ОСЛОВЕСЯВАНЕ НА ИЗЧЕЗНАЛАТА ГОДИНА - ЗА МНОЖЕСТВЕНОСТТА НА ИСТОРИЯТА

Албена Вачева

web

“Ако трябва да я съчиним тази година, да я измислим отначало докрай, за да не ни преследва с призрачността си.”

Това е фразата, преди финалната, на един проект, който иска да проучи историята. Не че история липсва. Напротив - тя съществува в монолитно единство. И годината, за която става дума, не липсва. Но тя също е част от монолита на историята, въпреки особеностите, които има. И все пак особености има. Проблемът обаче е именно в историята - в “кухотата, кухотата, кухотата на онзи език” и в черно-белия свят на телевизора “Опера”, които дълго време са определящи за идеологическия, стагниран в рамките на определена политическа риторика, прочит на събитията от 1968 година. И не само на тях.

Проблемът би могъл да провокира интерес, но с оглед идеята на настоящия текст, по-голям интерес представлява постмодерният ироничен скептицизъм към миналото и историята.

“А засега ще се наложи да карам по памет.”

Цитатите са от “спомена” на Георги Господинов (Господинов 2003). Последващите разсъждения са опит за разбиране на симптомите на постмодерността, които текстът “1968 For(n)ever” проявява. В основата на разсъжденията е разбирането за иронията, която текстът притежава, като същностен маркер в постмодерната естетика. Преди това - за наличната провокация, която може да бъде изразена чрез въпроса дали е възможен разговор за литература върху този текст конкретно и върху такива текстове въобще. И още: не са ли достатъчно основанията, за да бъде категоризиран като текст, предопределен и доминиран контекстуално, и по този начин да му бъде отказан прочит, насочен към разкриването на художествената му стойност.

Постмодерна употреба на спомена

В изследването си “Може ли вчерашният ден да стане по-добър? Върху преобразуването на миналото в история” Йорн Рюзен твърди, че “постмодерното схващане за постиженията на тълкуването в спомена не може да се абстрахира от това, че споменът поначало се отнася към опита.” И още, че: “Споменът би загубил своята ориентираща сила, ако онези, които си спомнят, вярват сериозно, че припомняното минало е фикция” (Рюзен 2001: 153).

Парадоксалното в случая е, че миналото не е дори фикция, защото не съществува - текстът дава достатъчно ясен знак за това - раждането на “спомнящия си” се случва в самото начало на същата година. Идеята, която се извежда, е далеч по-дълбока - липсата на спомен се преплита с по-късната представа, която провокира историята в нейната монолитност. А тя (историята) е твърде силно символно представена в своята институционална цялост - сега: Народната библиотека и тогава: (идеологически институционализиращия) партиен официоз “Работническо дело”, специализирани издания - всичко това присъства. По-точно - съхранено и представено е знанието за присъствие. Но е трудно да бъде открито като архивирано знание. Тази подчертана липса в текста освобождава поле за “спомняне”, за индивидуален постмодерен прочит на смисъла, а не на фактите - или, по-точно, на онези събития, които съществуващата идеологическа платформа определя като исторически значими. Останала е само Народната библиотека, подчертаваща/осигуряваща това отсъствие и антиподно свързана в текста с интернет, за да представи в пълнота проблематичността и постмодерната провокация към наследения от модерността силен респект към академизма чрез търсенето и “откриването” на годината.

Намирам това за изключително съществен елемент на текста, който би могъл да изведе анализа от възможния прочит на фактите като положени на плоскостта на политическото и даде възможност да се разчетат основанията, довели до тяхното маргинализиране в текста.

Тъй като така или иначе вече стана дума за интернет, ще продължа с една препратка - съществува сайт, наречен Postmodern History Map, авторката на който си е поставила за цел да организира “историята по нов начин” и има амбицията и желанието да направи това посредством участието на всеки един, който желае да се включи. Ще си позволя да цитирам: “Това е постмодерно, защото всеки може да съдейства и защото събитията могат да съдържат противоречиви разкази и информация. (Също като истинската (real) история!) Аз ще ги използвам (имат се предвид отделните разкази - б.м., А.В.) за моя online дневник, защото искам да разбера къде съм била, когато съм мислила или съм гледала нещо (извинете за натрапването). Но те имат и много други употреби...”¹ (Автор на идеята за този сайт е Сюзън, която определя себе си като “млад, беден и нахакан театрален режисьор от Ню Йорк”, използващ псевдоним futurebird, който по един или друг начин кореспондира с апликацията for(n)ever.)

Ако насложим идеите в двата текста - виртуалният и този на Георги Господинов - може да се направи извод, че “проектът 1968” е неосъществим практически, защото архивът, който може да се направи, вече съществува из “таваните” на разпръснатите множество единични гледни точки към миналото. Онези свидетелски единичности², чието постмодерно ценностно припознаване дава енергията за разрушаването на модерния проект за история и по този начин осигурява правото на онтогенетичен прочит на социалното минало, в което с оглед на собствената Аз-идентичност днес “нещата (от миналото - А. В.) не следват едно от друго и едното невинаги обяснява другото” (Господинов 2002). Казано иначе - самото съществуване на текста “1968 For(n)ever” обрича на несъществуване проекта на Архива.

От друга гледна точка обаче, може да се каже, че подобен проект има потенциала да бъде реализиран именно чрез и в провокацията на индивидуалното премисляне, което по думите на Рюзен, “синтезира опита и интерпретацията” на христоматизираното историческо знание.³ Във връзка с това, ще си позволя да остана още малко на вълната на интернет, за да представя още един интересен проект, чиято цел е колкото близка до по-горе представения, толкова и отдалечена⁴. Основната разлика е в институционалния му характер - няколко висши училища обединяват усилията си, за да реализират съвместна идея за проучване на “една от най-бурните години в историята на САЩ”. По тази причина акцентът е поставен върху отделните гледни точки към общностната история, към онези политически и социални събития, случили се през тази година, които са репери в историческия развой. Става дума за лични истории, които по един или друг начин имат референции към войната във Виетнам, борбата за граждански права, убийствата на Кенеди и Мартин Лутър Кинг, движенията за правата на жените. Авторите на проекта ги поставят като репери и в личностното, индивидуалното спомняне. По този начин те институционално жалонират личния спомен. Ако още веднъж се доверим на Рюзен, че “то (историческото мислене) най-малкото се подчинява на изследователското правило да извършва проверка на емпиричното съдържание на колективния спомен, съотнасяйки го с опита” (Рюзен 2001: 165), този проект като че ли е по-близък до онези тенденции в разбирането на историята, чиито традиции се коренят в “най-влиятелното направление в историческата наука на ХХ век”⁵, обединено около френското списание “Анали”.

Ако си позволявам паралели от подобен род, то е във връзка с това, че текстът “1968 For(n)ever” отключва една определено важна идея - става дума за “българската 1968-ма”, липсата на информация за която (особено видима при противопоставянето на онези 8 220 000 линкови единици, свидетелстващи за наличието на тази година в световната история) я прави нереална и дори призрачна. Определих въпроса като ключов, защото в проблематизирането на “призрачността” и “неслучването” на годината, се изразява постмодерният стремеж към формиране на идентичност посредством изграждане на комуникативна верига между миналия опит и настоящата му интерпретация. Интерпретация, която в случая се преплита с предизвикателството да се ревизира монолита на историята извън отхвърлената политическа призма за неговата интерпретация, която по един или друг начин е задавала жалоните при формирането на знанието за историята като част от личното минало. За да се осъществи това, текстът използва един твърде интересен похват - провокация на липсващата история посредством създаване на липсващ спомен.

Споменът е нещо, което, от друга страна, постига едновременно приближаване и отдалечаване на проекта “1968 For(n)ever” до и от останалите два - “Postmodern History Map” (чрез присъствието на няколко гледни точки за мухите) и “The Whole Word Was Watching: An Oral History of 1968” (чрез благодарностите за детайлизирането на спомена). Приближава го именно чрез антропологичната ценност на спомена (което маргинализира ролята и значимостта на историческите събития) - припозната от трите проекта - и го отдалечава пак чрез спомена, но чрез неговата същност. И докато в “The Whole Word Was Watching: An Oral History of 1968” се разкрива методологичната недостатъчност на науката история за разбирането на миналото и се диалогизира идеята за формиране на нова призма за разбиране на знанието за това минало, то и приближаването, и отдалечаването към същото това минало имат своята роля за изграждането на текста “1968 For(n)ever” като симптоматичен за постмодерната естетика.

Изграждането на спомена “1968 For(n)ever” носи цялата иронична компилативност от значещи и незначещи за “официалната” история на България събития, активизирани в текста чрез “питане за изгубеното”. Сред изгубеното от 60-те са и мухите, представени в самото начало, “естествено преписано” от “Естествен роман”. Те фокусират също толкова интерес върху себе си, колкото и онези неполучени отговори на личните и дори съкровени въпроси. Чрез подобна апликация на значещите и незначещите реалности интелектуалната игра допринася за изостряне на рефлекса към липсващата история, сблъсква този рефлекс с глобалните производители на идентификационни образи и го връща като колаж в полето на естетиката, но вече многократно иронично усилен, предлагайки интелектуална провокация към читателя. Един спомен, в който историчното губи своята векторна насоченост (а историята своята епистемологична самостоятелност) и се представя като едновременност от неедновременности, като конгломерат от интерконтекстуални взаимодействия.

1968 като възможност за идентичност

1968 година е една твърде бурна в социално и политическо отношение година в световен мащаб. Подобно клише лесно може да аргументира присъствието си с онези 8 200 000 интернет препратки, за които свидетелства текстът. Може да се аргументира и с онези личностни трансфигурации на историческите маркери, които дават основание на средния американец да каже: “Целият свят ни гледаше”. Не ми се ще да обсъждам дали това е точно така. Както се вижда от текста на Господинов, през 1968 година светът е имал доста полета, за да фиксира своя интерес. Подобна посока би могла да бъде благодатна почва за анализ на множество специалисти. За нуждите на настоящия текст обаче, ще се огранича до идентификационния заряд, който отсъствието на тази фраза в спомена, а не в текста “1968 For(n)ever”, носи.

От текста става ясно, че България от 1968 година не е гледала света. Или, по-точно, че го е гледала през черно-бялата политическа призма на телевизора “Опера”. Тогавашното черно-бяло гледане-не-гледане е също толкова възможност за идентичност сега, колкото и самото цветно гледане извън границите на България.

“И в този смисъл 1968-ма е нашата година. Завинаги нашата година. Важна тъкмо с отсъствието си, с неслучеността си по тези места.”

И още:

“1968-ма никога не се е случвала. Това е единствената съчинена, въобразена, преразказана, украсена отначало докрай година. Всички събития оттогава сочат единствено това. Ние, родените през 1968-ма, също.”

По-горе вече имах възможността да кажа, че споменът в текста е събитийно-компилативно изграден. Каза се също, че самият спомен е представен като изтеглен във времето акт на спомняне, а не като събитийно първолично свидетелство в сегашно време. През призмата на по-късното спомняне “мога да говоря в сегашно време” кодира в себе си преди всичко желанието и възможността за припознаване на събитийността от и след 1968 година. Има обаче една особеност - наративът за събитията употребява сегашно време, но не се стреми да излага събитията в тяхната причинно-следствена зависимост. Нещо повече - съществува едно постмодерно речево трансфигуриране на събитийния пространствено-времеви континиум, в който езикът на събитията там и тук се експонира сега, за да се представи полисемантичната (различна от черно-бялата) оптика на световъзприемане. Това подчинява текста на друга, различна от тази на събитийната обвързаност логика. Наред с това се проявява и още един симптом на постмодерно напрежение - посредством съзнателната личностна идентификация с отсъствието от българската политическа и социална случваемост се създава възможност за формиране на спомен, чиято насоченост е не толкова историческото минало⁶, колкото заявката за съществуване в настоящето и за активно участие в глобалното бъдеще. Тук отново се налага напомнянето, че “спомнящият си” е роден в същата тази година и по тази причина инвенциите, които сегашният прочит на миналото съдържа, се основават върху остойностяването на акта на раждането и на присъствието на собствената личност като част от историята. (В дълбинната си основа този момент се успоредява със заложената в проекта “Postmodern History Map” идея - Сюзън се извинява, че се натрапва в опита си да изгради карта от спомени за лична употреба, за да разбере случваемостите и сред тях да намери себе си.) Това присъствие е представено само като част от калейдоскопното апликиране на събитията и дава правото (и възможността) да се говори в сегашно време. От друга страна, маркерите на младежката крипто- (по онова време) култура (Бийтълс, "The Who", Ролинг Стоунс), двупланово противопоставени на културните и политическите събития, дублират този идентификационен заряд, който може да бъде извлечен от годината и който не допуска текстът да бъде предопределен от политически, национални и дори културни конституенти. Независимо че посланието на “Бийтълс” е разчетено късно. Изразеното знание за минали събития на текстово ниво се трансформира в познание за настоящето - експеримент с историческото минало, целящ постигане на промяна на действителността, посредством метаезикова деструктивна игра, която съзнателно изтласква дискурсивните предопределености⁷. Това изтласкване е твърде интересно, тъй като то успява да освободи текста от възможната контрафактологичност, по думите на Манковская (Манковская 2000: 167), на постмодерната естетика, която в посттоталитарната действителност предполага или дори се изразява в изкуствен автобиографизъм, базиран на подмяна на фактите в плана на художеството. (Такива текстове българската литература от последното десетилетие вече създаде.) И докато модерният проект за история (влязъл в употреба именно през 60-те години и в социалистическите идеологически схеми) се опитва да създаде културно-историческия компендиум на общностното въобразяване, по определението на Андерсън (Андерсън 1998), организирайки фактологията му по подходящ начин, то постмодерното деконструиране на монолита на историята изразява футуристичната насоченост на текста “1968 For(n)ever”, концентрирана в априорното отхвърляне на всяка възможност за травмиране на това бъдеще. Нещо, което създава съвсем различна от модерната, положена на разума, в някои свои измерения, прогресистка философия за легитимация на действителността. Текстът “1968 For(n)ever” е твърде наситен в това отношение: от една страна, се иронизират онези елементи на “общото” знание, които “спомнящият си” отхвърля да му бъдат приписани като негови идентификационни маркери, а от друга - компилирайки събития от различни културни пластове (политически, социално-битови, географски), представя онези елементи, които трасират пътя на собствения (изграден по-късно) спомен за миналото, без това да е израз на “(полу)отказ от генеалогия” - по израза на Златанов (Златанов 1996: 72). Не е и “илюзорен псевдоисторизъм”, ако употребим израз на Джеймисън (Джеймисън 1988: 15-28)⁸, тъй като обект на интерес е миналото, а не историческите факти, прочетени в тяхната причинно-следствена зависимост чрез историята. И доколкото изкуството притежава самостоятелна оптика за комуникация с действителността, то подобно отграничаване е необходимо на постмодерната естетика, за да се освободи от модерните модели на общностно (културно) идентифициране. (Оттук е липсата на усещането за значимост, която да провокира интереса на целия свят). Осъвместяването на събитията в единен текстови корпус в случая е представителен за личната гледна точка към цялото това минало, която да не допусне травмиране на идеята за собственото бъдеще и проектираната в него персонална деятелност. Собственото, тъй като “антиманифестът 1968” предполага единственост на гледната точка, резултат от едно постмодерно състояние на духа, което не само че не търси формиране на общностен стереотипен глас, уеднаквяващ множествеността и многообразието, а държи на ценностите именно в тяхната единичност, изразена в отношението към пространствено-времевите и събитийните ориентири на спомена. Казано иначе, всеки може да се съгласи или да не се съгласи - това не е от значение за спомена, тъй като той е само част от мозайката на миналото, единично свидетелство за начина на възприемането му и отношението на лицето към него. Признаването на множеството от единичности не е конформистка позиция, а е същностен елемент от постмодерния консенсус, положен върху зачитането на ценностите, а не върху тяхното степенуване или конвенционално амнезиране. “Постмодерният отговор на авангарда - пише Манковская - се заключава в признатата невъзможност да се унищожи миналото и в поканата за неговото иронично преосмисляне.” (Маньковская 2000: 50) Ако обобщението на Манковская, провокирано от конкретиката на романа на Умберто Еко “Името на розата” и изведено след това като общ извод, се прочете през инвенциите на текста “1968 For(n)ever)”, би могло да се добави, че в случая става дума не толкова за телеологична невъзможност, колкото за съзнателен поглед към миналото, в който иронията е не цел, а средство за неговото първолично (де)конструиране, възприемане и изразяване. Правото на такъв тип опериране се придобива по силата на раждането и се изразява в самото отношение към миналото, но не в неговата утвърденост като константа, а в многопластовата игра на езиковата променливост. В тази връзка търсенето на идентичност е представено не като травмиращ психологически процес, а като право, игра на постмодерното световъзприемане с възможностите, които дават преподрежданията на събитията от миналото, посредством настоящите реалности на езика и с оглед на възможните проекции за бъдещето. Идентичността е представена преди всичко като интелектуален интерес, като отношение на перманентно търсене и динамична ситуативна подвижност. Нещо повече, идентичността е превърната в езикова игра, а възможността за ословесяване е неин конструктивен ситуативен израз. Като илюстрация и може би аргументация на казаното, може да послужи прокарването на паралел между разглеждания текст и “Роден на 7-ми януари (Носталгиите ни)”, в който носталгията по опредметения (утробен) уют на миналото ще се наложи да се забрави след раждането⁹.

Реалност от втори тип

Отказът от идеологически прочит на 1968-ма година дава основание да се твърди, че “текстът 1968” не съществува. Наред с множеството възможности за илюстриране на казаното е и следното: “Не е ли време да се направи един каталог, опис, архив на българската 1968-ма, включващ документи, публикации, снимки, песни, литература, музика, всекидневни артефакти, кинопрегледи, лични истории на свидетели, джунджурии, ширпотреби и всичко, каквото се сетим (к.м., А.В.) от тази година”. Представена така, 68-ма е само част от общия текст на 60-те - тогава, когато е създадено хапчето антибебе и по причина на което 60-те не раждат нищо. Съществува обаче в текста “1968 For(n)ever”. Като отношение. Също толкова реално в своята динамичност и отдалеченост от история, астрономия и всякакъв род статистики и архивни единици, колкото те се опитват да установят фактологичната наличност и да засвидетелстват реалното съществуване на годината посредством философията на собствената си организация. Философия, различна от изповядваната след събитията от 1968 година във Франция: “Бъдете не единни, а множествени! Правете карти, а не снимки и рисунки!” (Дельоз и Гатари 1976: 73-74)¹⁰

Предвид множеството различия, които отделните нива на анализ биха разкрили, паралелът между “Експресионистично календарче за 1921” на Гео Милев и “Малко експресионистично календарче за 1968” (част от текста “1968 For(n)ever”) на Господинов е може би повече формален, отколкото естествено предположен. Различията са обаче, колкото и парадоксално да звучи, които при сравнение биха дали достатъчно информация за процесите в литературното поле и представляват интерес за изследване на модерното и постмодерното отношение към историята. Съзнавайки възможността за евентуално възражение, че текстът на Гео Милев не проблематизира конкретна историческа тема, бих искала да добавя, че разглеждам въпроса с оглед на философията на историята, които модерното и постмодерното съзнание изразяват.

Текстът на Гео Милев представя векторно движение от сътворение към апокалипсис, изразено със средствата на модерната поетика и естетика, важен елемент от които е “субективността, виждането за света като личен космос”¹¹. И докато в акта на сътворението могат да бъдат открити личните, интимни знаци на раждането на отделния човек, то краят на творбата съдържа недвусмислените знаци на множественото (само)унищожение. Независимо от положеността си върху календара, текстът извършва своеобразна интерпретация на библейското схващане за начало и край, тъй като не се движи по цикличността на календарна година (характерна за общностната организация в предмодерните времена) и не следва хронология на събития, а изразява личностното творческо възприемане на идеята за начало и край. В този случай Гео-Милевата интерпретация може да се възприеме като художествена рефлексия на идеята, развита в западноевропейското културно и социално пространство, за постоянен и траен прогрес. Същата онази идея на християнската идеология (представена в текста не като доминанта, а по-скоро като присъствена), която, ако използваме определението на Абрамс, отразява “историческия перспективизъм”, формирал такива възгледи за развитието на човечеството, които нямат близки паралели в културите, развиващи се извън юдео-християнската сфера на влияние”. (Абрамс 2003) Подобна телеологична философия може да бъде открита в изграждането на дълбинния пласт на поетиката на текста на експресионистичното календарче. Модерните рефлексии, които тази поетика реализира, се изразяват в особеното напрежение между инструментализирания разум, определящ за времето на модерността, и идеята за техницизирания прогрес, осъвместеното историческо средоточие на чийто сблъсък е човекът-Аз. От друга страна, в плана на естетиката, движението от сътворение към апокалипсис алегорично насища текста с експресивна изразност - рефлексия на вътрешното напрежение на търсещата душа. В смисъла на казаното "Експресионистично календарче за 1921" изразява лутанията на модерната личност в търсенето на истината за човешкото съществуване в динамичния и напрегнат свят на прогреса и техниката. Именно този прогрес, отхвърлил Бога, съдържа в себе си идеята за историята, но история, която се прави сега, история, в която се участва и нещо повече - която е неизбежна участ за оставения на себе си човек: “Ний градим барикади, ний копаем вал: между Вчера и Утре.” (Милев 1921) Историята и идеята за историческото присъствие е представена в съзвучие с моделите на модерното време за личностна идентификация.

Независимо от някои формални прилики с "Експресионистично календарче за 1921", отбелязването на които не би променило последващите изводи, текстът на Георги Господинов съдържа различни инвенции. Докато при Гео Милев липсва събитийна наситеност, то при Господинов събитията не липсват. Дори напротив - тяхното присъствие е необходимо, за да се разкрие цялото сложно полигенеалогично и многопластово идеологическо (в смисъла на културно) сблъскване (тогава) в опита да бъдат осъвместени (сега). Независимо от наличието на събития обаче, христоматията на историята, както вече стана дума, отсъства. Езиковата игра, изразена в съчетаването, а не в подмяната, на редица факти, изгражда текста като ориентиран в търсенето на ценностите и забавата от самото търсене, нетравмирана от идеята за окончателното откриване на всеобщите истини. Текстът “1968 For(n)ever” е достатъчно отворен в това отношение, за да предостави езиково поле за комуникация на малкото, незначителното и ежедневното, от които раждането и смъртта са само отделни части. Свободното движение по различни трасета, маркирани от събитийността на миналото оставя спомена отворен, оставя възможност за ново негово речево ситуиране. И докато в календарчето на Гео Милев историята се изразява чрез отношение към силата и героиката, то постмодерните симптоми рефлектират на естетическо ниво в “1968 For(n)ever” в търсене на смисъла в летенето на мухите, изразяващ единичния език на ежедневното, онова, чиято обреченост на изгубване е предположено, тъй като е вероятно да става дума за попарт проект на Анди Уорхол или за “суперпродукция на “Метро Голдуин Майер, Киностудия имени Горького, Френската, Чешката и Българската държавна кинематография”.

И това са само част от глобалните образи, чрез които текстът реализира полисемантична интелектуална игра с реалностите¹². В тяхната (на образите) символна означеност рефлектира друг тип реалност, различна от принудителното и естественото ежедневно живеене на културата, образите на която пречупват през собствената си призма елементите на бита, частния живот и социалната подреденост. Симптоматичният за постмодерната естетика интерес към двата типа образи - исторически означените и тези на тленното и ежедневното, припознава тяхната равноценност посредством знаковото им успоредяване, резултат от което е маргинализирането както на тогавашната действителност и нейната събитийна наситеност, така и на самите метанаративи на модерната история. По този начин, чрез спомена, текстът успява да конструира от фрагментите на миналото особена вътрешнотекстова реалност, достатъчно уникална в своята единична споеност, за да може да съ-съществува равностойно с множество други спомени.

Защото 60-те може би все още ни липсват.

Не толкова в библиотеките. В равноценността на днешните ни лични версии на спомена, а не в реставрацията на миналото.

21.05.2003

БЕЛЕЖКИ

1. Сайтът е създаден на 16.02.2001 и е на адрес: <http://www.halfbakery.com/idea/Postmodern_20History_20Map> (16.08.2003). [обратно]

2. По въпроса за един отложен проект на Стивън Спилбърг за създаване на визуална история, която да отхвърли каквото и да е опосредстване на връзките “свидетел-зрител”, както и теоретичните конструкти върху свидетелството като архив и като акт вж.: Артог 2001: 178-205. [обратно]

3. В подобни “борхесовски” проекти, но с акцент върху литературната христоматийност и каноничност авторът на “1968 For(n)ever” вече е участвал. Става дума за Българска христоматия. София, 1995 и Българска антология. Нашата поезия от Герова насам. Съст.: Г. Господинов, П. Дойнов, Й. Ефтимов, Б. Пенчев. София: Свободно поетическо общество, 1998. [обратно]

4. Имам предвид проекта The Whole Word Was Watching: An Oral History of 1968 (Целият свят гледаше: устна история на 1968) на South Kingstown High School и Brown University's Scholarly Technology Group, който се реализира през 1989 година. От 25.07.2002 проектът има следния електронен адрес <http://www.stg.brown.edu/projects/1968/> (15.05.2003). [обратно]

5. По-подробно по този въпрос вж.: Духът: 1997. [обратно]

6. Смятам, че в случая идеята на И. Знеполски по повод романа на Умберто Еко “Името на розата” е особено работеща за разбирането на текста “1968 For(n)ever)”. Самата идея се изразява в предложението да се “разчлени нивото на историческото повествование на два взаимно преплетени пласта: на реалното историческо време и на свързаните с това време идеологически ценности (к.а., И.З.)”. По-подробно по този въпрос вж.: Знеполски 1987: 30. [обратно]

7. Разсъждения в подобна посока дават допълнителни основания да се чете текстът преди всичко като художествен, проявяващ симптомите на постмодерната естетика. [обратно]

8. Цитирано по: Маньковская 2000: 196. Джеймисън изказва схващането, че постмодернизмът създава реално-иреален свят, в който културата се разтваря в политиката, икономиката и идеологията, което води до безчувственост в плана на художеството, до липса на отговорност и загуба на идентичност. [обратно]

9. Текстът е публикуван в: Господинов 1996: 37. [обратно]

10. Цитирано по: Маньковская 2000: 114. [обратно]

11. За особеностите на тенденциите в творчеството на Гео Милев и на поетиката на модернизма в по-широк план виж великолепното изследване на Димитрова 2001. [обратно]

12. Казаното кореспондира с мнението на Вълев, който по повод на “Естествен роман” пише: “Съвременните истински произведения на изкуството се правят с много наука, много култура, много нежност, много болка и още много други работи.” (Вълев 2003). [обратно]

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Абрамс 2003: Абрамс, М. Г. Апокалипсис: Тема и вариации. // Новое литературное обозрение. <http://nlo.magazine.ru/philosoph/inostr/16.html> (15.05. 2003).

Андерсън 1998: Андерсън, Бенедикт. Въобразените общности. София: Критика и хуманизъм, 1998.

Артог 2001: Артог, Франсоа. Свидетелят и историкът. // История. Разказ. Памет. Съст. и ред. И. Знеполски. София: Дом на науките за човека и обществото, 2001.

Вълев 2000: Вълев, Веселин. Изкуствена рецензия за един “Естествен роман”. // LiterNet, 2000, № 1, 20.01.2000. <https://liternet.bg/publish/vvylev/ggosp.htm> (20. 05. 2003).

Господинов 1996: Господинов, Георги. Мухи на 60-те. // Господинов, Георги. Черешата на един народ. София: Свободно поетическо общество, 1996. Също: Велкия, 1999, №4 <http://www.bulgaria.com/welkya/poetry/ggospodinov.html> (07.10.2003).

Господинов 2002: Господинов, Георги. Естествени истории. // ЛИК, 2002, № 8.

Господинов 2003: Господинов, Георги. 1968 For(n)ever // Култура, 2003, № 19 <http://www.online.bg/kultura/my_html/2274/1968.htm> (07.10.2003).

Дельоз и Гатари 1976: Deleuze, Gilles and Felix Guattari. Rhizome. Paris, 1976.

Джеймисън 1988: Jameson, Fredric. Postmodernism and Consumer Society. // Postmodernism and its Discontents. Theories, Practices. London; New York, 1988.

Димитрова 2001: Димитрова, Елка. Изгубената история. София: Боян Пенев, 2001.

Духът 1997: Духът на “Анали”. Съст. и предговор Л. Деянова. София: Критика и хуманизъм, 1997.

Златанов 1996: Златанов, Златомир. Обуржоазяване по български. // Златанов, Златомир. Езикът и неговата сянка. София: Свободно поетическо общество, 1996.

Знеполски 1987: Знеполски, Ивайло. Умберто Еко и уханието на розата. София: Наука и изкуство, 1987.

Маньковская 2000: Маньковская, Надежда. Эстетика постмодернизма. Санкт-Петербург: Алетейя, 2000.

Милев 1921: Милев, Гео. Експресионистично календарче. София, 1921.

Рюзен 2001: Рюзен, Йорн. Може ли вчерашният ден да стане по-добър? Върху преобразуването на миналото в история. // История. Разказ. Памет. Съст. и ред. И. Знеполски. София: Дом на науките за човека и обществото, 2001.

© Албена Вачева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.08.2003, № 8 (45)