НАЦИОНАЛНАТА ИДЕЯ КАТО ПРОБЛЕМ НА ЛИТЕРАТУРНАТА ИСТОРИОГРАФИЯ
(Два външни прочита)

Албена Вачева, Николай Папучиев

web | web

Настоящият текст се опира на анализ на две исторически съчинения върху българската литература, издадени извън България - „История на българската литература” от Тереза Домбек-Виргова, публикувано в Полша през 1980 година, и „История на българската литература (865-1944)”, издадено в Хага от Чарлз Мозер през 1972. Социално-политическите контексти, в които двете истории на българската литература са издадени, както и целите, които са предназначени да обслужват, са диаметрално противоположни, но независимо от това двата метанаратива регистрират значителен брой сходства, което на свой ред предизвиква изследователски интерес. Наблюденията показват, че, най-общо очертани, тези прилики се мотивират от един доста обговарян напоследък механизъм - а именно - националният канон на българската художествена литература. И то в този му програмен и концептуален вид, в който е заложен от литературно-историческите съчинения, публикувани в България в края на ХІХ и началото на ХХ век. Това е и основната теза, която този текст защитава - независимо от политическите промени, настъпили в средата на ХХ век в България, канонът на българската литература се придържа до концепциите на модерния национализъм, отстранявайки се по този начин от пропагандираната от комунистическата партия идеология на интернационализма. Нещо повече, получава се в известна степен обратна зависимост - национализмът става елемент - не винаги отчетливо видим и разпознаваем - от самата тази идеология.

Българската литературна историография

През 1922 година Михаил Арнаудов в статията си „Канонът на българската литература” отбелязва: „Симптоматичен е дори фактът, че ние още не сме се сдобили с една що-годе сериозна история на новата си литература. Това, което някои наричат тук „история”, то е било прост библиографски преглед, без вещо разглеждане на писатели и произведения, без надлежните делитбени критерии за епохи и насоки, със смешение на важно и на второстепенно, и с една субективност, която прехвърля рамките на всяка научност или добросъвестност”. А за съществуващите вече трудове посочва: „Историята” при това се е писала с оглед към нуждите на училището и при спазена официална програма за това, което трябва да се помни, така щото дидактическите съображения са надделявали всички други гледища - законните културно-исторически и естетически гледища - на които всъщност би трябвало да застане изследователят” (Арнаудов 1922). Острата критика, на която подлага съществуващите литературни истории Михаил Арнаудов, е мотивирана от идеята му за „поколенческа” стратификация на литературния живот в страната, която да осъществи методологическа смяна при създаването на историографски съчинения. Този подход ще спомогне да се спре създаването на „библиографски прегледи”, както определя авторът съществуващите към тогавашна дата трудове, като организира изследването на литературния живот по нов начин. Литературната история ще е резултат от използването на културно-исторически подход при работата с литературното минало и настояще.

Този теоретичен опит на автора представлява особен интерес, тъй като само 7-8 години по-късно той, в качеството си на редактор, ще осъществи историографски проект в полето на българската литература, прилагайки кардинално различен в идеологическо и методическо отношение изследователски подход. Резултатът от усилията на Арнаудов и екипът, осъществил издадената през 1929-1930 година литературна история „Библиотека „Български писатели” - живот, творчество, идеи”, е близък - почти идентичен на предходните опити, които Михаил Арнаудов критикува в статията си за литературния канон. Редакторът - автор на предговора към „Библиотеката” споделя: „Трудностите за подобна задача [да се проучи последователната поколенческа смяна в полето на литературата] са били, изглежда, непреодолими. Ето защо, при невъзможността да се пристъпи още отсега към нея, ние решихме да прибегнем до сътрудничеството на неколцина по-вещи литературни историци, критици и педагози, за да се постигне чрез колективни усилия нещо по-задоволително в тая област” (Арнаудов 1929). В този предговор Михаил Арнаудов отрича на съществуващите трудове правото да се наричат история на българската литература. Верен на споделените в статията за канона идеи за същността и характера на литературно-историческото съчинение, той споделя, че редактираната от него „Библиотека” не е история. Нещо повече - самата тя би била ценна в полето на литературознанието, доколкото би спомогнала написването на едно самостоятелно историографско съчинение, като в своята методологическа основа положи културно-историческия подход, фокусиран върху възникването, реализацията и смяната на поколенията, определящи културния облик на една или друга епоха. В крайна сметка това, което се получава като резултат от усилията на няколко автори, е създаването на около 40 очерка за „най-видните български писатели”, което самият Арнаудов определя не просто като увод към една литературна история, а към едно цялостно съчинение върху новата българска история. Ако търсим реализация на идеите на Арнаудов за същността и характера на историографското съчинение, това е трудът на Георги Константинов „История на българската литература”, издаден през 1943 година.

Двете издадени извън страната историографски съчинения в областта на българската литература, които са обект на настоящия анализ, систематизират литературния материал въз основа на периодизацията - принцип, прилаган в почти всички по-ранни литературни истории. Чарлз Мозер разглежда цялото национално художествено наследство, разделяйки го на няколко основни периода. Последните три обхващат времето от 1878 до 1944 година - „Следосвобожденска епоха (1878-1896)”, „Епоха на модернизма и индивидуализма (1896-1917)” и по-есеистично озаглавения - „От война до война (1917-1944)” (Мозер 1972). Това е периодът - смята Мозер - оказал най-голямо влияние върху цялостното художествено и естетическо литературно развитие на страната, което му дава основание да разгледа 50-годишния хронологически отрязък в рамките на цели три глави, заемащи повече от половината от обема на работата му. Този методологически похват има за цел да изрази в пълнота стремежа на автора да представи относително балансирана картина между стария и новите периоди в българската литература, независимо че голяма част „от историите на националните литератури пренебрегват съвременното писане” (Мозер 1972: 5).

Историята, която той пише, завършва с преглед на творчеството на Йордан Йовков, а литературната критика в междувоенния период е представена с имената на проф. Иван Шишманов, проф. Боян Пенев и акад. Михаил Арнаудов. Упоменати са също така Владимир Василев, Георги Цанев, Малчо Николов и Иван Радославов. Внимание е отделено и на комунистическата критика в лицето на Георги Бакалов и Тодор Павлов, доколкото в своето съчинение Мозер се опитва да положи литературното развитие в цялостния историко-политически контекст на времето. Извън краткото споменаване на двамата критици-марксисти, Чарлз Мозер не се занимава с процесите, настъпили в полето на художествената литература след 1944 година. Уговорката, която той прави с оглед на методологията и подбора на авторите е, че в историята се представят творци, за които може да напише „поне един параграф” при представянето и анализирането на творчеството им, изразявайки собствен прочит на процесите, без да се влияе особено от инвенциите на официалната българска критика от това време.

Този избор Чарлз Мозер аргументира в предговора на историята си с факта, че процесите в българската литература след 1944 година не са все още ясно изразени и по тази причина периодът не може да бъде достатъчно обективно отразен и анализиран. Освен това посочва, че липсва достатъчно информация за случващото се в българската литература и още в самото начало прави уговорката, че ще се занимава със съдбите (след 1944 г.) на автори, които са били вече изявени и по някакъв начин утвърдени в междувоенната епоха. И единствено това е начинът, по който в текста се появява информация, макар и твърде фрагментарна, за това, което се случва в полето на българската литература. За илюстрация може да послужи написаното за Фани Попова-Мутафова, чийто „романи възхваляват „буржоазното” българско минало”. По отношение на творческата съдба на Попова-Мутафова след 1944, става ясно, че авторката е трябвало да се откаже от шовинистичните си възгледи, споделени в романите й, чиито нови публикации са „придружени от възхваляващи предговори” (Мозер 1972: 207). Независимо от това, Мозер предрича литературно бъдеще на Фани Попова-Мутафова, опряно повече на разказите, отколкото на романите й.

Ситуацията в литературното поле след 1944 година сякаш се проявява малко по-категорично в текста на Чарлз Мозер в случая с Димитър Шишманов и неговата творческа съдба. Шишманов е автор, на който се отделя относително немалко място в издадената на английски език история; нещо повече, той, заедно с Георги Райчев, са определени като „представителни за психологическото течение в българската проза в междувоенния период” (Мозер 1972: 202), като към тяхното творчество, с оглед психологическото разработване на човешките характери в литературата, се приближава и това на Николай Райнов (Мозер 1972: 204). (Райнов, „човек със забележителна физическа измършавялост и интелектуална адаптивност” се различава обаче от Шишманов и Райчев в своите психологически търсения.) Относително подробно са разгледани тематичните полета в произведенията на Димитър Шишманов, като наред с това са дискутирани и средствата, чрез които авторът създава своя „собствена ниша” (Мозер 1972: 203) в общия литературен контекст на времето между двете световни войни. Изрично отбелязваме отделеното на Димитър Шишманов място, тъй като по-късната литературна критика и историография отминават с пълно мълчание неговото присъствие в литературния живот на страната. Основната причина за това е осъждането му на смърт от комунистическата власт и екзекутирането му заради политическата дейност, която развива в междувоенния период. Именно политическите събития предрешават, както посочва и Мозер, съдбата на творчеството на Димитър Шишманов и неговата рецепция от страна на литературознанието. Убийството му в резултат на изпълнение присъдата на т.нар. „народен съд” премахва възможността от получаване на политическа и респективно на литературна реабилитация. В съзвучие с лъкатушенията на политическата конюнктура литературната критика е по-склонна „да прости” (каквато е терминологията от времето на режима) националистическите и шовинистичните идеи на българската буржоазия (Мозер 1972: 207), отразени в творчеството на Фани Попова-Мутафова, отколкото присъдата над Шишманов. Като контрапункт на техните съдби е представен житейският и творчески път на Караславов например, чиято принадлежност към комунистическата партия в междувоенния период му осигурява безпрепятствано присъствие в литературния канон. Разбира се, цената за това е безрезервна преданост към политическата линия: „От 1944 година Караславов е бил литературното товарно магаре на режима, заемайки позиции като директор на Народния театър, редактор на литературното списание „Септември”, член на Народното събрание и на Българската академия на науките” (Мозер 1972: 209). Димитър Шишманов остава извън критическите прочити, макар че интересът към психологизма в художествената литература започва постепенно да се възвръща още в края на периода на култа към личността (1956 г.), както това отбелязва Домбек-Виргова в изследването си.

Подходът, избран от Мозер при конструирането на историографския метанаратив също провокира изследователски интерес. В съчинението му марксистката критика се припознава като възможен литературоведски инструментариум към художествения текст. Нейното съществуване обаче е легитимно - проследявайки логиката на изложението - преди всичко в условията на политически плурализъм, когато, изразявани преди всичко от социологизирания литературоведски прочит, марксическите възгледи са част от един доста разнообразен набор от критически похвати и аналитични практики. Догматичното налагане на „новия художествен метод - социалистически реализъм” след 1944 и особено след 1948 година в полето на българската литература натоварва в много голяма степен естетиката с идеология, както беше вече посочено по-горе в случаите с Фани Попова-Мутафова и Димитър Шишманов, и превръща критическата мисъл в инструмент на официалната пропаганда. Идеологизацията вулгаризира социологическия прочит, превръщайки го в тоталитаризиращо монолитен. Независимо от това, опирайки се отново на посочените примери, се вижда, че същата тази идеология позволява присъствието и на други изобразителни похвати, когато това е „целесъобразно” и необходимо. Историята на Чарлз Мозер споделя стратегии, които отказват да се занимават с българската литература в тоталитарния период.

За случващото се в полето на художествената литература и литературната критика в периода след Втората световна война свидетелства съчинението на Тереза Домбек-Виргова, издадено в Полша през 1980 година. В него тя включва около 30 страници анализ на литературата в периода след 1944 година. Изследователката поставя акцент върху факта, че основна тема в българската литература след 1948 година, когато се провежда V конгрес на комунистическата партия, стават „социалистическите промени в обществото”, а в програмата на критиката - постулатът за „свързване на литературата със съвременния живот в народната република” (Домбек-Виргова 1980: 275). Домбек-Виргова не се занимава пряко и директно с основанията на художествения метод, нито с тези на критическия подход. Не подлага също така на анализ теоретичните възможности, които предоставя марксизма в областта на критиката и литературознанието. За сметка на това посочва и подчертава, че в резултат на налагането на социалистическия реализъм се постига „унификация на проблеми и стилове, постепенно обхващаща почти цялата литература” (Домбек-Виргова 1980: 275). Авторката се стреми да представи относително обективно картината на българския литературен живот в трите изследвани от нея десетилетия, за чието начало се поставят политическите промени, осъществени през последната третина на 1944 година. Историческият й прочит ясно показва несамостоятелността на художествения живот и неговата тясна обвързаност с политиката на управляващите. Може да се открие едно интересно от изследователско гледище припокриване на интенциите, съществуващи в историографските метанаративи на Чарлз Мозер и Тереза Домбек-Виргова. И двамата автори разглеждат комунистическите идеи като възможни проекции в художествено-естетическите търсения на българските творци, но само и единствено (както е при Мозер) и преди всичко (при Домбек-Виргова) в контекста на идейния плурализъм до края на 30-те години на ХХ век. Именно в междувоенния период се полага творческата активност на автори, които пишат и преди, и след 1944 година, където тяхното творчество се разглежда като рефлексия на леви идеи за социален ред и междучовешки отношения. Разбира се, Тереза Домбек-Виргова споменава и за техните литературни достижения в периода след Втората световна война, когато такива съществуват, в раздела „Литературата след 1944 година”. Независимо от това основните аналитични представяния са направени в предходния, озаглавен „Междувоенният период”, и изразяват строгото придържане на авторката към приетия в историята принцип за анализ на литературните достижения, а не на кариерното развитие на творците.

Сред основните прозаици на българската литература след 1944 година, на които Домбек-Виргова посвещава повече изследователски усилия, са Димитър Талев, Димитър Димов, Емилиян Станев, Блага Димитрова, Йордан Радичков. Наред с тях са посочени и имената на редица други автори, които допълват общата картина на художествено-естетическите търсения в епохата на тоталитарния режим. Талев и Димов, които творчески се формират преди войната - както отбелязва литературната историчка, „приближавайки се до класическите примери на реалистичната повест, са запълнили празнотата, съществуваща в родната традиция и са увенчали с огромен епически синтез междувоенните търсения” (Домбек-Виргова 1980: 285). Тези големи платна (определени от критиците с термина „роман-епопея”) успяват да се отделят от общото течение на „схематизираните романи за социалистическата продукция и колективизацията на селото”, характерни за първото следвоенно десетилетие, в което господства „култът към личността”. Те стават представителни за българската литература и през тях полската авторка избира да я анализира в идейно и естетическо отношение. По този начин Домбек-Виргова насочва вниманието към националните особености на художествените търсения, оставяйки встрани от анализа си всички онези творби, които отразяват интернационалните концепти, изграждащи комунистическата идеология. Полученият в резултат на авторовите търсения конфликт при Димитър Талев (между „Усилни години” (1928-1930) и тетралогията, излизала в периода 1952-1956 г.), Домбек-Виргова регистрира по следния начин:

В работата му, възникнала от необходимостта за преоценка на миналото в перспективата на новите идеологически изисквания, историята и идеологията, веднъж тласкат писателя към реконструкция на характерните културни и обществени прояви на живота в епохата, веднъж към интерпретация на представения свят (Домбек-Виргова 1980: 285).

В случая с „Тютюн” на Димитър Димов ситуацията е представена по следния начин:

Концентрирайки се върху стария свят, романът на Димитър Димов привлича остри критически атаки и въпреки че получава одобрение, писателят го подлага на значителна преработка. Навлизането на страниците му на положителни герои - носители на комунистическата идеология, чийто нишки са разширени във втората редакция, внася идеализация, макар че в основния си пласт Тютюн остава роман за хората от миналото (Домбек-Виргова 1980: 287).

Двата цитата ясно илюстрират отношението на авторката към случващото се в полето на българската литература след 1944 година. Оценката за силната политизация на художествените процеси е подчертано негативна и изследователката намира възможност да я изрази недвусмислено. И точно тук може да бъде открита връзките между конструиращата канона на българската литература национална идея и литературно-историческите съчинения на двамата автори. Отказвайки се от четене на литературата, създавана в периода на тоталитарния режим (Мозер) или анализирайки я със собствен морално-етичен и научен инструментариум (Домбек-Виргова), двамата автори полагат литературното развитие в единен хронологичен порядък. Сред главите, които обособява полската изследователка в изследването си, присъства и „Епоха на турското робство (От ХV до средата на ХVІІІ век)”, която обхваща около десетина страници от целия обем на книжното тяло. В тази част литературното развитие е разгледано с оглед на континюитета, а не на прекъснатостта, което е характерно и за българската литературна историография от възникването й, до времето, в което и Домбек-Виргова прави своето изследване. Авторката отделя специално внимание на фолклора, който в този период преживява силно развитие и с който „южните славяни на прага на ХІХ век ще смаят Европа” (1980: 50). Интерес представлява обаче фактът, че тя успява да приложи в своето изследване принципите на антропологическото, а не на литературно-центричното четене на фолклорните артефакти, в резултат на което фолклорните песни не са разгледани като предшестващи авторската литература в България например. Причините за проявената научна рефлексия вероятно са много, но три от тях са най-правдоподобни. Първата е свързана с факта, че като един от най-добрите слависти, полската авторка е и задълбочен фолклорист. По силата на това тя напълно разбира евристичния потенциал на прилагането на антропологическия подход при изследването на фолклора. Другата възможна причина е известната дистанцираност на изследователката от иначе възможния националистичен прочит (като правило доминиращо прилаган при четенето на този период от историята и културата на страната). Третата причина може да бъде открита в по-горе приведения цитат, от който става ясно, че авторката разглежда фолклора като част от културата на славяните, чийто корени са положени във времето преди обособяването на отделните държави. По този начин разглеждането на фолклорните текстове само като елементи на една или друга национална традиция вероятно се е струвало твърде стеснен и непълен прочит на културното минало. Още повече през възможностите, които предлага националистическия поглед към културното многообразие на региона.

В резултат на всичко това Домбек-Виргова фокусира своето внимание върху дейността на манастирите като създаващи, организиращи и опазващи писмената култура. Именно в този контекст е положена и фолклорната култура на българите, без да бъде нарочно извеждана като фактор, организиращ континюитета в българската писмена култура. (Трябва да се подчертае, че такива опити са не просто ясно изразени в първите историографски съчинения върху българската литература, а са сред водещите носители на идеята за непрекъснатостта на литературния живот.) Успоредяването, което прави полската изследователка, е интересно с това, че се фокусира внимание върху паралелните процеси в развитието на фолклорната и религиозната култура: „по време на робството, когато духовният живот е загубил опората на висшата йерархия на църквата и държавата, най-живо се развива фолклорът” (1980: 50) и още: „По време на робството единствените центрове на писмената литература са манастирите. В духовния живот на Балканите важна роля продължава да играе планината Атон” (1980: 51). По този начин българската култура е разгледана като сложен синтез от славянски и християнски идеологически пластове, в резултат на което тя се полага в общия контекст на регионалното многообразие. Използвайки културологичния прочит като основен методологически инструментариум, Домбек-Виргова успява да „пропусне” идеологическите клишета и да положи литературата в плана на културното развитие.

Политическата епоха, която настъпва след 1878 година, се отразява изключително силно върху литературното развитие на страната. И двамата автори - Тереза Домбек-Виргова и Чарлз Мозер, отбелязват, че литературната традиция претърпява трансформации в периода до Първата световна война, „съобразно духа на тогавашните общоевропейски течения” (Домбек-Виргова 1980: 138). Два са подпериодите, които обособяват историците в литературния развой, приемайки за вододел 1896 година - Мозер, и 1900 - Домбек-Виргова. Литературата през първия период „разбираемо обслужва социални цели” в страна, която се бори да спечели политическа стабилност и „да създаде независима култура” (Мозер 1972: 119). „[...] въз основа на националната идеология се възражда историзмът, който се различава от историзма в епохата на Възраждането по това, че в миналото се търсят не толкова причините за национална гордост, колкото политическите истини за съвременните или за доказване на собствени историософични концепции (Домбек-Виргова 1980: 138). Типът историзъм, за който споменава Тереза Домбек-Виргова, заляга и в методологическия инструментариум на българската литературна историография от разглеждания период. Въз основа на това литературното развитие се разглежда като неизменно и неразривно обвързано с хронологията на политическата събитийност. Съобразно този подход, политическите пропадания естествено водят и до зевове в областта на културата, респективно - на литературата. Именно по този начин се опитват да представят процесите в сферата на художественото слово първите историографски съчинения на българската литература. Този подход обаче е категорично отречен още в първите месеци след септември 1944 година, като нереалистичен и съответно ненаучен. Литературоведите са принудени в много къси срокове да изпълнят партийната повеля за идеологически промени и за отхвърляне на „литературната лъженаука” (по едноименната статия на Борис Делчев (1944: 3). Самата повеля звучи по следния начин: „Административният съвет при Министерството на просветата е решил да направи ревизия от чисто научно гледище на нашата история и литература. [...] По същите причини и поради упадъчната същност на господстващото разбиране липсват цялостни критически изследвания за развоя на литературата ни и за силите, които я движат. Най-високата точка, която бе достигната, е своеобразен лъжеисторизъм и свещен еклектизъм” (Иванов 1945: 1). В предговора към първото, издадено след 1944 година литературно-историческо съчинение, е изведено на преден план характерното за марксическите анализи от 20-те години на отминалия век разбиране за естетиката в областта на художественото слово. „Ясно е, прочее, че художествената литература от обобщено художествено отражение на действителността се превръща в могъщ действен фактор за изменение на живота. В това се крие огромната прогресивна роля на художествената литература...” (Литература 1947: 10). В резултат на стремежа да се обслужи по-категорично политиката на управляващата партия, издадената от Алма Матер тритомна история включва глави като „Жената в поезията”, „Борците за свобода”, „Приятели и врагове на народа в творбите на нашите писатели”, „Идеята за славянско единство”. Заглавията са красноречиви и отразяват ясно еклектиката в концептуалната база, изграждаща идеологическата платформа на новия политически строй. Именно на тази еклектика се дължи „избирателното” четене на естетически течения и влияния в литературната критика и историография. На нея, по парадоксален начин се дължи и удържането на националното - макар и маргинализирано в първото десетилетие - във време, в което е отхвърляно като елемент на шовинизма, както вече се посочи и по-горе. Според този проект символистите например са представени (том 2, стр. 10) като „блуждаещи между буржоазията и пролетариата и са достатъчно честни, за да не се присъединят към нейните алчни стремежи, но не са в състояние изведнъж да се приобщят и към пролетариата” (Литература 1947: 4). Акцентът, който се откроява тук, е свързан с различаването на символизма от реализма, като се отдава предимство на реализма. Мозер на свой ред обаче отделя голямо внимание именно на ролята, която изиграват символистите в естетическото и идейното обогатяване на българската литература през разглеждания период. По сходен начин интерпретира литературния развой и Домбек-Виргова - като съвкупност от естетически търсения и сблъсъци, а не като политически насложили се противоречия.

По-късно - някъде през 60-те години на отминалото столетие - пред литературната историография ще се отвори възможността за завръщане към националния проект, който се приближава в някакво отношение до идеите, с които се характеризира в епохата на модерността. Този проблем с процепа в периодизацията на литературното развитие, който политическата конюнктура създава, напълно отсъства в двете анализирани историографски съчинения. Те плътно следват една умерена линия, която трасира пътя именно на националното, а не на партийното, литературно-историческо четене.

ЛИТЕРАТУРА

Арнаудов 1922: Арнаудов, М. Канонът на българската литература. // Пролом, № 16-17, 493-501. Цитирано по Арнаудов (2003а).

Арнаудов 1929: Арнаудов, М. Предговор. // Библиотека „Български писатели” - живот, творчество, идеи. Т. 1. Ред. М. Арнаудов. София: Факел. Цитирано по: Арнаудов (2003б).

Арнаудов 2003а: Арнаудов, М. Канонът на българската литература. // Електронно списание LiterNet, 16.09.2003, № 9 (46) <https://liternet.bg/publish9/marnaudov/kanon.htm> (04.08.2012).

Арнаудов 2003б: Арнаудов, М. Предговор. // Библиотека "Български писатели". Т. I. Под ред. на Н. Аретов. Варна: LiterNet, 2003 <https://liternet.bg/publish9/marnaudov/bpisateli/1/predgovor.htm>(04.08.2012).

Делчев 1944: Делчев, Б. Литературна лъженаука. // Литературен фронт, № 6, 03.11.1944.

Домбек-Виргова: 1980: Dąbek-Wirgowa, T. Historia literatury bułgarskiej. Zarys. Wrocław: Zakład Narodowy im. Ossolińskich, 1980.

Иванов 1945: Иванов, Ц. Ревизия на литературата ни. // Литературен фронт, № 17, 07.02.1945.

Литература 1947: Българска литература. Основни въпроси. Съст.: Г. Веселинов, Кр. Генов, Д. Иванов, Л. Ницолов, С. Русакиев. София: Алма Матер, 1947.

Мозер 1972: Moser, Ch. A History of Bulgarian Literature (865-1944). Hague: Mouton, 1972.

© Албена Вачева, Николай Папучиев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.08.2012, № 8 (153)

Други публикации:
Българският език и литература в славянски и в неславянски контекст. Съст.: М. Farkas, H. Majoros. Szeged: JatePress, 2011, str. 402-412.