ЛИТЕРАТУРОВЕДЪТ - МЕЖДУ ТЕКСТА И МЕТАТЕКСТА

Албена Вачева

web

Настоящият текст е един теоретичен опит, провокиран първоначално от желанието ми за разбиращ прочит на темата на семинара - “Литературоведът - между “смъртта на автора” и смъртта на читателя”. Водена от това си желание и придържайки се към станалите аксиоматични теоретични разсъждения за “смъртта на автора”, озаглавих този текст по този начин, тъй като именно “текст” е понятието, аргументиращо множеството смърти. Или, в някои случаи, причинило ги.

Веднъж получил собствено “тяло”, термин, употребен в предложената от Залевская (1991: 158) петсъставна формула, изграждаща комуникативната верига, именно текстът се схваща като основната единица, която съдържа в себе си всички възможни текстови релации.

Тъй като казаното крие възможността да бъде разчетено като тавтология, ще си позволя един ерзац.

Комуникативната верига “автор - текст - читател”, разчетена през призмата на концепцията за метатекста, получава максимална отвореност и широта. Но анализът на тази верига, трябва да се подчертае, е само една от възможните посоки. Навлизането в теоретичните дебри на литературознанието би спомогнало разбирането на последователността в идеите и родените от техния сблъсък множество концепции и научни парадигми за декодирането на тази комуникативна формула. На този етап е достатъчно упоменаването й като наличност, както и да се отбележи още една анализационна възможност. Става дума за анализ, центриран върху изследване на комуникацията между текстовете в плана на литературното поле. Смятам, че именно тази, втората възможност, преодолява тавтологичния елемент на по-горе казаното и поставя въпроса за мястото на литературоведа, доколкото предполага диалог с първата. В подкрепа на тази обвързваща зависимост може да се приведе изводът, направен от Корти, която разглежда литературата като силово поле, в което “всеки текст има свое място”. Място, което обаче е променливо и което може да бъде загубено именно поради силите, които пораждат противоречивите сблъсъци (Корти 1991: 226). Казаното хвърля светлина върху пресечната точка между двете възможности, както ги определих по-горе. Тази е пресечната точка, в която литературоведът се среща с каноничното и неканоничното; среща се с “всеки текст има своето място” и “място, което може да бъде загубено”. Казано по друг начин - тази му среща превръща литературоведа в един от агентите на метатекстовото конструиране, както и на конструирането на литературното поле като цяло. Тук се крие неговата сила и неговият грях едновременно.

Един от тези грехове Джонатан Кълър вижда именно в опитите за разбиране на литературата в исторически план; в наложеното схващане за литературата като твърдение за света. Американският изследовател, опирайки се на теорията на Грамши, изтъква, че подобен подход, доминиращ литературното поле във времето на модерността, превръща интелектуалците, и в частност литературоведите, в “експерти по легитимация”. Изтъквайки, че литературата е семиотична система от втори ред, която оперира в собствен дискурс, той се опитва да разбере позицията на литературоведа в литературното поле, както и ролите, които той/тя може да усвои като агент в това поле. На тази база Джонатан Кълър стига до заключението, че литературната теория и критика трябва да успеят да усвоят енергията, получена от срещата на различни перспективи и дискурси. “Именно активните взаимодействия между различните полета (антропология, психоанализа, историография и др.) успяват да разкрият “литературната” същност на нелитературните феномени”. И още, продължава Кълър - всички тези дискурси на теорията, определят литературата не като “маргинален феномен, а като логика на означаване, която генерира значения от различен порядък” (Вачева 2003).

Тук е мястото за по-детайлно разглеждане на по-горе споменатата комуникативна формула “автор - текст - читател”, провокирала изследователски интерес и върху въпроса за метатекста. Интересът към комуникативната верига разкрива сложния набор от взаимовръзки, които възникват в плана на комуникацията и общуването. Прилагайки една лингвистична по своя начин на възникване теория, именно тази формула взема за основа на метакомуникацията в плана на литературните изследвания Попович. Според неговото схващане концепцията за метатекста предлага “интерсемиотическо изучаване на отделните специфични езици на изкуството”, при което самата метакомуникация се разглежда като фактор, пораждащ възникването и наличието на метатекстове (Попович 1975). Опирайки се на това негово схващане, Тороп разглежда метатекстовите взаимовръзки като предположени от наличието на един първичен текст, който е основополагащ за комуникативната верига. Всички останали текстове са по един или друг начин свързани с него - прототекста (основния текст); това свързване в плана на социологията на литературата се разглежда като един от начините на изграждане на литературната култура, а от гледна точка на литературната традиция се възприема като вътрешна логика на текстови взаимодействия и свързвания. Все пак, важно е да се подчертае, че подобно разчитане на литературните реалности е рожба на тенденции, зародили се през 60-те години на ХХ век.

За да се илюстрират настъпилите различия, може да се посочи “упрекът” към Нортръп Фрай, например, който, по думите на Франк Лентриша, не успява да отговори на въпроса дали структурата на творбата се създава в резултат на критическото четене или тя й е вътрешно присъща, предопределена от принадлежността й към Западните литературни традиции, но е в латентно състояние (Лентриша 1990: 107). Синтезирано зададен въпросът: цялостният културен дискурс ли е (отчитайки вече акта на четенето) онзи определящ фактор, който “разкрива” значенията и смислите на творбата? Отговорът на споделящите идеите на “късната” Нова критика е положителен - дискурсът е определящ за формирането на структурата на творбата и генерирането на смисли; от друга страна - учителят е (и изследователят, разбира се), който “притежава знанието” и възможността да “разчете” дискурсивните зависимости в тяхното взаимодействие и да разбере скритите значения на текста. И докато емблематичните имена от “ранния” период на споменатото течение споделят идеята за “close reading” (затворено четене - творбата като затворена самодостатъчна езикова структура), отхвърляйки по този начин възможността за анализ на ролята на автора, то структурализмът предлага нова методология за разбиране на текста (Къдън 1992).

Изследванията върху литературата също разкриха подобни процеси и тенденции и в българската литературна теория, история и критика. За пример в тази посока може да се приведе дискусията (която далеч не е единствена, но е твърде показателна) за литературния канон и механизмите и идеологиите на неговото формиране, върху които тя привлече вниманието на изследователите. През нейната призма канонът, съвсем опростено разгледан, е по своята същност метатекстовото формирование на литературното поле. Един от основните прийоми на неговото формиране, ако се доверим на Осипов, в различните епохи на общественото развитие, е посредством “преувеличаване на кодовете на границите, онези признаци, които освен “рамката”¹ отделят условния свят от реалния и способстват “естетическата редукция” вътре и чрез самия текст, за да се изпълнят изискванията за литературност и художественост (Осипов 1998). Независимо от това обаче, конкретните измерения на това кодово “разширяване” се превръщат в основни характеристики на една или друга епоха. За своеобразни пулсации (без да употребява подобен термин) в полето на литературата говори и Корти, когато твърди, че всяка епоха прилага свои прочитни кодове и гледна точка, като по този начин привежда всеки един текст в състояние на комуникативна достатъчност, респективно - недостатъчност. Тук също е необходима една добавка, която да акцентира върху начините, по които самата епоха налага тези норми, тъй като именно тяхното разбиране би дало повод да се направят интересни наблюдения за основополагащите й идеологически принципи.

Дискусията за канона, имайки предвид нейните български измерения, успя в достатъчна степен да разкрие тези принципи, определящи характера на ранната модерност и нейните литературни проявления. Изводът, който е приложим за настоящото изследване е, че именно в най-ранния стадий на тази епоха ролята на литературоведа като експерт по легитимация в полето на литературата е предопределена поради факта, както отбелязва Кьосев, че самата литература е легитимационно условие на националното (Кьосев 1999). Това - от една страна. От друга - пак това е времето, когато литературоведът получава и ролята на посредник, предвид на това, че притежава вече специализиран тип познание, между текста и читателя. Като такъв, той се явява и определящ за разбирането на художествените търсения и инвенции на текста, доколкото му е подвластно знанието за търсене и откриване на истината, издигнато в култ от рационалистките проекти.

Една от висшите еманации на подобен тип занимания са опитите за създаване на история на литературата и проявата на литературоведа като неин създател. За илюстрация на казаното може да се посочи шесттомното издание на М. Арнаудов “Библиотека “Български писатели”. Без да е първата, или пък единствената история на българската литература, тя с основание може да бъде дадена като пример за съграждането на метанаратив, легитимиращ националното, употребявайки възможностите, които притежава художествената литература като семиотична система от втори ред, ако си позволя подобна компилация между Лиотар и Кълър. “Българският писател и българската литература - се казва в редакционния предговор на “Библиотеката” - подтикват в голяма степен завоеванията на българския дух и определят по-достойно място на народа ни между другите европейски народи.” Връщайки се отново на казаното от Корти за прочитните кодове и гледните точки, които всяка една епоха формира, се вижда, че комуникативната достатъчност/недостатъчност на текста е понятие, което не се установява в определен обем, а е достатъчно гъвкаво, предвид зависимостта си от (1) метатекстовите връзки и (2) от взаимодействията между различни по тип дискурсивни полета и техните практически реализации. Диалогът между общността, литературата и литератора Стефанов определя като игра, в която се пресичат залозите, “където всеки е пишещ и описван, едновременно субект и обект на дискурса”. (Стефанов 1995: 24)

Наред с това, ранната модерност уплътнява допълнително образа на литературоведа като експерт по легитимация и в неговото битие като литературен критик. Множество са възможните аргументи, които могат да бъдат извлечени от практиката на литературната ни критика, които отново представят литературоведа като легитимиращ фактор, опосредстващ (като четвърто звено в комуникативната формула) срещата на читателя с текста. Тук, за разлика от по-горе упоменатия пример с историите на литературата, нещата са значително по-сложни, тъй като става дума за модерното припознаване на индивидуалните ценностни ориентации. Проявленията на модернизма, акцентиращи върху проявлението на усещането за настояще, за драстично и директно влияние върху читателя превръща в естетика самата “естетическа катастрофа” (Бел 1994: 99). Всичко това, разбира се, рефлектира върху критическото възприятие. Изведени на преден план, въпросите за естетиката и естетическото неминуемо стават част от общия разговор за т.нар. “високо” и “масово” изкуство, респ. литература. Една от тенденциите, която се разкрива чрез обзор върху критическата мисъл от началото на века, може да бъде изразена с казаното от Славейков, който по повод на Яворовата стихосбирка “Стихотворения” (1904) определя изкуството като: “отбрана, празнична храна, или, нашенски казано, великденски кравай: нещо извънредно за онези, които се хранят с фасул, за онези, които четат улични вестници, за онези, които прибират сметът на обществения живот и живеят в него” (Славейков 1903).

Абсолютно различен нюанс, показващ необходимото съобразяване със силата и мащабите, които организацията на обществото и развитието на технологиите за масово тиражиране предоставят, може да се забележи в казаното от Константин Гълъбов. Определяйки “огромния брой четци” като консуматори, от “които зависи съдбата на изкуството”, той вижда литературния критик като работещ за каузата на добрия естетически вкус. Той (литературният критик) трябва вече да спечели (а не просто да отрече, както е при Славейков) това огромно мнозинство от четци, посредством критика, “която почива върху по-широко рационализиране на опознаването, която задоволява в по-висока степен интелектуалистичния им глад”. Крайната цел на това е да се постигне убеденост и съгласие, за да не се допусне “поддържане на онова, що не бива да бъде поддържано” (Гълъбов 1929). Подобни са възгледите и на Михаил Арнаудов, който смята, че критиците имат особена задача: да бъдат “съдии-критици”, които в качеството си на специалисти ще “разкрият значението и смисъла на дадено произведение”, ползата или безполезността от съществуването му (Арнаудов 1931:392).

Връщайки се отново на казаното по-горе за метатекста, интерес представлява онова, което обединява тези различни тенденции, т.е. - разкриването на механизма, по който модерната епоха формира метатекстово единство, би могло да хвърли допълнителна светлина върху тези въпроси. Барт например, в опита си да разбере особеностите, съществуващи в литературната критика, стига до наблюдението, че става дума за точка на напрежение, породена от самата й същност, която е рефлексия на множеството позитивистични влияния (от биографически, до социологически и психоаналитични), които, в крайна сметка, “водят до подмяна на проблема за разбиране на смисъла с въпроса за каузално-генетическото обяснение” на произведението (Барт 1989: 30-31). В по-общ план е любопитна зависимостта между езика и функцията на литературата, на която той отделя специално внимание и чрез която се опитва да обясни причините, формирали подобен характер на критиката. Една от тях се предопределя от социалната детерминираност на процеса на комуникация. Нацията, едно типично модерно образувание, в стремежа си да установи единен културен код, предоставя възможност на все повече хора да усвоят нейния език. В тази връзка, формулата, която може да се изведе, звучи по следния начин: колкото повече се увеличава броят на тези, които работят с езика, толкова повече се разширява функцията на литературата. И по-точно: без да променя самата субстанция на литературния дискурс, политическото, като характеристика на публичността в рамките на нацията, дава възможност на пишещите (но вече не само писателите) да превърнат езика в нов тип деятелност, запазвайки си ролята на владеещи институционализираното слово. В логиката на комуникацията между текста и читателя в тази епоха, литературният критик е в ролята на законодател на смисъла на творбата. Докато писателят е наясно, че неговото слово е нетранзитивно и при цялата си категоричност внася само неустановеност, то пишещият има съзнанието на владеещ слово от транзитивен тип - слово, което свидетелства, обяснява и учи (Барт 1989: 130-137). Като част от запазването на тази собственост е и формирането на авторитета на автора.

От гореказаното се вижда, че става дума за особена рефлексия, която модерната литературната критика формира спрямо настъпилите съществени културни и социални промени. Обобщено казано, литературната критика в епохата на модерността предлага един синтез от взаимно противоречиви, но в известна степен допълващи се тенденции, които в една или друга степен разкриват философията на заниманията с литература по това време. Нещо повече, отчитайки значението на т.нар. “консуматорско” общество и причините, предопределили възникването му, литературната критика прави опит да вземе активно участие във формирането на неговия етос и вкус. По този начин литературата, а и самата критика, стават част от осъществяваните обществени трансформации. Те се включват в изграждането на единен литературен език, който да осъществява комуникацията между колективните и индивидуалните идентичности, между текста и читателите. Една от целите, която стои пред този проект, образно казано, е да спомогне разбирането на произведението на изкуството и, подчертавам това, по този начин да формира особен тип култура, например сред обучаващите се и по този начин да формира вкус, който е различен от масовия. Ролята на литературоведа в този проект е ясна: като специалист той трябва да притежава умения да оцени техниките и формите на творбата, както и уменията на автора. Наред с това, той трябва да съумее да разбере тази творба и чрез анализ да направи ясно разграничение между “високо” и “масово” изкуство, съобразно естетическите критерии, които изповядва.

Обобщавайки достиженията на всички онези направления, теории и дори школи, след като Ролан Барт през 1968 година обяви в едноименно есе смъртта на автора за факт, но без да навлизам в техните детайли, ще кажа, че отново се провокира изследователски интерес по посока декодирането на по-горе споменатата комуникативна формула. В този контекст, то, литературознанието, припозна за своя възможна изследователска посока и постструктуралисткото разбиране за важността и първостепенната роля на читателя, доразвивайки по категорично различен начин идеята на Нова критика за първостепенната важност на текста. Пораждат се множество тълкувания, дори, не е пресилено да се каже, изследователски направления, които дават нов тласък на литературознанието. Казано иначе - литературознанието насочи своето внимание към онази граница, на която авторовата смърт провокира раждането на читателя. И тази граница отново се проектира в текста, като по този начин го превърна в отворен и безкраен по отношение на значението си елемент в комуникативната верига. Безспорно, това усложни задачата на литературоведа неимоверно много, мултиплицирайки възможностите за декодиране на смислите и пораждащите ги елементи. Съществуващото многообразие от прочити създава ново предизвикателство пред съвременната литературна наука и критика. Отвореността на комуникативните вериги, която предполага съвремието, поставя по нов начин въпроса за мястото на човека в информационния обмен. Социалната интерактивност, наследила модерния логоцентризъм и рационализъм, провокира исторически детерминираните ценностни схеми и превръща създаването, поддържането и разбирането на ценностите във функция на възможностите за четене на всеки човек. Това антропологично напрежение се разгръща в еднаква степен както по посока на глобалните, така и по посока на локалните ценностно-генериращи и ценностно-организиращи механизми, чиито проекции се конфигурират по различен начин в процеса на остойностяването им.

БЕЛЕЖКИ

1. Осипов употребява термина “рамка”, изхождайки от една от разновидностите на метатекста, а именно - текст в текста. Той използва Лотмановото определение, според което става дума за “риторическо построение, при което различията при кодировката на различните части на текста правят явни факторите на авторовото построение и читателското възприятие”. [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ

Арнаудов 1931: Арнаудов, Михаил. За литературната критика. // Списание “Българска мисъл” (Поредица Литературни кръгове и издания). Съст. Антоанета Алипиева. В. Търново: Слово, 1999. Статията първоначално е публикувана в: Българска мисъл, г. VІ, 1931, № 7-8.

Барт 1989: Барт, Ролан. Избранные работы: Семиотика. Поэтика. Съст. Г. Косикова. Москва: Прогрес, 1989.

Бел 1994: Бел, Даниел. Културните противоречия на капитализма. София: Народна култура, 1994.

Вачева 2003: Вачева, Албена. Идеалната критика: Джонатан Кълър в дискусия. // LiterNet, 2003, № 7 (44).

Гълъбов 1929: Гълъбов, Константин. Същина и задачи на литературната критика. (В памет на Д-р Кръстев). // Философски преглед, 1929.

Залевская 1991: Залевская, А. А. Метафора и формирование проекций текста. // Текст в коммуникации. М., 1991. Цитирано по: Масленникова, Е. Особенности перевода как двуязычной художественной коммуникации. // Тверской меридиан: Теоретический сборник. Вып. 3. Тверь: ТГУ, 1999, с. 62-71. <http://libelli.narod.ru/sonnet66/Russian/maslennikova/communication.html> (14.02.2004).

Корти 1991: Корти, Мария. Принципи на литературната комуникация. // Между нещата и думите. Съставител Иван Младенов. София: Наука и изкуство, 1991.

Къдън 1992: Cuddon, J. D. The Penguin Dictionary of Literary Terms and Literary Theory. London: Penguin books, 1992.

Кьосев 1999: Кьосев, Александър. Позитивизъм, романтически метафори, институционални метафизики. Учебниците по литературна история и конструирането на националната идентичност. // Литературна мисъл, 1999, № 2.

Стефанов 1995: Стефанов, Валери. Литературната институция. София: Анубис, 1995.

Осипов 1998: Осипов, Виктор. Знакотканое поведение и знакотканая реальность. // XYZ, 17.04.1999 <http://www.xyz.org.ua/discussion/behaviour_reality.html> (18.10.2003).

Попович 1975: Problémy literárnej metakomunikácie. Teória metatextu. Nitra, 1975. Цитирано по: Тороп, П. Проблема интекста. // Текст в тексте. Учебные записки Тартуского университета, 1981, вып. 567, с. 33-43.

© Албена Вачева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.02.2004, № 2 (51)

Текстът е четен на Юбилейните Паисиеви четения, Пловдив, 31-04.11.2003.