ЛИКВИДАЦИОННИ БЕЛЕЖКИ

Следговор към "Култура и критика", ч. II (антология)

Албена Вачева

web | Култура и критика. Ч. II.

Вторият том на изданието “Култура и критика” наложи от самосебе си заглавието “Прочити на традицията”. Веднъж подбрани, поместените тук текстове показаха, че те носят знакови за периода идеи. Имената на авторите също са част от най-добрите традиции на българското литературознание до Втората световна война. За разлика от първия том на “Култура и критика” тук намират място станали христоматийни през годините публикации. Което обаче не означава, че достъпът до тях винаги е бил лесен. Това беше една от причините за тяхното събиране в единен корпус. Като втора, и може би далеч по-важна, е другата причина - обединяване в единен изследователски проект на идеи и възгледи, които очертават облика на изследователските и културните търсения в периода между 1878 и 1944 година. Извън конкретиката на времето поместените тук разработки носят интелектуалното прозрение - може би не винаги експлицитно изразено - за онова, което предстои да се случи по-късно.

В предговора към първи том засегнах накратко подхода, който беше използван при организацията му. Тук бих искала само да спомена, че организацията на втората част на изданието също е резултат от разглеждането на критическите текстове като необходим механизъм за разбирането на отделните художествени произведения. Това пък, от своя страна, дава и основания, и възможности да се открият конкретните измерения от реализацията на тези механизми в плана на културното изграждане изобщо, доколкото понятието модерност може да се схваща като обединяващо сложни и противоречиви културни процеси. Което придава спецификата в облика на епохата въобще. Във връзка с казаното ми се ще да повторя уговорката, която направих в споменатия вече предговор - изданието, така както е реализирано дотук, няма претенцията да организира читателското мнение, а само да представи литературните и литературоведските търсения в плана на цялостното културно развитие. От днешна гледна точка материалите могат да бъдат разгледани като интересни архивни свидетелства за духа на времето, за търсенията на предтечите на съвременната литературна наука във всичките й аспекти. Извън конкретиката на самото представяне, обаче, е по-мащабната цел на проекта - осъществяването на диалог със и върху идеите с оглед на тяхното движение и реализация, преодолявайки статиката на архивността.

В своята цялост двата тома на сборника включват имената на тридесет и четирима български творци, представени с повече от седемдесет критически статии и студии, намерили място в периодичния печат до петдесетте години на ХХ век. Поместени са и кратки бележки за жизнения и творчески път на авторите. Периодичните издания, които бяха обект на изследване, са над шестнадесет, в това число списания, вестници и сборници - кои с по-дълъг, кои с по-кратък период на издаване. При все, че самата периодика също представлява интерес, доколкото някои от изданията са създадани с цел да бъдат популяризатори на конкретно определени идеи и възгледи в и за изкуството, основният акцент е поставен върху срещата на авторски концепции и личностни рефлексии към трансформацията в културния живот на страната.

Научната дискусия за модерността нито свършва, нито започва с настоящия проект. Нито пък има само своите литературни измерения. В потвърждение на това, последното, могат да се посочат самите текстове, включени в първи и втори том на “Култура и критика”. В предварителен план ще кажа, че следващите усилия са в посока на едно трето поредно доказателство. “Ликвидационни бележки” в този ред на мисли е само едно заглавие. Не е идея. Разчитам следващите разговори да отговорят на този въпрос.

* * *

Втората част на “Култура и критика” е реализирана в четири раздела, които в най-широк план синтезират основните проблемни полета на модернистичните тежнения в българска култура и литература. Заглавията на отделните части са резултат от по-късно изследователско и научно четене, което спомогна синтеза на заложените в отделните материали водещи акценти. Независимо от конкретиката на изследователските търсения, всяка статия рефлектира по особен начин върху цялостното движение на идеите и динамиката на общия културен развой, като достига до дълбинните му пластове и генерира организационната енергия на процесите.

Процесите на утвърждаване на литературата като изкуство, като част от културата въобще, са свързани с поставянето на редица проблеми, чието изброяване е неблагодарна работа, предвид риска да бъде пропуснат някой от тях. Все пак, съставителският труд изисква да се направи опит те да бъдат упоменати с оглед водещите съставителски идеи при подбора на авторите и материалите. Погледнато от позицията на литературоведа, първото, което се забелязва като характерна черта на критическите размишления през разглеждания период, е промяната на естетическите критерии, прилагани при четенето на художествения текст. Или, по-точно казано, тяхното динамично диалогизиране. Причините, които довеждат до необходимостта от подобен диалог са твърде много - в основата им обаче се открива едно основно проблемно поле - отношението към наследената традиционна култура. Именно тази култура българските творци вземат за платформа, върху която да проблематизират въпроса за естетическите и идейните критерии при оценяването на художествения текст. В този контекст особено интересна е статията на д-р Кръстев за тенденциозността в литературата, публикувана в сп. “Мисъл” през 1903 година. Разгледано в най-широк план, може да се каже, че статията е представителна за възгледите, които се споделят от създателите на списанието. Говорейки за тенденцията в литературата и изкуството, д-р Кръстев поставя един изключително важен въпрос - за отношението между художествената творба и читателя, в чиято основа авторът поставя схващането, че деятелност на духа, изкуството е и духовна необходимост за усъвършенстване. В тази перифраза не е трудно да се открие естетическата концепция на кръга “Мисъл”, която е своеобразна модернистична рефлексия, насочена към художеството - изкуството трябва да бъде схващано като част от общия стремеж на човешкия дух към усъвършенстване. Именно тук може да се открие, от друга страна, и своеобразното критическо разбиране на д-р Кръстев за ролята на твореца - той има правото и задължението да бъде автор, като “обективира в създанията на своята фантазия всичко, що го е движило”. По този начин ще се избегне тенденциозността и читателят реално ще получи възможност за свой собствен индивидуален прочит и естетическо преживяване.

“Самоусъвършенстване” е понятието, което най-лаконично синтезира в себе си идеята, заложена от Димо Кьорчев в статията “Тъгите ни”. Още в самото начало авторът прави разграничение между каузалността и необходимостта, които се откриват в отделните човешки прояви и онази “тайна сила”, която ги мотивира вътрешно и доближава човека до Бога. В нейната стихийност и сила се крие същността на нещата и знамението, чрез което фактите разкриват Бога, първопричината за всичко. В тази статия Кьорчев търси индивидуалното разбиране на собственото “аз”, извън утвърдените пространствено-времеви измерения на човешката деятелност. В дълбоко философски аспект той се опитва да утвърди индивидуалния стремеж към откриването на истината в знаковата природа на фактите и нещата. “Изкуството като средство за самоусъвършенстване - според Кьорчев - крие три елемента: Бог, мълчание и родина.” Три елемента, които, перифразирайки автора, всеки трябва сам да изчувствува. Това, от своя страна, утвърждава идеята за творческата индивидуалност на автора, за безкрайността на познанието. Безкрайност, която е лишена от своята временност, предвид разкъсването на причинно-следствените връзки в човешката деятелност, свързана с духовните сили на Аз-а. Оттук е схващането, което Кьорчев споделя за синтеза в изкуството, според което човекът успява “да види във всички свои дела Бога, във всички свои мисли своята душа, във всяка една човешка дейност едно вечно и неизменно начало”. Това е, според автора, същността на самоусъвършенстването. Индивидуалността ще бъде единствената връзка между писателя и читателя (“Близкото минало”).

Върху дискусионните въпроси на изкуството е и статията на Иван Радославов “Бодлер или Тургенев”. “Вън от нас няма действителност, понеже тя е такава, каквато нам се представя, разнообразна толкова, колкото индивидуалности има” - пише Радославов в “публичното” си писмо до П. Ю. Тодоров. Индивидуалност (с главни букви) заляга в основата на платформата, която споделя Радославов за същността на изкуството. Изкуството, което за символиста Радославов е “религия”, на която трябва да се служи, а не средство за “забава и поучение”. Една религия, на която, според автора, е било отредено да бъде в продължение на десет-петнадесет години на бранното поле на българската литература, за да защити и прокара, чрез творчеството на модернистите и символистите, идеите на европейското културно и литературно развитие (Предговор към “Млада България”).

Споделеното от Радославов схващане, че модернизмът и символизмът са естественото от еволюционна гледна точка развитие на българската литература, съдържа в себе си предпоставки за генерализиране на ролята на принципите им в изкуството, и оттам - за скритото отрицание, което носят. Подобно твърдение би могло да бъде успешно аргументирано, ако анализът се фокусира в същността на процесите в изкуството в контекста на културата; опирайки се на литературната история, се забелязва започналият вече преход към надмогване на символизма. В духа на “късния” символизъм са и много от статиите на Гео Милев. Постепенно, обаче, идеите на автора се синтезират в понятия като “модернизъм” и “експресионизъм”. В опита си да анализира естетическата платформа на изкуството в статията “Фрагментът” авторът стига до извода, че самото изкуство е “субективно съчетание на символи”, и в същността си кореспондира със смисъла на нещата именно посредством символната си природа. Естествено продължение на идеите, заложени в споменатата статия, са тези в “Родно изкуство”, публикувана една година по-късно в сп. “Везни”. Вниманието на автора в този случай е изцяло фокусирано върху проблема “изкуство - родно изкуство”. Всъщност, използвайки за основа този диалог, Гео Милев засяга един много важен и твърде дискутиран по това време въпрос - този за мястото и ролята на твореца. В тази връзка той достига до един твърде интересен извод - че “колкото повече и по-особени ценности принася изкуството на един народ в кръга на Мировата душа, толкова по-голямо е неговото значение”.

В статията си “Против реализма” Гео Милев определя като висша форма на художеството вътрешното впечатление на автора - “expression”. Това схващане е в основата на концепцията на твореца за изкуството като “бягство от действителността”. Изкуство, чиято естетика се открива в техниката на сугестията, за да се “изобрази една космическа идея или емоция” чрез силата на елементарния смисъл и музика на думите. (Някои от поместените в първи том статии, също са в посоката на утвърждаване на експресионизма - Ем. Попдимитров и Атанас Илиев например.) В плана на разсъжденията за изкуството и живота Гео Милев поставя въпроса за мястото и ролята на твореца - “Възвание към българския писател”, поместена в следващата част на сборника. Поетът като живо присъствие и поезията като рефлексия от живия живот. Бунт за непрекъснато обновление е повикът на Гео Милев.

“Поетът е повикан за мирова жертва, в пламъците на която той най-напред себе си требва да изпепели, за да стане огън жив и да запаля във всяко човешко сърце очистителен пожар” - пише в статията си “Новото изкуство” Иван Грозев. Авторът търси корените на изкуството в божествената природа на човека - онази свръх-субстанция, която дава възможност на човек да проникне във “Вселенския Ум”, откъдето, според Грозев, идат “най-светлите сънища на поезията”. Придържайки се към схващането на Новалис за трансцендентния Аз, Грозев е един от първите, които признават правото на всяка една личност да бъде творец, защото той самият е “откровение в плът”.

Когато говорим за развитието на литературните процеси в България, не можем да подминем въпроса за приемствеността на идеите, за традициите и наследството. Това наистина е един от съществените пред нашето литературознание въпроси, чиято проблематичност ще привлича върху себе си вниманието на изследователите и занапред. Казвам това, за да премина към представянето на поместените тук статии от Йордан Бадев и Владимир Василев. Тук изкушените от литературата могат да започнат теоретична дискусия за континюитета в развитието на идеите и процесите в българската култура. Или за липсата му. Може да се дискутира и върху ролята, която изиграва “прекъснатата последователност” върху диалога между културите въобще. Интересни въпроси, които, в предварителен план ще споделя идеята на проекта в нейната цялост, биха могли да намерят отговори в едно следващо издание. Което, ще си позволя да повторя, е една от целите.

По-горе вече имах възможността да кажа, че част от поместените тук материали намериха популярност и признание през 90-те години на ХХ век. Творчеството на Бадев е сред тях - имам предвид самостоятелното издание “Позиция” (1993) под съставителството на Божидар Кунчев. Сред тях е творчеството на Владимир Василев - “Студии. Статии. Полемики” (1992), съставители: А. Йорданов, С. Гюрова, Т. Жечев и Ш. Барух. Споменавам специално имената на двамата критици, при все че не са единствените автори, включени в сборника, чиито идеи са били забранени или отхвърлени след 1944 година. (Напротив, по-голямата част от включените тук критици (или отделни техни статии) ги сполетява такава участ.) Упоменаването им се дължи на това, че докато идеите (или някои от тях) на останалите автори по някакъв начин се припознават като част от традициите на българското литературознание в различни години в периода след 1944 година, текстовете на Владимир Василев остават известни на ограничен кръг читатели дълго след посочената година, а тези на Йордан Бадев - забранени до края на този период от време. Не бих подминала и Васил Пундев, също част от този списък-свидетелство на своето време. Негови текстове са включени в първи том на изданието.

В настоящия проект Йордан Бадев е включен с шест от най-значимите си статии - две в първи и четири във втори том. Две от водещите му статии “Мисли върху романа” и “Мисли върху българския роман”, обединени в настоящото издание под заглавието “За романа въобще и за българския роман”, третират поетиката на този тип художествено произведение, който по думите на автора е “в непрекъснат възход не само в количество, но и в качество”. В самото начало Йордан Бадев обръща внимание на факта, че романът се радва на изключително голяма популярност от страна на публиката и същевременно търпи крайни бележки от световно известни критици. В този може би нереализиран диалог между публика и критици Бадев заема позицията на безпристрастен изследовател и се опитва да открие механизмите, които формират поетиката на романа. В тази връзка той се придържа към две правила, производни едно на друго, при оценката - романът, както всички видове изкуства, трябва “да подбужда не към живо дело, а към художествено съзерцание“. Производното правило се съдържа в следното: “романът не бива да влиза в противоречие с действителността, която пресъздава, но пък и не бива да я пресъздава безлично, като фотография”. Разглеждайки на тази плоскост българския роман, критикът стига до извода, че основните предпоставки за възникването на романа в българската литература са обществено-политическите борби, селският и градският бит. Това остава и почвата, според Бадев, на която са родени най-сполучливите романи. Разглеждайки поетиката на романа, критикът обръща внимание на няколко твърде интересни въпроса, свързани със социалната структура на обществото и културната програма, която то реализира. В тази посока са и разсъжденията на автора, синтезирани в обзорната му статия “Писатели и поети след войната”. В нея Бадев говори за две посоки, в които се движи българската поезия - “лирика - която в общите си линии догонва завоеванията на западноевропейския модернизъм, и лирика - която следва нашата собствена поетическа традиция”. Независимо от “яснотата” и “простотата” на втората насока, тя кореспондира с първата чрез “отсъствието на гражданско и социално чувство”. Обзорът, направен от Бадев в споменатата статия, не спира само върху поезията - белетристиката след войната също е обект на изследване. Критикът и тук открива две насоки в развоя на естическата платформа - реалистична и модернистична. Основания за подобно деление авторът намира в произведенията на Йовков, Г. П. Стаматов, К. Константинов, Добри Немиров, Никола Янев, Д. Т. Калфов - пишещи в областта на реализма и Николай Райнов и Чавдар Мутафов - посочени като модернисти. Въпреки констатацията, че българската литература след войната не създава “драма с художествен драматизъм”, Йордан Бадев констатира, че просторите пред литературното развитие са разширени - социално-психологическия роман предполага “вдъхновено проникване в душата на човека и времето”. Градът и динамиката на живота в него, която разрушава наследените традиционни общностни връзки, според Бадев също не се радва на голям интерес от страна на българските творци. Съпоставяйки присъствието на града и селото в тяхното творчество, критикът открива дисбаланс, съществуването на който се предполага от три причини: произхода на творците, отсъствие на непосредствено наблюдение на живота и невъзможност да се открие вътрешния драматизъм на процесите, съпътстващи прехода от един към друг мироглед.

Една от най-големите (не само по обем) студии в настоящия том е “Бараж от литературни формули”. Авторът й, Владимир Василев, е главен редактор на “Златорог” - едно от най-сериозните литературно-художествени списания, излизало в продължение на двадесет и четири години. Самото списание, неговата насоченост, редакторска политика и възгледи са твърде интересни от изследователска гледна точка. С риск да се повторя, ще кажа, че в настоящия следговор то, списанието, не е обект на самостоятелен аналитичен преглед, затова ще се задоволя да спомена, че неговите страници са представени тук от автори като Владимир Василев, Боян Пенев, Георги Константинов, Атанас Илиев, Чавдар Мутафов, Сирак Скитник, Иван Перфанов, Васил Пундев, Асен Прахов, Николай Райнов и Анна Каменова, Симеон Андреев, Йордан Бадев, Малчо Николов, Петър Йорданов.

Споменатата вече студия на Вл. Василев е остро полемична. Използвайки страниците на “Златорог”, критикът влиза в остър спор с Тодор Павлов в опита си да наложи естетическите принципи на индивидуализма в противовес на идеологическите схващания за същността на изкуството. В анализа си Владимир Василев използва за основа възгледите, които споделя Павлов на страниците на в. “Заря” - двете статии “На ясни позиции” и книгата “Критика и “критика” - излязла година по-късно. Схващанията на критиците по отношение релациите “изкуство - действителност” показват ясно техните възгледи по основното проблемно ядро на спора - същността на изкуството, както сам Василев го определя. Първият дискусионен момент, върху който фокусира вниманието си авторът, е този за художественото изображение. В противовес на Павлов Василев твърди, че “художественият образ е това, което аз в себе си си представям” и че естетическото възприятие на художника, от друга страна, има свободата да представи собствената си визия за естетика, посредством вложената в изображението идея. “Извъртанията” и “редукциите”, които прави “цялата лява критика” по отношение на връзките “художествен образ - предмет” е продиктувана от схващането на Павлов, че „изкуството трябва да бъде реалистично, за да бъде и идейно”. Налагането на реализма (такъв, какъвто го разбира Павлов) и особено начинът, по който това се извършва, определя последващото развитие на литературата за продължителен период от време. Споменавам това, заради категоричността, за която свидетелства казаното от Владимир Василев. Съпротивата на литературния критик срещу догматичното налагане на възгледи, срещу схематизирания подход на прочит на художественото произведение, е естествената съпротива на творческата личност срещу насилието над свободната воля.

Друг възлов проблем, който Василев извежда на преден план, е този за познавателната стойност на изкуството. Критикът акцентира върху “конструктивния момент”, реализацията на който се изразява в сътворената от художника нова действителност. Така разбирано, изкуството, по думите на Василев, не отразява, а претворява действителността.

Естетическите критерии в областта на изкуството авторът също разглежда като част от въпроса за неговата същност. Вътрешният диалог, осъществяван между произведения на изкуството в рамките на една епоха или между творения от различни епохи в човешкото развитие, създава плоскост, на която социалните, икономическите и географските различия не влияят в този диалог. “Проникването на епохите” (к. а. - В. В.) е част от процеса на културен диалог, чийто код се изгражда от непреходните образци на изкуството. Това е в противовес на застъпвания от Тодор Павлов марксически възглед, според който изкуството влиза в отношение към резултатите от действието на икономическите фактори като надстройка към база. Естествена последица от дискутирането на този въпрос е проблематизирането върху класовия характер на изкуството. Тезата за класовия характер се състои в разбирането за социалния произход на писателя, който предопределя неговите възгледи и схващания за живота и оттам преминават в творчеството му. В идеологически план, това се превръща в проблемен момент при оценяването на художествените произведения и има отношение към цялостното културно наследство. Аргументативният материал, който Василев привежда в дискусията с Павлов, е извлечен от процесите, които текат при “съветизацията” на руската литература и култура. Трансформацията, която претърпява отношението към творчеството на определен автор (от пълно отричане до признаване на отделни негови произведения) е също толкова идеологизиран и спъващ развитието на изкуството подход. Дискутирайки върху този въпрос, Василев отново поставя въпроса за индивидуалността на твореца и свободата на изразяването на възгледите му. В заключение критикът споделя: “понеже изкуството не се определя само от социално-икономическата действителност, а и от други фактори, и неговата класова обусловеност е относителна. Индивидуалният момент във формацията на художника играе огромна роля. Колкото по-пълноценно е едно художествено произведение, толкоз повече то излиза из класовата рамка и насоченост”.

Предпоследната част на анализа си Владимир Василев посвещава на задачите, които стоят пред литературната критика. Наред с въпросите за критериите, по които да се оценява всяко произведение на художественото творчество, критикът дискутира и производния - този за мярата. Като първа задача на критика Василев определя установяването на художествеността на произведението. Това се постига на два етапа - аналитичен - вникване в идеите, чувствата, отношенията на писателя и конструктивен - личното творчество на критика при изграждането на цялостната идея за произведението чрез ясни формули, които да разкрият мирогледа и светоусещането на твореца.

Финалната част на “Бараж от литературни формули” Василев отрежда на защитата на редакционната политика на списание “Златорог”. Списание, което има своето безспорно място в развитието на българската литература и култура.

Както сам Владимир Василев казва, статията “Поети на смирението” е продължение на неговите разсъждения, изложени в “От пет години насам” и “От 1920 до днес”. Вниманието на критика в този случай е центрирано върху влиянието на войната върху белетристиката и лириката. “Чувството за единицата, която е принадлежала на цялото” е синтезът на наблюдението, което Василев прави върху творчеството на Трифон Кунев, Димчо Дебелянов, Николай Лилиев и Емануил Попдимитров. Творчеството на четиримата автори Василев разглежда като нов етап в развитието на поетиката, който следва този на Яворов и Траянов, в творбите на които липсва чувство за принадлежност към общност. Връщането на лириката към живота, напускане на сферите на отвлечените чувствени начала, жажда за живот - това са основните маркери в поезията на четиримата посочени по-горе творци, които ги отличават от творците Яворов и Траянов. Разсъждавайки върху формирането на индивидуалността, една модернистична социална провокация, Владимир Василев обръща внимание на рефлексиите, които тя има в литературата и изкуството. В тази връзка критикът поставя своеобразен акцент върху диренията на Пенчо Славейков - автор, чието творчество намира широко място и в анализите на Мешеков. “Без разработка на личността, която той [Славейков] даде, днес щяхме да имаме хора без гордост, без чувство на достойнство, без идейна ос, без доблест - само простаци, кариеристи и подлеци. Индивидуализмът е, който формира и кали характера” - пише Василев. Последица от развитието на личността е разработването на съзнанието на масите. Като своеобразно отражение на сложните и динамични обществени процеси в литературата, Василев разглежда творчеството на Елин Пелин и Йордан Йовков. Не тук е мястото да се правят теоретични конструкти и заключения. Не мога обаче да не посоча цялостния модернистичен контекст, в който Василев ситуира поетиката на двамата автори, като подчертава социалната ангажираност на личността. Човечност, интимност и жертвеност са елементите на поетиката, които критикът открива в творчеството на поетите след войните.

Един от важните въпроси, пред които се изправя българската критика, е този за собствената й роля и място в културния живот на страната. В анализите на разгледаните дотук автори няколко пъти вече стана дума, макар и без поставяне на акцент, за този въпрос. Следващите няколко страници са отделени именно на него през гледните точки на д-р Кръстев, Димо Кьорчев, Боян Пенев, Гео Милев, Иван Шишманов и Иван Мешеков. Изброените имена са сигурен и неоспорим знак за значимостта, която се отдава на този проблем в България в периода от Освобождението до Втората световна война. Тук съставителската амбиция е да се представи една последователна в хронологично отношение картина, за да се уловят нюансите в критическите идеи и съпътстващите ги промени в поетиката и естетиката на художествените произведения, за които свидетелстват текстовете от раздела “За същността на изкуството”.

През 1898 година в кн. 1 на списание “Мисъл” излиза статията на д-р Кръстев “Българската интелигенция”. В опита си да анализира политическите и културните процеси в страната авторът стига до следното заключение: “откак България съществува и до днес - личността не е бивала победителка над държавата. И не само отделната личност, но и никоя група лица, никоя корпорация (к. а. - К. К.). Конкретният обект на интереса на автора е българската интелигенция. Самият д-р Кръстев признава, че картината, която е нарисувана, е мрачна и песимистична - предосвобожденските идеали са потъпкани, интелигенцията като цяло е бюрократизирана, безидейна и антисоциална, държавността е подменена от авторитета на държавата, налаган с груба сила или блясък. Силата на индивидуалността, признаването на гражданските права на личността, авторитета на харизматичния водач - това са нещата, които биха изпълнили иначе модерните държавни институции със съвременни на тях идеи. По-нататъшният анализ на статията показва, че нейният автор разглежда извършващите се в страната процеси в тяхното комплексно единство и взаимосвързаност. Проблематизирайки ролята на държавата, Кръстев е сред онези, които говорят за необходимостта от разпад на монолитното единство на традициите и поставя въпроса за сегментирането на обществото върху основата на признаването на гражданските права. Онова духовно обединение, поставено на нова платформа от принципи, за което критикът ратува, е всъщност израз на стремежа за формиране на модерна национална държава. Национална държава, която ще има своето равностойно място в диалога с културите на други такива държави. Водеща роля в този диалог д-р Кръстев отрежда на интелигенцията.

По-центриран обект на анализ сред проблемите, които вълнуват автора на “Българската интелигенция”, предлага Димо Кьорчев в статията си “Литературната критика”, публикувана през 1909 година в сп. “Слънчоглед”. Кьорчев поставя един проблем, който, значително по-късно, Бауман ще определи като част от процесите на културно законодателство. “И наистина тия добри представители на мнозинството - критици - се мъчат да живеят не между великото в писателя и неговото произведение, а между великото в произведението и тълпата” - пише Кьорчев. Един от радикалните въпроси, които той поставя, е за необходимостта от съществуването на критиката въобще. Отговорът на този въпрос дава основание на автора да раздели критиката на два вида - формална и, изведено от контекста на анализа му, правдива. Формална е онази критика, която е дидактична, която се стреми да школува писателя върху онези изисквания, които се извеждат от художествените образци на чуждите литератури. Като условие за създаване на правдива критическа бележка, Димо Кьорчев посочва степента на искреност на критика към художественото произведение, от една страна, и тази на художника и неговото отношение към хората и природата при неговото самовглъбяване, от друга. Правдивостта, според критика, спомага да се избегне дидактичността и да се реализира онова благородство, което сближава хората.

В два броя на в. “Пряпорец” (54, 60) от месец март, 1918 година, излиза анализа на Боян Пенев върху българската критика. Първият материал е озаглавен “Салонна критика” и е отговор на Михаил Арнаудов. Втората статия “Нашата критика” също е отговор на Арнаудов, репликирал след публикацията на “Салонна критика”. Задачата на критиката, според Боян Пенев, е “да разкрие онова, което преобладава в едно творение и определя неговата художествена стойност или незначителност”. Това становище известният български литературовед извежда в противовес на схващането на Арнаудов за продуктивна критика - критика, която открива и най-малкото зрънце на художественост в едно произведение и утвърждава неговото място в общата културна съкровищница. Тази критика, от своя страна, Боян Пенев определя като салонна. Във втората статия “Нашата критика” дискусията между Арнаудов и Боян Пенев продължава върху конкретни произведения. Независимо от различията, които съществуват във възгледите на двамата автори, от съвременна гледна точка този спор, който разбира се не е единствен, може да се разгледа като свидетелство за духа на времето. Свидетелство за това, че критиката ясно осъзнава ролята и мястото на критическите текстове в цялостния литературен живот. Свидетелство и за това, че независимо от остротата на изложенията, свободата на възгледите е свещено право на личността. Разглеждайки спора от съвременна гледна точка, може да се каже, че неговата значимост е в това, че той показва измеренията на съществуващия вече професионален критически подход, измеренията на специализираното критическо търсене.

“Нашата интелигенция” е третият аналитичен продукт, с който присъствието на Боян Пенев се утвърждава в настоящото издание. Публикацията е от 1924 година. Прегледът на по-късното развитие на българското литературознание показва, че това е една от най-проучваните статии, имайки предвид поместените тук материали. Съставителското решение за включването й е продиктувано от възможността за изследователски паралел в хронологичен план на критическия диалог между д-р Кръстев, Боян Пенев и Иван Мешеков. Без да абсолютизирам значимостта на избора на материалите, мога да кажа, че става дума за жалони, трасиращи развоя на критическата мисъл в България от Освобождението до Втората световна война. За по-доброто изясняване на съставителската идея, ще си позволя и една препратка към раздела “Критика и литература” - четвъртият в том първи на настоящия проект.

“Не се е оформила и няма история” - пише Боян Пенев, визирайки българската интелигенция. Основният аргумент, с която той подкрепя извода си, е некултурността на българското общество. Паралелно на схващането на д-р Кръстев е наблюдението на Боян Пенев, че политическото освобождение не е довело до освобождение от духовното робство на българина. Това е социалната основа, която прави труден или дори невъзможен диалога в различията, породени от “разнородността” на българската интелигенция. Етнографските особености, изграждащи различни психологически типове, и “другостта” на културната среда, в която отделни представители на тази прослойка са получили своето образование, са същностни елементи, според Боян Пенев, в общата картина. Тези предпоставки са твърде интересни от съвременна изследователска гледна точка. Интересът се провокира и от избрания от Пенев обект на анализ. В най-широк план се забелязва, независимо от острия тон на анализа, стремежът на неговия автор към обединение. Обединение на духа, обединение на културата в нейните етнографски различия, което да доведе до създаването на единен културен код, съизмерим в диалога с другите национални култури. Или: - “Нашата цел е: една синтеза върху основите на българската душа - едно критично и по-дълбоко вникване в цялостния характер на чуждите култури и усвояване само на онова, което наистина би имало значение за нас и би отговаряло на една действителна потребност” - казано с думите на Боян Пенев.

В задочен диалог с Димо Кьорчев влиза статията на Иван Шишманов “Задачи на литературната критика от психо-социологично гледище”. Задачите, които Шишманов формулира, са две: откриване на таланта на автора и подготовка на публиката да оцени този талант. Основният принцип, който лежи в основата на така направената формулировка, е освобождаване на личния вкус, свободата на избор. Аргументирането на този принцип Шишманов прави въз основа на широк преглед на развоя на идеите в западноевропейската критическа мисъл. Две са крайностите, които съпътстват този развой - деспотичното налагане на норми, от една страна, и, от друга, импресионистичната критика, чиято оценка се поставя в зависимост от “каприза” на субективното настроение на възприемателя. Именно в този контекст ученият разглежда и процесите в България и стига до заключението, подобно на Димо Кьорчев, за относителността на човешката оценъчност и деятелност, и симпатия и съчувствие към таланта.

Личността на критика е обект на разсъжденията на Иван Мешеков в “Критикът като артист”. Да се разкрие по асоциативен път мирогледа на художника, това е творческото начало в критиката, това умение и усет превръщат критика в артист, в творец. Оттук е и задачата, която според Мешеков трябва да изпълни вече критикът-творец - да изнесе сътворявания от текста образ от скритата му законосъобразност, да го внуши и покаже, “за да остане да живее своя самостоятелен истински индивидуален поетически лик в съзнанието на читателя и в историята на литературата”. В заключение авторът стига до извода, че критиката е един от литературните жанрове, който наред с останалите има своята историческа отговорност за реализирането на единна културна програма в обществото.

В контекста на социалните трансформации в страната, времето на модерността е концептуално свързано с динамични промени в обществото. Преминаването от определената като традиционна организация на отношенията към отношения, резултат от бързата индустриализация, предполага и особен род предизвикателства в сферата на изкуството. Казвайки това, бързам да направя уговорката, че не разглеждам процесите в социума и тези в културата по начин, по който те биха могли да се разглеждат само в съотношение следствие към причина, тъй като извеждането на подобна зависимост в генерализация би довела до твърде общи изводи. Взаимосвързаността на процесите, обаче, дава възможност модерността да се разглежда като онова единство, което е резултат от действието на различни социокултурни сегменти. Казвам “единство” с ясното убеждение, че става дума за големи и крайни различия, дори за противоречия. В литературоведските изследвания е постигната една своеобразна конвенция по отношение на измеренията на модерността в полето на културата и изкуството. В традициите на тази конвенция епохата на модерността полага своя културен отпечатък в цялостното развитие на човешката цивилизация, на първо място, посредством извеждането на идеята за синтез. Друга важна идеологическа постановка е свързана с обновлението на традиционните ценности и принципи. Без последователността в подреждането да определя значимостта, на трето място може да се упомене освобождаването на личността, с оглед на общностните и културните зависимости. Всички тези, може да се каже, концепти на модерността, имат своите рефлексии и връзки на зависимост в полето на културата и изкуството. На тези обобщени, анализационно изведени конструкти е положен подборът на материалите, поместени в третата част на проекта, озаглавена “Предизвикателства на модерността”.

Обзорната студия на Пенчо Славейков “Българската поезия” е първата в този раздел. Идеите, които Славейков споделя, са част от една от първите дискусии в полето на литературата след Освобождението. Става дума за спора “Млади и стари” - спор за традициите и иновациите в литературата, за отношението на новото поколение към културния код. Задачата, която Славейков вижда пред поезията на това ново поколение, е свързана с “освобождение на личността от призраците на миналото, от традиции, установения и понятия, които налагат окови на волята на съзнателния човек и убиват неговата жизнерадост”. Много са проблемите, които поставя и дискутира Славейков в разглежданата студия. Фокусът обаче е поставен върху особеностите на поетиката - през него именно авторът излага своите разсъждения и изводи. Индивидуалността на автора и читателя, светоусещане, водещо до непрекъснато обновление на традициите, секуларизация и личностно освобождаване са онези възлови елементи на новото, в чиято защита пише Славейков. Поставена в средището на сложни житейски и социални промени, личността, нейната душевност, е полето, в което се разгаря битката за бъдещето.

Прегледът на българската литература, който прави Боян Пенев за чешкото списание “Славянски преглед”, датира от 1925 година. Промените, които са настъпили между публикуването на “Българската поезия” и настоящата статия, са твърде много. Централната разделителна линия, която Боян Пенев поставя в своя анализ, е войната. Авторът отбелязва, че след смъртта на Пенчо Славейков, П. К. Яворов, П. Ю. Тодоров и д-р К. Кръстев, българската литература завършва един етап от своето развитие. В опита си да запознае чуждестранната читателска аудитория с постиженията на съвременната нему художествена литература, Боян Пенев оставя интересен в литературоведско отношение анализ. Елегичните тонове, които той открива в поетиката на Дебелянов и Лилиев, непосредствената и тиха интимност, са част от дълбинното световъзприемане на твореца, което се долавя в символната природа на знаците. В областта на белетристиката Боян Пенев откроява творчеството на Антон Страшимиров, Георги Райчев, Йордан Йовков, Николай Райнов и Чавдар Мутафов.

За по-доброто уясняване на търсенията в българската художествена литература и критическа мисъл том втори на “Култура и критика” включва статията на Иван Радославов “Българският символизъм”. Убедена съм, че за изкушения професионално от проблемите на литературата читател не е необходимо напомнянето за диалога между Радославов и Стефан Младенов по повод излизането на антологията “Млада България”. (Предговорът към антологията също е поместен тук). Настоящата статия хвърля допълнителна светлина върху диалога между критиците за процесите в българската литература след войните. В нея Иван Радославов вижда “съпротивата срещу символизма” като реакция от страна на застъпниците на “родното” в българската литература. Течението, което той определя доминиращо към датата на издаване на статията, се поражда от взаимодействието на две причини - психоестетична (вътрешна) и външна. Общочовешкото звучене на символистическата поетика е онази необходимост, която отрежда равностойно място на българските творци и култура в диалога с достиженията на европейските естетически художествени възгледи. Диалог, положен на основата на общочовешките идеи, в чието плодотворно влияние върху литературните процеси в страната Радославов не се съмнява. Извеждайки на преден план ролята на символизма в представянето на достиженията на българската душевност на широката европейска публика, Иван Радославов взема отношение по един от въпросите на модерността - този за равностойното културно кореспондиране въз основа на общите цивилизационни ценности и постижения. Това е проблем, който катализира спора между “млади” и “стари” в края на ХІХ и началото ХХ век. Това е проблем, който не губи своята актуалност, не е пресилено да се каже, и до днес. Многообразието на измеренията му - естетически, идейни, тематични - показват и провокират преди всичко динамиката на процесите, непрекъснатото търсене и обнова на концептуално равнище.

В отговор на въпроса какво означава символизъм, Радославов споделя: “индивидуализъм в литературата, свобода на изкуството, напущане шаблонните формули, тенденция към всичко ново, странно, чудновато; това би означавало още: идеализъм, пренебрежение към социалния анекдот, антинатурализъм, тенденция да се взема от живота само характерната подробност, да се обръща внимание само на жеста, който различава един човек от друг, реализиране само на резултати, на същественото: най-после, за поетите символизмът изглежда свързан със свободния стих, чието крехко тяло може да играе, както му се ще, вън от пелените и връзките”. Позволих си този по-пространен цитат, поради необходимостта от по-пълно изясняване на идеите на автора за същността на това течение в литературата.

“Цялата ни поезия отпреди войната бе изградена върху култа към личността...” - пише Атанас Далчев в “Размишления върху българската лирика след войната". След войната лириката е в упадък, но романът показва неочаквана жизненост - отбелязва Далчев. Водоразделът, както и при Боян Пенев, и тук е войната. Войната е, която разклаща вярата в отделната личност, вярата на съвременния човек във възможностите му да промени света. Настъпилата криза има не само социални измерения - тя има и своите културни и естетически рефлексии. Нещо повече - войната изиграва ролята на катализатор на процеси в полето на литературата, които предопределят появата на нови теми и мотиви. Въпросите за взаимовръзките между “родно” и “чуждо” отново са поставени на дневен ред в критическите дискусии. (За по-добро представяне на превъплъщенията на тези дискусии би могла да спомогне отпратката към част “Културни парадокси” (първи том) на настоящия проект.) На тази основа с особена острота се откроява и въпросът за историята и за нейната значимост. Историзмът се оказва онази идея, в чиято реализация българските творци след войната успяват да въплътят патриотичните си настроения и социални визии. В този контекст, романът намира без затруднение своето естествено място и широко разпространение.

На новите предизвикателства пред българската литература е посветен анализът на Иван Мешеков “Естетическата насока след войните”. В опита си да направи обзор на естетическите идеи, Мешеков поставя в центъра на своето внимание дейността на списание “Златорог” и неговия главен редактор Владимир Василев. Разсъжденията на Иван Мешеков представляват интерес за настоящото издание, тъй като те представят една дискусия, част от традициите на българското литературознание. Идеологическите контаминации, натрупани по-късно, крият в себе си риска от едностранчив прочит на тези традиции. Това е една от формалните причини, поради която текстовете на Иван Мешеков намират място в настоящото издание. Причината, обаче, която de facto утвърждава неговото място тук, е целта да се постигне колкото е възможно по-висока степен на представяне на идеите, определящи облика на епохата от Освобождението до Втората световна война. Значимостта на идеите, които са представени в анализите на Мешеков, биха направили евентуалният съставителски пропуск да изглежда или непрофесионален, или целенасочен. В тази връзка бих искала още веднъж да отбележа, че настоящото издание има претенцията не само да представи критическите традиции, а и да покаже професионалното съставителско уважение към тях.

Иван Мешеков е представител на т. нар. “лява критика” в българския литературен живот. Критическите идеи, които изпълват обема на това понятие, огрубено казано, изхождат от схващането за класовия произход на културата и изкуството. Според тази постановка, капиталистическото общество е съставено от класи, чийто културен субстрат изгражда тяхна собствена идеологическа платформа, непримирима в отношението си към тези на останалите класи. Съществува една водеща идеология, тази на буржоазията, която е призвана да наложи и утвърди не само в полето на културата, нейния, на буржоазията, интерес и по този начин да държи в подчинено положение останалите. Цялостният анализ на схващанията на критическите възгледи на т.нар. “леви критици” е невъзможен тук, тъй като би надхвърлил целите на настоящото издание. Част от тези идеи могат да бъдат открити в авторските текстове на Иван Мешеков.

“Борчески индивидуализъм” е понятието, което въвежда в употреба Мешеков, за да разграничи идеите за обновление на Пенчо Славейков от тези на главния редактор на “Златорог”. Авторът обвинява Владимир Василев, че използва литературата (“най-финото, най-духовното, най-отговорното”), и в частност “Златорог”, за изразяване на идеи, чиято основна цел е запазването и укрепването на идеологическата конструкция на буржоазната национална държава. На тази именно основа Мешеков разграничава двата вида индивидуализъм - Славейковия и този на Василев, определен като националшовинистичен. Причините за промените, които настъпват в идейно-естетическите търсения след войните, Мешеков открива в две посоки - наложеният от “Златорог” естетизъм и индивидуализъм и материалната зависимост на твореца от държавата като неин чиновник. В крайна сметка, извършилите се промени деградират твореца до защитник на буржоазната идеология. Йордан Йовков, Георги Райчев; Николай Райнов, Николай Лилиев, Багряна са носители и продължители на идеи, заложени в националния културен живот от “Мисъл”, които всъщност Василев унищожава, поставяйки ги в нови рамки. Отрицанието на тази платформа, Мешеков вижда в творчеството на Гео Милев и Христо Смирненски: “Новият етап, синтезиращ цялото й досегашно развитие и богатство откъм мотиви и художествени средства, едновременно дълбоко традиционен и остро съвременизиран (от Хр. Ботев и Пенчо Славейков до Хр. Смирненски и Гео Милев), е трудово-спътническият”.

Значително по-пълно са представени идеите на Мешеков за процесите в българската литература и литературна критика в “Ляво поколение”. Военните окопи са мястото, където българската младеж за първи път осъзнава, че управляващата едра буржоазия с помощта на държавата отрича съзнателната нравствена личност. И тук авторът прави своя обзор, използвайки войната като водораздел между различни идейни платформи в литературния живот на страната. Осъзнаването на младежта в окопите, според Мешеков, се изразява в разочарованието от една идея, изградена от цялостния културен и духовен живот в България дотогава: “Със създаваната от нея художествена литература тя поставяше на “нацията” и на себе си “висш” дълг: да развие нравствената, естетическата страна на “българския дух” за поетическо, философско, религиозно, мистическо съзерцание на живота, като отхвърли с презрение омразните и груби обществено-политически въпроси. [...] Историческото назначение на нацията било: да се приобщи с “общочовешкото”, мировото, и оплоди духа си с него, да създаде култура в името на него...”

В контекста на социалните промени, интерес представлява рецепцията на Пенчо-Славейковото творчество. Именно от него, от препратките, които могат да се направят към идеите на творци като Яворов и П. Ю. Тодоров, Мешеков извлича онези естетически и идейни концепти, определили облика на българската литература до Първата световна война. Наблюдението на Мешеков върху “новото поколение”, върху неговия дух и стремежи, могат да послужат за емпирична илюстрация за влиянието на философията на модерността, насочена към критичното преосмисляне на традициите и съпътстващите го процеси на обновление. Настъпилите по-късно трансформации също са част от тази философия.

“Нови пространства” е последната, четвърта част на “Култура и критика: Прочити на традицията”. Трите поместени статии започват по следния начин:

“Българската поезия няма наистина още своите софийски ноктюрни...” (Радославов, 1912); “Нашата белетристика все още остава прикована о селото...” (Страшимиров, 1921); “Едно много интересно и извънредно характерно явление се наблюдава в нашето изкуство и особено в литературата ни: господството на селото и на селския бит.” (Бадев, 1938). Изхождайки от различни позиции, тримата автори достигат до едно и също заключение. Обясненията за това явление са различни - различни са както изследователските обекти, така и методите. Въпросите, които възникват при прочита на тези материали, са много. Подобно на тези, на които се опитват да отговарят авторите на трите поместени тук аналитични материала. Един от основните е: Защо е това отсъствие? В отговор на това, бих искала да откроя казаното от Радославов, като предварително го трансформирам във въпрос: Само като теми и мотиви ли би трябвало да присъства градът в художествените произведения, за да бъде открит? Отговорът на Радославов е следният: “Едно изследване, което би имало за цел да улесни връзката между тези две явления (развитието на модерната поезия и влиянието на новия град - уточнението мое - А.В.), би ни открило много истини. Би ни показало ярко и релефно отбелязаното влияние не само по отношение на кръга на писателското зрение в смисъл на нови и повече сюжети; не само новото в езика и речника на едно общество, хвърлени му в средата от новите условия на живот, но би ни открило тъмните пътечки, по които страстният и импулсивен темперамент на живота в града е пресъздавал душата на художника, на артиста и го е тласкал към откриване на нови хоризонти в глъбините на неговата собствена душа и на неговото творчество. Би ни показало сигурно не само пълното негово подчинение на сюжетите от околната среда, но и проявлението на това творчество във формата. Нима свободният, гъвкав, нюансиран стих би бил възможен по-рано?”

И, за финал:

Не е ли подобен и отговорът за отношенията “модерно - традиционно”?

Не е ли подобен и отговорът за отношенията “модернизъм - реализъм”?

Не е ли подобен и отговорът за отношенията “национално и общочовешко”?

© Албена Вачева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 18.01.2003
Култура и критика. Ч. II: Прочити на традицията. Съст., предг. и ред. Албена Вачева. Варна: LiterNet, 2003.

Други публикации:
Култура и критика. Ч. II: Прочити на традицията. Съст., предг. и ред. Албена Вачева. Варна: LiterNet, 2003.