Лиляна Стефанова (2016). Заемала дълги години административни функции във висшия държавен апарат, тя също разказва миналото от позицията на облечения във власт човек. Тя е била сред хората определящи политиките на режима, активно е участвала в тях, била е проводник на едни или други решения, свързани с човешки съдби или със значими за развитието на културата събития¹¹. Подобно на Левчев, нейните спомени са спомени на активен и действен човек - участвала в организацията на множество събития, тя ги разказва като особено важни за културния календар на страната. В тези спомени има много история - както и в написаното от Левчев. Те са изпълнени с множество исторически факти, които не будят съмнения (или поне не много често се налага да бъдат проверявани и сверявани с други източници). Проблемът на тези текстове е в манипулативните похвати, които преподреждат политическите събития така, че да се въздейства на емоционалния аспект от колективната памет. В резултат на множеството дисимулативни практики, упражнявани от овластени на всички равнища на държавната и партийната йерархия, се създават разкази за миналото, лишени от критически поглед към репресията и техниките по отнемане на човешкото достойнство. В тези мемоари режимът изглежда "мек" и пропусклив за различни влияния, "режим, но все пак с човешко лице".

Заслугата обаче не е на режима, който до самия си край полага сериозни усилия за контрол върху хората, а в механизмите на дисимулация, които пропукват монолитно изглеждащата власт. Това, което Веселин Бранев, Жерминал Чивиков и Стефан Бочев отбелязват за отчетността и същевременно недобросъвестното изпълнение на задълженията от страна на наблюдаващите ги, се забелязва на всяко ниво, което оставя пролуки в иначе тежката репресивна машина на тоталитарната държава.

"Само не задавайте глупавия въпрос защо сме останали живи - пише Вера Мутафчиева. [...] По нас, познали ред вълни на насилие над поданика, населението е гъсто оплетено в роднинства, сватовства, комшийства и приятелства. Те устояват, макар частично, на всяка промяна в политическия климат. Сиреч, ако винаги се намира кой да те натопи, често ще се намери и кой да го спре - пак частично" (Мутафчиева 2001: 199)¹².

Опасността всеки да навреди на всеки създава и канали за противодействие, което често пъти помага да се избегнат преките противопоставяния и откритите конфликти. Това става възможно чрез намирането на влиятелно застъпничество по строго йерархизираната верига на властта, в резултат на което често пъти се решават едни или други проблеми или комунални нужди. В мемоарните текстове именно тук се разкриват голяма част от личните компромиси (невинаги свързани с творчеството им), които писателите правят със себе си и за които разказват в опита си да представят в нормализиращ ключ практики, свързани с един или друг компромис. В споменните текстове примерите за разпада на институционалността за сметка на връзки и контакти, които полагат патерналистични модели на власт в иначе модерно организирания публичен живот, са много.

Дико Фучеджиев разказва за собствения си принос при ремонта на Народния театър, като в случая личният елемент е представен през нормализиращата техника (Йорданова 2017) за значимостта на културната институция в модерната държава. Когато държавният бюджет се оказва без възможности за обезпечаване на възстановителния проект, директорът Фучеджиев се среща с приятеля си Георги Атанасов, премиер на България по това време. Срещата е "уредена по бързата процедура". Когато Атанасов отказва да намери два милиона долара, Фучеджиев му заявява: "Гошо, при това положение ще трябва да се обърна към др. Живков..." (Фучеджиев 1998: 141). Шантажът сработва, парите са отпуснати и ремонтът е извършен.

За редакционния живот и отговорностите във в. "Стършел" Марко Ганчев свидетелства:

"...Докато самите те [периодичните издания - б.м., А.В.] биваха абсолютно тоталитарни, вътрешноредакционните отношения биваха абсолютно демократични. В тая особеност едва ли има нещо шизофренично. Напротив, тя въплъщаваше две същностни черти на извечната ни народопсихология. От една страна: преклонената главичка - пишем и печатаме това, което изисква началството. От друга страна: никаква йерархична подчиненост" (Ганчев 2012: 163)¹³.

Тези сюжети в мемоарите показват вътрешните логики на функционирането на властта, които "примиряват" индивида, живеещ в тоталитарното общество, с баналността на злото (по Хана Аренд), характеризиращо репресивните условия на установения политически режим. Вътрешният "демократизъм" и уют на интимните пространства, независимо от следенето, подслушването и доносите, дава възможност за преживяване на йерархичния натиск, който често пъти е и резултат от формирани лични отношения и властови амбиции, без да се налага пряко противопоставяне на системата. Наказанието - както го описват мемоаристите - най-често е внезапно и нерядко е случайно, а по-късно настъпва пълна или частична реабилитация, когато настъпят коренни или повърхностни промени в основната идеологическа постановка.

Спомените разкриват как практически - през редица реални житейски ситуации - функционира този властови механизъм в обществото. "Освен че в ония години всички, кой повече, кой по-малко, живеехме със смътното усещане за вина, за, тъй или иначе, волно или неволно съучастие в престъпление. Мъчехме се да го потиснем, да не го признаваме гласно, за да не загубим и последния остатък от уважение към себе си. И унило се утешавахме, че в края на краищата тъй е било винаги - човек се ражда обременен с първозданни, наследствени и допълнително сътворени от него вини, които трябва да изкупва, тъй както други преди него са изкупвали други вини открай време...", прави опит за социално-психологически авторефлексивен прочит на времето Върбан Стаматов (1997: 221). Тоталитарната държава обаче има своя вътрешен апарат да се справи с проблема за индивидуалната вина и отговорността на индивида по много начини. Единият от тях се състои в това, че "държавата си е присвоила всички крайни цели на обществото и че единствено тя има право да ги определя", както пише Цветан Тодоров (1994: 133). Това на свой ред, продължава авторът, снема отговорността от индивида, дава му възможност да намери достатъчно мотивации да се примири със случващото се в ежедневието. Чрез "изземването на крайните цели и свеждането на хората до инструменталния начин на мислене" тоталитарната власт получава възможност да "ги накара да изпълняват възложените им задачи, без да има нужда да изменя моралната структура на личността" (Тодоров 1994: 133). Дългото функциониране на този механизъм обаче дава възможност да се осъществят вътрешните противоречия на режима в опитите му да поддържа единен ред в цялото общество. Дисимулативните практики, които описват мемоаристите, показват не просто неравномерните дистрибуции на властта, а нейната дълбинна корумпираност. Отчетността и формалното изпълняване на задълженията - или "петилетката пет за четири", забавянето или дори неизпълнението им са представени като вътрешна норма за функционирането на системата, което е друг похват за дистанцираност от личната отговорност.

Осемдесетте години на ХХ век - финалното десетилетие на комунистическия режим - се характеризират с известни промени не само в нагласите, а и в реакциите към тоталитарната власт в страната. "Съветската перестройка" - макар и недоверчиво гледана като поредното контролирано "отпускане на желязната хватка на режима" - дава известни надежди на интелектуалците и разширява възможностите за по-честно писане, ориентирано към наличните социални процеси. Промените в очакванията и нагласите обаче стават видими бавно и трудно. В мемоарните текстове навсякъде се подчертава, че почти до самото падане на режима, никой не е вярвал, че краят му е все по-близо. Един от ключовите риторични похвати, с който се демонстрира инакомислие спрямо властта в спомените на Евтим Евтимов например, е често повтарящият се мотив за публикуването на преводни перестроечни текстове в "Литературен фронт", както и на такива, които критикуват системата. (Вторите в повечето случаи са такива, че реферират един или друг проблем, но реално не представляват критика в принципните основания на тоталитарната система.) В своите спомени Георги Константинов (2013, 2015) разказва историята около публикуваното в "Литературен фронт" стихотворение "Квартално събрание", което му донася редица безпокойства в този период. Тежкият въздух, "изпълнен с административна демагогия, страх от истината и най-обикновена човешка подлост"¹⁴, са характеристиките, с които споменът възстановява личното преживяване на близкото минало (Константинов 2013: 82). Константинов свързва уволнението на Евтим Евтимов като главен редактор на вестника с отпечатаното стихотворение, както и с факта, че на страниците му "са публикувани повече свободни думи, отколкото контролираната "гласност" можеше да понесе" (Константинов 2013: 81-82). Самият Евтим Евтимов, "довереният човек", както сам се определя (Евтимов 2013: 148), неколкократно в мемоарите си се връща конкретно на факта, че е бил отстранен от длъжност за това, че е допускал да се отпечатват материали, насочени срещу култа към личността на Сталин¹⁵. Той престава да отговаря за политиката на вестника в началото на 1988 г., времето, когато промените в българското общество стават все по-осезаеми, а безсилието на властта - все по-отчетливо.

Първото политическо събитие, което получава широк отзвук и разкрива същността на властта в страната в последните години на НРБ е свързано с екологичен проблем, възникнал през зимата на 1988 г. То показва бездействието на управляващите и невъзможността им да се справят с обгазяването на Русе и околностите от химически комбинат, намиращ се в съседен румънски град. Създава се Комитет за защита на Русе, в който влизат редица интелектуалци, опитващ се да отстоява граждански и екологични права чрез придаване гласност и публичност на случващото се в града. Липсата на международен авторитет на амортизираното комунистическо правителство не му позволява да предизвика съответна външна подкрепа за действията си и реагира според възможностите си вътре в страната. Сдружаването на интелектуалци без санкцията на партийното ръководство се провижда като заплаха за монолитните устои на тоталитарния административен апарат. Започва активно следене и натиск върху хората, изразили мнението си по политически въпроси, които правителството не успява да разреши. Заради участието си в Русенския комитет, Георги Мишев е изключен от партията. "Георги вярваше, че къщата му се следи, и не без основание - пише Георги Данаилов. - Държавна сигурност не обичаше да остава без работа. Не обичаше да оставя партията и правителството без врагове, ако не можеше да ги открие - се опитваше да ги създаде" (Данаилов 2002: 430).

Мемоарното реконструиране на календара на политическата активност на интелектуалците в последните две години от съществуването на НРБ се допълва от подкрепата, оказана на Петър Манолов през зимата на 1989 г. Отнетият от милицията архив на пловдивския поет е върнат със застъпничеството на Блага Димитрова, Иван Радоев, Георги Мишев и др. (Данаилов 2002: 435). В хронологичното подреждане на събитията следват и два конгреса - на писателите и на филмовите дейци в страната. Вторият става повод да се кажат много истини и да се демонстрира отказ от сляпото подчинение на партийните решения (Данаилов 2002: 438-452).

Ключово събитие в политическия живот на страната е опасната етническа провокация към социалния мир в страната и в региона, наречена евфемистично "Възродителен процес". Макар че заема малко място в спомените на писателите, това е политическият факт, който окончателно демаскира управленските методи на атрофиралия репресивен режим и оставя все по-малко място за дисимулативно колабориране с управляващите в страната¹⁶. Още повече, че този жест на комунистическото управление фокусира и международно внимание към вътрешно-политическите проблеми в НРБ. "Турското лято" на 1989 г., както го нарича Невена Стефанова, е горещо и в прекия, и в преносния смисъл. "Лятото на 1989 продължи да тече все по-гадно. Не бяха направени и най-малките опити за отстъпки или компромиси. Турското население беше насилено да се изселва. Като е невъзможно да се ликвидира изцяло, искаха поне да го намалят, за да не може да търси гражданските си права на малцинство... Веднага след изселването на "екскурзиантите" побързаха да конфискуват жилищата и имуществата им. Разпореждаха се, разпределяха "авантите" помежду си... Озлоблението към нещастниците нямаше граници..." (Стефанова 2001: 249).

* * *

Разбирането, че писателят е морален коректив на властта, а творчеството му е източник на общочовешки ценности, е ключово за всички анализирани мемоарни текстове на писатели, реализирани в страната. Което - от един друг ъгъл на виждане - е свързано с траенето на творчеството, с неговия херменевтичен заряд, пренасящ го отвъд времето на създаването му. Това е една от ключовите причини, поради която за мемоарния текст е важно да обясни направения творчески компромис, да посочи контекстуалните - извънлитературни - мотивации, довели до необходимостта от неговото извършване. Като контрапункт на тази наративна стратегия е стремежът да се опишат и анализират скритите или явни, но останали извън архивите и документите на официалния литературен живот, истории на едни или други литературни произведения. Невъзможността да се отстои позиция за реализацията на творческа идея, липсата на официална възможност да се отговори на репресия срещу художествена творба или критическа оценка, поражда плътен контекст от екстралитературни сюжети, които залягат в основата на редица мемоарни текстове. Те разказват политическия контекст на един период, в който идеологията и литературата са плътно преплетени, а управлението на този процес е на принципите на йерархичната субординация. Организацията на властта предполага внезапни смени на едни или други лица и противопоставянето помежду им. Спомените отразяват тези процеси и чрез тях пишещите разкриват зависимостта си от политическата власт, контролираща целия обществен живот в страната. Залогът обаче - спомените съзнателно или неволно го показват - е различен.

Вододелната линия сред интелектуалците, която се прокарва в резултат на събитията от последните няколко години на режима, катализира започналите по-рано процеси в публичния живот на НРБ. Разделението е налично доста по-рано; основен фактор за съществуването му е отношението към властта. Поради тази причина жестовете на съпротива - независимо как ще бъдат оценени - като плахи, закъснели, хаотични и т.н. - са особено значими не толкова в инструментално (с оглед постигането на някакви реални резултати), колкото в морално отношение. Създава се ситуация, при която за някои хора, предимно интелектуалци, става невъзможно повече да се мълчи, когато става въпрос за репресия в такъв мащаб и срещу толкова голяма част от населението на страната (ако се има предвид например реакцията срещу т.нар. "възродителен процес"). Реакциите им показват, че част от интелектуалците, започнали своя житейски път през петдесетте години на столетието, още от младостта си свикнали със страха, 40 години по-късно отказват мълчаливо да се примирят със случващото се. Тоталитарният режим започва да се пропуква в своята монолитност и показва слабост по отношение на средствата за контрол над определени части от публичния живот.

Жестовете на съпротива са изключително важни не само в битността им на политически актове, немислими няколко години по-рано, а преди всичко с оглед на промяната, настъпила в мисленето по отношение на човешките права и ценностите на хуманизма. Това е форма на реакция срещу подменената нормализация на обществения живот, в която заплахата за физическа репресия се оказва недостатъчен аргумент за отказ от социално и публично поведение¹⁷. "Смятам се за виновна само дето толкова дълго не съм проявявала обществена активност", разсъждава върху поведението си Невена Стефанова по повод разпита заради откритото й писмо, изпратено до главните редактори на българските вестници (Стефанова 2001: 250). Личната отговорност се полага като определящ фактор и стеснява значително полето на компромиса с властта до невъзможността да бъде понасян. Така възстановяването на нормалността в мемоарните текстове (за които този въпрос е важен) се представя през разбирането за пълноценната реализация на човека в обществото, през сложното преплитане между личностната реализация и социалното присъствие. Страхът за себе си е осмислен през категориите на хуманизма и общностното живеене, което променя перспективата за осъзнатата роля на писателя в културния живот на страната.

БЕЛЕЖКИ

1. Тук трябва да се направи уговорката, че не става въпрос за някаква универсална класификация. Едрият растер е по-скоро за удобство при организацията на множеството текстове, като всяко изключение, което е регистрирано, ще бъде отбелязвано. Веднага трябва да се каже, че спомените на Йордан Вълчев например не споделят този наративен похват, а са изградени върху едно ядро за лагера "Куциян" и отделни случки от различни периоди на живота му - вж. Вълчев (2012). В друг интерпретативен ключ са решени и спомените на Анжел Вагенщайн. В центъра на неговия разказ е положен травматичен сюжет за ареста и очакването на изпълнението на смъртна присъда заради активността му като ремсист. Болката надхвърля възможността на тялото да понесе физическото насилие (Вагенщайн 2011: 132). Именно травмата, получена в защита на идеали, е, която психологически мотивира мемоарните стратегии на Вагенщайн. Добавена към пълната му творческа реализация, той в крайна сметка конструира разказ, който е "щадящ" издевателствата на установения комунистически режим. Вагенщайн не проявява чувствителност към социалните и личните травми, нанасяни от режима. [обратно]

2. Позовавам се на издание от преди 1989 г. не само защото то е преиздадено и в последните две десетилетия, а и защото то е практически началото на нейната споменна поредица, продължила с "Разгадавайки баща си. Опит за биография на Петър Мутафчиев" (1997), "Семейна сага" (2000), три книги на "Бивалици" и завършващите ги "Небивалици". [обратно]

3. Ванга в спомените му е представена като митическо същество, а нейните съвети и предсказания - като определящи съдбата не само на Левчев, но и на фигури от политическия елит и дори на нацията - през решенията и действията им. Много често Левчев изгражда мемоарното си Аз, полагайки се в ролята си на медиатор, който има достъп до тайното знание за бъдещето през пророчицата. В разказите му присъстват сюжети, при които той е съдействал на трети лица да получат помощ и съвет от нея, като в определени случаи това дори е засягало съдбините на България. [обратно]

4. Първото издание на тези спомени е направено през 1991 и то фактически е една от най-ранните мемоарни книги (заедно с тази на Блага Димитрова (1991) и Любен Дилов (1993), разказващи за живота в епохата на НРБ. Заглавието на мемоарите на Марин Георгиев е "Записки на слугата". По-късно те са преиздадени като част от "Отворена книга", в която са включени и текстовете "Праг", "Събуди ме дядо" и "Здравей, разбойнико". [обратно]

5. Вера Мутафчиева например, разказвайки за писателската почивна станция над Кабакум, свидетелства: "но ме дразнеха немалкото разстояние до водата, заграденият парк, шумният вечер бар, писателските музи с тоалетите им, сменяни три пъти в ден, групичките от техни мъже с вид на съзаклятници върху терасата или под плажните чадъри. [...] Не би имало как в такова общество да не изобразявам бяла врана, респективно черна овца" (Мутафчиева 2009: 172). Розалия Ликова също свидетелства за единното общество на писатели, критици и ангажирани в сферата на културата лица, които на практика работят и почиват съвместно: "Жените на писателите идваха с тоалети по последна мода, понякога изписвани от Париж, скупчваха се в красиво ято на двора на станцията и не знаеха какво да правят. [...] Не ме приеха като своя, пък и аз самата не се чувствах част от техния свят" (Ликова 2004: 123). [обратно]

6. Много често в разказите присъства сюжетът за получаване на софийско жителство, настаняване във ведомствено жилище или получаване на право да бъде закупен служебен апартамент от писател или литературен критик, при което въпросите са били решавани (или е отказвано съдействие) от партиен функционер. Марко Ганчев например, разсъждавайки върху организирането на цялостната кампания срещу книгата му "Бягащо дърво", пише: "Наистина, на 10 април в "Литературен фронт" излезе статията "Социално-литературна поза и сатира" от младия тогава литературен критик Енчо Мутафов, наскоро постъпил на работа в редакцията. Разбирах младия литератор без софийско жителство, разпределен за учител в Тополовград, и не мисля да му гоня керез, че ще изпълни всички инструкции на своите обиграни в литературните погроми началници. Аз бях къде-къде по-облагодетелстван от него: член на писателския съюз, работех в столична редакция, имах жилище в София" (Ганчев 2012: 201). [обратно]

7. Спомените на Блага Димитрова са писани в продължение на 13 години, като най-ранният е от 1978 г. Като цяло, авторката прави портрети на хора, чиито професионализъм и благородство високо цени и не отразява злободневието на писателското битие в епохата на социализма. Този цитат е сред малкото, свързани с функционирането на системата. Мемоари, структурирани като отделни очеркови щрихи за личности, оставили траен отпечатък в културния живот на страната, издава и Невена Стефанова (2004). За разлика от Блага Димитрова обаче, тя включва в книгата си и спомени за семейството и родовете си и така допълва автобиографичната си книга, издадена няколко години по-рано - вж. Стефанова (2001). [обратно]

8. По повод злополучното събрание за заклеймяването на Солженицин, Хайтов пише следното: "малкото безпартийни като мен не бяха повикани, затова въздържалите се да гласуват бяха само петима, а не, да речем, десетина" (Хайтов 2005: 380), внушавайки по този начин, че не отхвърля възможността да прояви доблест и мъжество, гласувайки въздържал се. "Доблест" и "мъжество" са две ключови думи от речниковия фонд на Хайтовите мемоари, с които той често определя собственото си поведение. Примерите са много, но сред показателните е разказът за ругатнята, отправена към Джагаров в лицето му. В резултат на този "смел" жест председателят на СБП по това време започнал да уважава Хайтов за проявеното достойнство, за разлика от онези, които влизали "с приведени гърбове" в кабинета му. [обратно]

9. Хайтов например разказва, че филмът е получил хладно одобрение от членове на ЦК, заради "завистници", докато популярността му сред зрителите е невероятно голяма. За сценариста това се е изразило в изплащането на няколко пъти по-малък хонорар за работата му по филма. Обяснението, което дава, както и сумата, която посочва, се разминава с информацията в спомените на Павел Писарев (2011: 340-341). В разказа за несправедливото заплащане Хайтов се разкрива като "популист", както го определя Георги Мишев (2014: 447), който прави жертва за изкуството, от една страна, и за народа и неговите идеали, от друга. "Цялата литературно-документална, драматургична и сценарна книжнина на Хайтов е построена върху целта - да бъде финансово успешна" (Мишев 2014: 447). И тя наистина е финансово успешна, както отбелязва и прагматичният Хайтов в спомените си, в които посочва цената на почти всяко едно свое произведение. Успял да улови скритите процеси в културата, свързани с възраждащия се национализъм през 60-те години на ХХ в., в мемоарите си той легитимира компромисите си с властта именно чрез него, превръщайки го в естетически идеал и етическа концептуална мяра. [обратно]

10. В друг интерпретативен ключ са решени спомените на Павел Писарев. Той осветлява кулоарните игри във властта, описвайки ги като активен участник в тях. Спомените му разкриват една среда, изпълнена с множество интриги и непочтени похвати в стремежа на партийни и държавни функционери да се доберат до вниманието на Тодор Живков. Независимо че се описват редица слабости във функционирането на системата и трудности, които е изпитвал във времето пишещият, мемоарите не споделят цялостна и осъзната критика към режима и йерархиите в политическия строй. Дефицитите на хуманистичен критически етос се запълват в спомените на Павел Писарев от разкази за по-дребни или по-едри победи в един контекст, изпълнен с котерийни борби между отделни клики. "Уф, казах веднъж на тъста си, пак ме викат в ЦК на заседание при Давид Елазар", тогава завеждащ отдел "Пропаганда". "Не се оплаквай, каза ми той, лошото е, когато престанат да те викат." Защото наистина за всекиго от нас наставаше денят, когато преставаха да го викат" (Писарев 2011: 168). Представата за нормалност в този контекст се изгражда и с още един риторически похват - описанието на фигурата на вожда. Той е лишен от инсигниите на властта, налагани от множеството различни идеологически отдели за пропаганда, представен е като земен човек, уязвим и застрашен в своята власт от външни сили. [обратно]

11. Впечатляващ е примерът, когато с перфидната жестокост на човек, чиито действия са безнаказани, тя спокойно и без скрупули отстранява Жельо Желев от българската делегация, заминаваща зад граница, заради това, че е преценила, че е непредставителен. Това става на летището в София, минути преди излитането на самолета. [обратно]

12. Това далеч не е единственият цитат, в който Вера Мутафчиева разсъждава върху функционирането на системата чрез множество пукнатини в социалните дистрибуции на властта. На много места в "Бивалици" и "Небивалици" тя дава конкретни примери на преодоляване на съществуващия институционален ред, оправдавайки човешките слабости със силата на властовия натиск. Николай Генчев също засяга многократно този въпрос, илюстрирайки го с множество ситуации. Разказът за Людмила Живкова е особено показателен: "Людмила ми разви един интересен възглед. Тя каза, че у нас властта е многопластова, че различните нива действат самостоятелно, че единият от пластовете може да те толерира, но другият да те затисне и задуши" (Генчев 2005: 218). [обратно]

13. Към написаното от Марко Ганчев може да се добавят и спомените на Лиляна Стефанова, в които тя разказва как цялата редакция, загрижена за нея, обсъжда спокойно и на висок глас личния й живот - избора й на партньор, неговите качества, близки и т.н. [обратно]

14. Спомените на Георги Константинов показват, че тоталитарната власт до самия си край е ползвала едни и същи методи за всяване на страх и насилие в обществото, наказвайки често пъти на случаен принцип или доверен човек за дребно провинение. Георги Константинов, който по никакъв начин не възприема себе си като дисидент, е пресиран заради публикуването на "Квартално събрание" и "Скици от натура", излязло във в. "Стършел". "Никога не съм възприемал себе си като дисидент - напротив, до този скандален случай неведнъж съм бил избиран в разни престижни ръководства, имах добра редакторска работа и прилична заплата. Бях на път да стана трайна номенклатурна ценност" (Константинов 2013: 84). Двете публикации довеждат до бърза промяна в отношението към него, което се изразява и в организиране на следене от страна на тайната милиция на режима. "След промяната пенсиониран полковник от органите (роднина на мой приятел художник) сподели, че телефонът ми е бил на постоянно подслушване в оглавявания от него отдел. Разработена беше и милиционерска пиеса, която трябваше да докаже, че съм непоправим бохема и донжуан. В цялата ситуация имаше и художествена самодейност - например някакъв глас ми се обаждаше вечер по телефона, за да се уведоми "още ли съм жив" (Константинов 2013: 85). [обратно]

15. Като цяло, спомените на Евтимов не са на човек, който се съпротивлява срещу системата на властта. Напротив, те са написани от добре реализиран човек, успешно вписващ се в съществуващия ред и с преклонение към съществуващите йерархии. Овластените фигури в неговите мемоари са описани с разбиране и от позицията на човек, който е склонен да се подчинява. Със задна дата той "отговаря" на Тодор Живков например с аргументи, които в лични срещи не си е позволил да изтъкне. "Боже мой, ако можеше да чуе какви мисли минаваха през главата ми, навярно би натиснал звънеца и би наредил най-малкото да ме изхвърлят от кабинета му" (Евтимов 2013: 97). В избраната от него позиция при изграждането на мемоарния текст, отделните сюжети конструират носталгичен поглед към миналото, в което авторът им е бил част от функционирането на властта, връзките му с овластените, приятелствата със силните в политическо отношение фигури. В спомените си Недялко Йорданов отбелязва, че Евтимов например, който допуска публикуването на множество преводни перестроечни текстове (в духа на съветската конюнктура - Йорданов 2007б: 29), същевременно допуска за печат и поемата "Пантеонът" на Богомил Райнов. "На цялата четвърта страница една огромна поема на Богомил Райнов със заглавие "Пантеонът". Поема за Сталин. За пръв път в България по времето на перестройката" (Йорданов 2006: 431-432). [обратно]

16. Особено ключов пример за подобно поведение в мемоарните текстове е конференцията на СБП в началото на 70-те години, когато само петима души не подкрепят декларацията срещу решението на Нобеловия комитет за присъждане на литературната награда на Солженицин. [обратно]

17. Този тип реакция е особено значима, ако се разгледа през призмата на съществуващите националистични тенденции през този период. Част от писателите ги употребяват като легитимационен за мълчанието си фактор, а друга - активно използва, заздравявайки позициите си в структурите на властта. Георги Мишев отбелязва: "А от кръжока на ксенофобите от "тихия кът" тръгна началото на мащабното изгонване на българските граждани от турски етнос, известен по света като "Възродителен процес". Войводата от Сливен със своите съмишленици оглави мозъчния център, където се измисляха невероятните щуротии, като смяна на турските имена на хора, селища, реки, планински върхове, прочистване на архивите по общини, училища и болници, унищожаване на гробищни паметници; в управителния съвет на писателския съюз седмици умуваха как да прочистят турските имена в произведенията на Вазов, Захари Стоянов, Йовков" (Мишев 2014: 385-386). [обратно]

ЛИТЕРАТУРА

Бочев 1993: Бочев, Димитър. Хомо емигрантикус. София: Издателство на БАН, 1993.

Бочев 2003: Бочев, Стефан. Белене: Сказание за концлагерна България. София: Фондация "Българска наука и изкуство", 2003.

Бранев 2007: Бранев, Веселин. Следеният човек. Спомени, предизвикани от документи. София: Фама, 2007.

Вагенщайн 2011: Вагенщайн, Анжел. Преди края на света. Драскулки от неолита. София: Колибри, 2001.

Вълчев 2012: Вълчев, Йордан. Преживяното. Съст. Иван Радев. Велико Търново: Слово, 2012.

Ганчев 2012: Ганчев, Марко. В търсене на изгубеното племе. Вместо мемоари, вместо литературна анкета, вместо живот и дори вместо завещание. София ИК. "Хермес", 2012.

Генчев 2005: Генчев, Николай. Избрани произведения. Т. 5. Спомени. София: Гутенберг, 2005.

Георгиев 2001: Георгиев, Марин. Записки на слугата. София: УИ "Св. Климент Охридски", 1991.

Георгиев 2011: Георгиев, Марин. Отворена книга. Личен роман. София: Хермес, 2011.

Данаилов 2002: Данаилов, Георги. Доколкото си спомням. София: Хеликон, 2002.

Дилов 2015: Дилов, Любен. За мъртвите или добро, или смешно. Събрани съчинения. Т. 2. София: Enthusiast, 2015.

Димитров 2015: Димитров, Божидар. За кожата на едно ченге. София: Unicart, 2015.

Димитрова 1992: Димитрова, Блага. Отсам и отвъд. Силуети на приятели. София: Котар-88, 1992.

Евтимов 2013: Евтимов, Евтим. Разрушаване на паметника. София: ИК "Персей", 2013.

Йорданов 2006: Йорданов, Недялко. От себе си не си отивай. Мемоари. София: Ню Медиа груп, 2006.

Йорданов 2007а: Йорданов, Недялко. Здравей, Аз. София: Ню Медиа груп, 2007.

Йорданов 2007б: Йорданов, Недялко. Сбогуване с Бургас. София: Ню Медиа груп, 2007.

Йорданов 2008: Йорданов, Недялко. И да започнем отначало... София: Ню Медиа груп, 2008.

Йорданова 2017: Йорданова, Кристина. Автобиографичният аз в мемоарите и свидетелствата за социализма (в съчиненията за социализма на писатели, културни дейци и учени). // Трудният разказ. Модели за автобиогафично разказване за социализма между устното и писменото. Съст. Ал. Кьосев, Д. Колева. София: Институт за изследване на близкото минало, Издателство "Сиела", 2017, с. 223-242.

Кирова 2002: Кирова, Милена. Критика на прелома. Нови явления и посоки в българската литература от края на XX век. София: УИ "Св. Климент Охридски", Велико Търново: ПАН, 2002.

Константинов 2013: Константинов, Георги. Човек за споделяне. Необикновени случки в моя обикновен живот. София: ИК "Хермес", 2013.

Константинов 2015: Константинов, Георги. Човек за споделяне. Книга втора. София: ИК "Хермес", 2015.

Левчев 2011: Левчев, Любомир. Панихида за мъртвото време. София: Ентусиаст, 2011.

Левчев 2014а: Левчев, Любомир. "Убий българина!" Роман от спомени. София: Ентусиаст, 2014.

Левчев 2014б: Левчев, Любомир. Ти си следващият. Роман от спомени. София: Ентусиаст, 2014.

Ликова 2004: Ликова, Розалия. Разпръснати спомени. София: Полис, 2004.

Мишев 2014: Мишев, Георги. Мир на страха ни. Бележки под линия. София: ИК "Хермес", 2014.

Мутафчиева 1985: Мутафчиева, Вера. Бомбите. София: Военно издателство, 1985.

Мутафчиева 2000: Мутафчиева, Вера. Бивалици. Книга първа. София: Анубис, 2000.

Мутафчиева 2001: Мутафчиева, Вера. Бивалици. Книга втора. София: Анубис, 2001.

Мутафчиева 2009: Мутафчиева, Вера. Бивалици III. Небивалици. Избрани произведения. Т. 12. Пловдив: ИК "Жанет 45", 2009.

Писарев 2011: Писарев, Павел. Подир изгубеното време. Спомени. Пловдив: Жанет 45, 2011.

Радевски 2000: Радевски, Христо. Разговор със себе си. Непубликуван дневник. София: Захарий Стоянов, 2000.

Свиленов 2007: Свиленов, Атанас. Премеждия с интервюта. София: Прозорец, 2007.

Стаматов 1997: Стаматов, Върбан. Заложник и беглец за никъде. Спомени, размисли, несъгласия. София: Отечество, 1997.

Стефанова 2001: Стефанова, Невена. Авантюри. Опит за автобиография. София: Отечество-София, 2001.

Стефанова 2004: Стефанова, Невена. Личности и съдби. София: Гутенберг, 2004.

Стефанова 2016: Стефанова, Лиляна. Моят луд век. Роман от парчета живот. София: Ентусиаст, 2016.

Тодоров 1994: Тодоров, Цветан. На предела. София: Народна култура, 1994.

Фучеджиев 1998: Фучеджиев, Дико. Зад завесата на Народния театър. Преживяно. София: ИК "Христо Ботев", 1998.

Хайтов 2005: Хайтов, Николай. През сито и решето. Животоописание. София: Слънце, 2005.

Чивиков 2008: Чивиков, Жерминал. Наблюдение и разработка. Художествената проза на Държавна сигурност. София: Фама, 2008.

© Албена Вачева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.02.2018, № 2 (219)

Други публикации:
Албена Вачева. Социализмът: памет и разказ. Романът и мемоарната литература за близкото минало. Благоевград, 2017.