ЕСТЕТИКА НА РЕПРЕЗЕНТАЦИОННИТЕ РАЗРИВИ

Албена Вачева

web

В началото искам да споделя едно наблюдение, което може да се окаже статистически трудно за верифициране и поради тази причина държа да подчертая субективния му характер. Става дума за парадоксално на пръв поглед идейно “отстъпление”, което демонстрира не просто усъмняване в категоричността на теоретичните категоризации, а показва противоположни по тип трансформации в тяхната структуроорганизираща логика. Имам предвид това, че автори, заявили себе си като изследователи на постмодерността, рязко правят завой в обратна посока и задълбочават своите изследвания върху модерността. Резултатите от това могат да се видят както в отделни студии и статии, така и в цели монографии. Тъй като в случая не статистиката е от първостепенно значение, ще си позволя да избегна изброяването на имена и заглавия и ще посоча конкретния факт, провокирал споделените дотук наблюдения.

Накратко - това е наскоро излязлата на български език книга на Фредрик Джеймисън “Единствена модерност. Есе върху онтологията на настоящето”. Изданието е осъществено от издателство “Критика и хуманизъм” (серия Етоси), преводът е на Капка Георгиева, редактори са Антоанета Колева и Константин Янакиев.

Употребата на темпорално маркирани показатели (“отстъпление” и “завой в обратна посока”), за идеите на Джеймисън¹ е всъщност своеобразна провокация, която може да бъде видяна като резултат от нерефлексивно наслагване на хронологично предположени периодизационни схеми, които по правило се прилагат при анализа на комплекс от процеси, пресрещнати в тяхното случване. И ако си позволявам това предизвикателство, то е за да очертая цялата сложност и нееднозначност на онази (по подразбиране установена) “времево” организирана верига предмодерност - модерност - постмодерност, с която се занимава “Единствена модерност”. (Държа да отбележа, че подобен тип периодизация крие в себе си риска да предизвика известни възражения. Най-малко от последователите на онова теоретично направление в хуманитарните и социалните науки, което отдава приоритет на пространствения пред хронологичния подход (Федърстоун, Лаш 2004: 11) в изследването и разбирането на същите тези процеси.)

Още в началото е важно да се обособи изводът, че независимо от настояването върху хронологията на процесите, Джеймисън не чете тяхното случване през еволюционистка изследователска призма. Схващането му, че отстраняването на периодизацията при анализирането на модерността води до неустановеност в обема на понятието, е в пряка кореспонденция с критическото му усъмняване в границите на периодите и в монолитността на самите периоди². (В онзи им вид, в които те са положени от предшестващите теоретични опити върху модерността.) Като основание на подхода си той извежда наблюдението, че разбирането на модерността е невъзможно, ако от него не последва възможност за разбиране на постмодерния разрив със същата тази модерност. Основното понятие е разрив, което, ако се приеме за изходна анализационна точка, би улеснило разчитането на онези “хронологични съмнения и дискриминации” (с. 79), чрез които процесите стават видими в пълнотата на реализацията си.

Онова, което може да се посочи като уединяващ семантичен идентификатор на модерността, в контекста на разсъжденията му, е капитализмът и стандартизацията, която се налага в социалната и културната организация на всяко едно отделно взето общество. Независимо от тази си убеденост обаче, Джеймисън отхвърля “всяко допускане, че има правилна употреба на думата, която трябва да бъде открита, концептуализирана и предложена” (с. 17). Като приема, че, въпреки множеството противоречия, затрудняващи категоричното дефиниране на същността на модерността, съществува единен унификатор, той влиза в дискусия с Хънтингтън, Гидънс и цяла плеяда изследователи, иронизирайки по фин начин схващанията им за наличието на множество модерности - теоретични визии, които целят да се отстрани доминиращата роля на т.нар. “англосаксонски модел”.

Ако предходните няколко изречения имаха за цел да изяснят на едро идеята, която е вложена в първата част на заглавието “единствена модерност”, то разговорът за неговата втора част, е разговор за припознатото от автора диалектическо единство, в което влизат две основополагащи за разбирането на модерността понятия - разрив и континуитет или съответните им, на друга плоскост, Различие и Идентичност.

Преди да стане дума за тяхната роля в анализа, ще споделя, че Джеймисън извежда четири максими на модерността, първата от които е: “не можем да не периодизираме [...], защото термините “модерно” и “модерност” винаги са натоварени с някаква периодизираща логика” (с. 34-35). Втората максима е, че модерността не е понятие, било то философско или някакво друго, а наративна категория. Категория, чието разбиране е обвързано с модерността и нейните постмодерни рефлексии, изразяващи се в парадоксалното формиране на наратив (или в “наративно възвръщане на потиснатото”), посредством отхвърлянето на наративността (с. 11). (Лиотар, твърди Джеймисън, в своята теория за края на големите наративи, също създава голям разказ.) В резултат на това постмодерността реализира “възобновяване на езика на по-старата модерност” (с. 12), именно чрез онези си опити, които показват “триумфа на Запада”.

Диалектическото единство между разрив и континуитет (или исторически период), за което стана дума, е по своята същност процес на непрекъснати трансформации, изразяващи се в преминавания от разрив към период и от период към разрив, което, в теоретичен план, отразява колебанието при възприемането на модерността - “като събитие”, от една страна, и като “културна логика на цял исторически период” (с. 39). И тук Джеймисън вижда ролята на модерността като наративна категория. Тя е своеобразен историзиран израз на рефлексията на собственото настояще към себе си; предполага неговата (историческа) отговорност “за дефиницията, която самото то дава на мисията си” (с. 32). Това превръща настоящето в период, доколкото, заемайки позиция спрямо миналото, то (настоящето) се обвързва с бъдещето; полага се в единен ред, като, посредством погледа от бъдещето, преподрежда както собствените си ценностни ориентири, така и тези на миналото³. Изхождайки от подобна позиция, става разбираемо твърдението на автора за повишения изследователски интерес към модерността, споделено тук във втора бележка. Независимо от силната аргументация, приложена в защита на тезата, е възможно да възникнат възражения доколко идеята за край на историята (в друга публикация Джеймисън прилага сходен методологически инструментариум, когато разсъждава и върху въпросите за край на теорията)⁴ доминира историзма на модерността, превръщайки се по този начин в неин голям и тотализиращ исторически наратив. Споделям тезата на автора, че модерният историзъм се опитва да създаде обобщаващ разказ на настоящето и миналото, свързвайки ги с идеята за технологичен прогрес и културен напредък, като по този начин ги проектира в бъдещето или ги разполага в различни отношения през идеята за бъдещето. Това, от своя страна, носи в себе си потенциала за идеологически прочит, йерархизиране и преподреждане на различни по тип факти, разположени по протежение на целия темпорално организиран ред: минало - настояще - бъдеще, като по този начин се формират различни по тип паралелни редове. Във връзка с това виждам възможност за дискусия именно в твърдението, че единствената логическа и практическа реализация от дискредитирането на т.нар. прометеевски идеологии (в социално-политически контекст; големи унификатори - според други автори - в плана на културата) се експонира в тотализиращата идея за край на историята. В този случай мисля, че по-точно би било да се говори не за историята, като предположила модерния историзъм в съществуващия му вид, а за историзъм, който, полагайки процесите в хронологичен ред, изгражда тотализиращата визия за край на историята. Става дума за онзи историзъм, който изгражда наративи, съдържащи в себе си ясно диференцирани идеологически инвенции, имащи претенцията да наложат своята (програмна) визия за бъдещето върху процесите на цялата епоха⁵.

В интерес на обективността, трябва да се отбележи, че изследването на Джеймисън е достатъчно коректно по отношение на току-що повдигнатия дискусионен въпрос. Работата е заредена с множество критически въпроси, в отговорите на които се съдържа теоретичната му мощ. Тези отговори са естествено изведени въз основа на последователното следване и придържане към избрания инструментариум⁶; аргументацията им, а не отрицанието на другите възможни прочити, изгражда основните тези по един диалогичен маниер, запазвайки отворено за дискусия цялото изследване.

С оглед на тезите, книгата дава основание да се твърди, че изследователските инвенции на автора създават една своеобразна метатеория за/на модерността, посредством подлагане на съмнение самото съществуване на теория за/на модерността, а не на отделно взет един или друг теоретичен прочит. Джеймисън твърди, че изведена в полето на теоретическите търсения, модерността представлява “уникален вид риторичен ефект, троп”. Троп, който наред с това, че провокира разрив (още с появяването си) с “предишните типове фигуралност”, понеже е самореференциален и дори перформативен, е и знак за собственото си съществуване. И още: “модерността като троп, сама е знак за модерността като такава” (с. 39). В тази парадигма нейният троп (при цялата условност на местоимението) е в пряка кореспонденция с тропа “за пръв път”, което е фигуративен израз на индивидуалността, докато тропът модерност е колективистична фигура. За пръв път е разрив без период, реорганизиращ “нашите възприятия около предпоставката за нов тип времева линия” (с. 40).

Наративът на модерността не може да бъде организиран около категориите на субективността; съзнанието и субективността са непредставими; възможно е единствено да се разказва за ситуации на модерността (с. 62).

Цитатът представлява третата от четирите максими на модерността. Формулирането й е предшествано от разсъждения върху възникването и развитието на отношенията между субект и обект, разгледани през призмата на cogito (Декарт) и основополагащата роля на cogito в разсъжденията на Хайдегер за репрезентацията. В наратива на Хайдегер за модерността Джеймисън разпознава два модуса: първият от тях е свързан с извеждането и трансформирането на една функция (които притежава която и да е вътрешно присъща за определена историческа епоха характеристика) в друга. В конкретиката на разсъжденията му върху Хайдегер тази функция е сигурността на спасението. Вторият модус на наратива на модерността е запазването на “остатъчните елементи, принадлежащи към по-старата система” (с. 56). Употребата на репрезентация в контекста на разсъжденията на Хайдегер дава основание на Джеймисън да сподели наблюдението, че в нейната дълбинна логика се съдържа “цял един (метафизичен) процес на реорганизиране на света и на създаване на нова категория битие под знака на епистемологията”, изразяваща се в “преподредба на субекта и обекта в характерно, познавателно отношение един към друг” (с. 57). Отношенията, в които влизат според картезианското cogito и, по-точно, според интерпретацията, която Хайдегеровата репрезентация, предполага, е свързана със схващането на Хайдегер, че глаголът cogitare трябва да се превежда като репрезентация. Изхождайки от немската дума Vorstellung (репрезентация), Джеймисън отбелязва, че двете й части означават “поставяне на нещо пред нас, ситуиране на предполагаемия обект по такъв начин, че той да бъде реорганизиран около факта, че е възприеман”. Важна е уговорката, че “обектът изобщо не е съществувал предварително в такава форма”. И още: това отношение не бива да се свежда до “моята идея за обекта, тъй като не съществува възприемащ субект” (с. 52). По този начин субектът, изведен в категория, е единствено възможен, ако бъде разкрит в отношенията му на взаимосвързаност със самия обект. Въз основа на тези разсъждения Джеймисън стига до извода, че теория за модерността, “формулирана посредством термините на субективността, не е приемлива” (с. 57) и трябва да се говори за ситуации на модерността, изразяващи онзи разрив, с оглед на историята, който всяко едно наративно разказване (освободено от предпоставянето между субект и обект) предполага.

Ако се приеме схващането на Джеймисън, може да се отиде и по-далеч в разсъжденията и да се каже, че именно наративът е, който носи в себе си информацията за отношенията, в които субектът и обектът се изграждат като категории; че наративът носи смисъла и значенията на тези отношения, а те не се определят от отношенията на субординация и противопоставяне между субекта и обекта. Разбирането за наратива като носещ знаците и съдържащ смисъла за/на тези отношения отпраща анализа към въпроса за текста и знаковата му обвързаност с историчния характер на контекста. В теоретичния си опит върху “постструктуралисткия марксизъм”, Бенет акцентира върху своеобразното обвързване на марксическите изследвания с идеалистическото разбиране за историята посредством опита текстът да се разглежда като отделен (text itself) и отбелязва парадоксалния характер на това обвързване. При анализа на Джеймисън подобна връзка също се забелязва - ударението, което се поставя върху наратива и “освобождаването му” от субекта и обекта като такива и тяхната историческата обвързаност, създава възможност за “отворено четене”, с оглед на знаковата му природа. (На този въпрос ще се върна по-подробно, когато стане дума за интерпретацията на модернизма; отбелязването му тук е само с цел изясняване методологията на изследването. Възползвайки се от вече отворените скоби, ще добавя, че понятието троп, споменато по-горе, е в пряка връзка с контекстуалните употреби на понятието наратив.)⁷

В по-широк план това “освобождаване” може да бъде отнесено и към теориите за модерността (като тази на Хайдегер например), чрез критиките към които Джеймисън разгражда тяхната тоталност⁸. Разглеждайки ги като наративи, той разпознава тези теории в конкретните им исторически измерения. По този начин той разкрива тяхното съ-участие в епистемологичната периодизация на процесите, което му позволява да ги определи като идеологически конструкти - доколкото задават ясно очертана историзирана перспектива на тези процеси.

В критиката на Хайдегеровото схващане за репрезентацията, Джеймисън извежда два основни разрива, довели до възможността за проявления на модерността. Първият е свързан с поставянето на началото на “метафизичния процес” (по Хайдегер), когато “усвояването и преобразуването на гръцкия опит от римската мисловност поставя началото на един специфичен вид модерност - модерност, пропита от дух на господство и довела до катастрофите на съвременната Западна история” (с. 65). Вторият разрив (картезиански) може да бъде отнесен към “възникването на епистемологичната картина на света”, спрямо която субектът и обектът са противопоставени по силата на овеществените отношения, предположили първия разрив - гръко-римския диалог, казано по-свободно.

Настоявайки на наративния характер на теориите за модерността, Джеймисън подлага на анализ разбирането (наратива) на Фуко за периодизацията, извеждайки от неговите разсъждения четири организиращи хронологичната последователност исторически момента - предмодерен (където си дават среща елементи от средновековието и Ренесанса), класически (момент на репрезентацията - ХVІІ и ХVІІІ в.), модерен (исторически - ХІХ-ХХ в.) и четвърти, на незнанието (представен в описание), “област на сенки и пророчества, област на езика и смъртта, обитаваща промеждутъците на модерността ни като нейно отрицание и отхвърляне” (с. 67).

Възгледът за възникването на понятието “човек” (“Преди края на ХVІІІ век човекът не съществуваше”), споделен от Фуко (1992: 413), дава основание на Джеймисън да акцентира върху неговото разбиране за репрезентация, според която субектът (самосъзнание) “става автентичен само ако приеме да бъде невъзможно отсъствие” (с. 77)⁹. Новата фигура на човека, твърди Фуко (1992: 435), се появява в резултат на “големия разрив, настъпил в съвременната епистема на границата между ХVІІІ и ХІХ век”, появява се пукнатина между емпиричното и трансценденталното (Джеймисън). Самият разрив се изразява в особената рефлексия, отразяваща обръщането на мисълта към немислимото и артикулацията й по отношение на него. В археологията на Фуко този разрив е основополагащ, защото категорично разграничава етап, в който става приложима възможността на “човека да мисли за себе си, да си зададе въпросите за съществуването” - нещо твърде различно от картезианската форма на рефлексия.

Самият Джеймисън обаче изразява несъгласие по отношение на опитите да се търсят най-ранните форми на проявление на тези разриви (както това прави археологията на хуманитарните науки на Фуко), като настоява, че тяхната значимост, с оглед на периодизацията, се проявява в диалектическото единство на съществуване на неедновременности в начините на производство. Единство, което, съгласявайки се с Леви-Строс, има структурно-системен характер. В този смисъл понятието за преход се схваща в контекста на разсъжденията на Балибар, а не на Фуко. (Фуко, твърди Джеймисън, разбира прехода като кардинален разрив, при който “новата система се изгражда върху руините на по-старата” (с. 83). “Рухването на предишния исторически момент е рамката за събитието” (с. 85).) Напротив, твърди авторът на “Единствена модерност”, всяка една система съдържа в себе си редица заложени противоречия - тя носи в себе си онова, което следва да бъде развито, и моментът на постигане на надмощие над предишните доминиращи форми изразява характера и степента на разрива в тази система. Както и броя на тези разриви. Именно те са, които изразяват същността на прехода, който пък на свой ред отразява преминаването от по-стария към по-нов начин на производство (по Балибар). Изводът, който категорично се налага, следвайки Джеймисън, е, че модерността е чисто и просто самият капитализъм¹⁰(с. 84).

Вече стана дума по-горе, че изследователският подход организира анализа по посока на схващането, че разбирането на модерността може да бъде осъществено само ако се съобрази и предложи една “всеобхватна репрезентация на модерното тук-и-сега”, след което да я пренесе върху миналото в нейната цялост и завършеност. В този смисъл е и четвъртата максима на модерността, която гласи:

Нито една теория за модерността не би имала смисъл днес, ако не е способна да се справи с хипотезата за един постмодерен разрив с модерното (с. 98).

За да мотивира и аргументира така оформилата се тетрада, Джеймисън задълбочава анализа, като поставя акцент върху онзи разрив, резултат от рационализацията (по Вебер), който предполага диференциацията в начините на производство и рефлектира в обществената организация. Разрушаването на традиционните форми на производство (в това число и занаятчийските), като последица от възникването на фабриките, води до “разхлабване” на връзката между частите” (с. 88) и предполага нов тип организация на самото производство. Планирането преминава в ръцете на мениджърите, докато работникът губи контрол върху целостта на продукта, върху последователността на процесите, довели до производството му¹¹. Параметрите на очерталия се период са предположени именно от този разрив - разривът, предопределил задълбочаващата се диференциация в обществения организъм. Като акцентира именно върху отделните разриви в периода, Джеймисън настоява, че в случая би било по-коректно да се говори за автономизация (а не за диференциация, която не предлага обединителна полева теория) - самостоятелни процеси, при които отделните части (тук и на културата и нейните артефакти) се “превръщат в нови самостоятелни цялости и тоталности от по-малък мащаб” (с. 95). Това отделяне засяга различните сфери на социалния живот; те придобиват известна независимост както една от друга, така и от една обща, “глобална и митична динамика” (с. 94)¹².

Постмодерността е сред основните категории в инструменталния апарат на Джеймисън. Именно тя, постмодерността, дава възможност периодът да бъде видян в неговата завършеност и оттук - да се анализират всички онези наративи за модерността, различаващи се от модерния такъв. Модерният наратив няма потенциала да предложи на изследователя инструментариума, чрез който да се анализира онова, което отрича същия този наратив. И ако за анти-модерното може да се каже, че е също модерно в самото му отхвърляне и съпротива на модерното (с. 68) (и по този начин изгражда определен тип характеристики на периода)¹³, то постмодерното е “етап на капитализма, който вече не е модерен по традиционните начини” (с. 97).

Модернизмът като художествено явление, неговата естетика и начин на възникване е във фокуса на изследователския интерес в “Модуси на прехода” и “Модернизмът като идеология”. Самото понятие (или само дума) модернизъм е ключово за разсъжденията на Джеймисън. Ако конкретизирам, онова, на което настоява авторът, е не “толкова практиката на различните художествени модернизми, колкото теоретизацията на тази практика” (с. 106). И, естествено, различните национални традиции и социоорганизиращи процеси, в които тези практики се реализират, което пък, на свой ред, дава възможност на Джеймисън да говори за модернизма като идеология. (Тук е мястото да се върна към началото на книгата, тъй като ми се струва необходимо споменаването на уточнението, което прави Джеймисън, а именно - че “всички жизнеспособни национални държави в съвременния свят отдавна са били “модерни” във всеки мислим смисъл на думата” (с. 13), а самата идеология - прескачайки напред в анализа - изгражда модерността като “понятие за другостта” (с. 213).

Три са основните фактори, които имат отношение към възникването на художествения модернизъм, твърди Джеймисън в съгласие с Пери Андерсън: началото на индустриализацията, конвенционализмът и академизмът на изящните изкуства и проявата на мащабни нови социални сили (наред с всеобщото политическо избирателно право, разрастването на профсъюзите и др.). Положен в подобно силово поле, модернизмът дава възможност да се заключи, че модерното съдържа не “обрат към вътрешното” или “субективизиране на действителността”, а по-скоро радикално преобразуване на един свят, “разтърсван от Утопични и всякакъв род пророчески импулси” (с. 140)¹⁴. И - още по-категорично - по своята същност модернистката субективност е алегория на преобразуването на самия свят. (Модернизмът, твърди по-нататък Джеймисън, е социален процес, който може да бъде разбран в историческата ситуация на модерността.) В този смисъл деперсонализацията (безспорно модерна) представлява трансфигурация на субективността и не може да бъде търсена единствено и само в полето на естетиката. (Теориите за и критическите изследвания на литературата, акцентирайки върху субективността в художествените текстове, досъграждат модернизма като идеология.)¹⁵

Абсолютът и универсалното са едни от ключовите термини в разсъжденията на Джеймисън за естетиката на модернизма, пряко свързани с въпроса за наратива при субект-обектните отношения и за взаимодействието между модерната социална секуларизация и религиозните доктрини в епохата на модерността. Религиите също подбуждат към деперсонализации - насочвайки енергията в терапевтични техники, от една страна, и в изграждане на църковни правила и институции, от друга. Абсолютът обаче, настоява Джеймисън, аргументирайки се с Т. Елиът, е визия за пълна социална трансформация (с. 168). Неговите социални измерения намират своята реализация в идеята за автономността на изкуството и спомагат изграждането на канона на модернизма. И това е изключително важно, доколкото предполага възможност за терминологично приплъзване - онова, което при високия модернизъм е израз на “разнообразни и неразбираеми Абсолюти”, при късните модернисти е подменено от “по-скромните и разбираеми автономности” (с. 211)¹⁶.

Оригинално в този контекст е ситуирането на понятието литературен канон - друг възлов термин, чиято употреба дава възможност на Джеймисън да предложи твърде интересен и дискусионен анализ. Канонът, разгледан като проект, не е нито ляв, нито десен, ако авторът позволи подобно разширено тълкуване в термините на съвременните дебати, а е абсолютен по своята идеологическа мотивация (употребата на абсолютен също е контекстно мотивирана) и по тази причина - исторически нетраен. (И ако си позволих да определя този въпрос като дискусионен, то е защото анализът не засяга в дълбочина отделните национални практики и свързаните с тях идеологически системи, предопределили принципите на формиране на канона. Самият анализ споделя схващането, че идеологическата теоретична основа на модернизма е американска по своя произход и е късно-модернистична (след 1945 г.). При все това, настоява изследователят, дори мнението му да бъде “основателно оспорвано” просто като едно (поредно) американско становище по този въпрос с аргумента, че всеки един капитализъм “е свръхдетерминиран по уникален начин от емпиричните своеобразия на националната култура” (с. 186), не може да се избегне наличието на онзи нов тип разрив в репрезентацията, който довежда до смяна на доминиращата до момента парадигма в отношенията в обществото и който е ценен в същността си на разрив. В този смисъл, опрян отново на възможностите на подхода, Джеймисън разглежда съдбата на високите (класически) модернисти не в зависимост от националната детерминираност на политическите проекти, а в зависимост от идеологията на укрупнените в политико-икономически план културни проекти. В контекста на това късните модерни изграждат различни наративи, които могат да бъдат обобщени в две посоки - идеологическа теоретизация на модерното (американска теория с възможност за разпознаване на западноевропейски елементи) и сталинистко отричане на високия модернизъм като буржоазен продукт)¹⁷.

Модернизмът се е случил, твърди Джеймисън, независимо от националните особености и той не трябва да бъде разбиран според критериите на онова колонизиращо (ако си позволя този термин) теоретично класифициране на обществата и културите, което модерността формира в резултат на (въз)действието на редица фактори. (В това число политически и научно-епистемологични.) В своята ранна, класическа фаза модернизмът е практическо осъществяване на разрив в обществените и културните системи, самият той е част от езика и естетиката на този разрив. Струва ми се, че този извод на Джеймисън би могъл да стане част от дискусиите за рефлексиите на идеологиите, подновени и в българското научно пространство. Имам предвид, че подобен анализаторски инструментариум е в състояние да даде един от възможните (без да е единствен) ключове за разбиране на парадоксалното припознаване/отричане от страна на “късните модерни” отсам “Желязната завеса” на структурно-организиращите механизми на канона на модернизма и изобщо на практиката на висока естетика.

Разговорът за/с книгата “Единствена модерност. Есе върху онтологията на настоящето” може да продължи дълго. Защото, от една страна, Джеймисън поставя проблеми, чието разрешаване не би могло да бъде (само)цел на какъвто и да е единствен критически прочит. Напротив - силата на изследването е и в поставянето на тези проблеми, и в начина, по който това се случва. От друга страна, книгата попада в критическа среда, която има изграден теоретичен вкус и анализаторски потенциал за адекватен дискусионен прочит, което всъщност би я предпазило от банализирането на прибързаното оценяване. Все пак, става дума за книга с въпроси.

БЕЛЕЖКИ

1. Известният като теоретик на постмодерността американски мислител Джеймисън (определящ се като марксист, който споделя възгледа за доминирането на политиката от икономиката) през 1991 година издава книгата си "Postmodernism, or the Cultural Logic of Late Capitalism", а единадесет години по-късно - "A Singular Modernity. Essay on the Ontology of the Present" (2002) ("Единствена модерност. Есе върху онтологията на настоящето", София: Критика и хуманизъм, 2005). Вж. повече по този въпрос у Панчева, Личева, Янакиева (2005: 434-444). [обратно]

2. Съживяването на термина модерност има за цел да върне в диалога на идеите визията за прогреса и бъдещето, за да се избегне онзи заплашващ политическите програми теоретичен проект, който съдържа в себе си идеята за "край на историята". Този "край на историята" Джеймисън разглежда като завършващ, обобщаващ продукт, резултат от дискредитирането на култа към технологиите и идеологиите на прогреса (усъмняването в които започва с войните в началото на ХХ в.); дискредитиране на всички т. нар. "прометеевски" идеологии (марксизъм и социализъм), както и на "Западните версии на модернизацията, дело на екологичното движение, някои видове феминизъм и на множество леви критики на индустриализацията" (с. 13). [обратно]

3. Схващането на Джеймисън, че появата на модерността е свързана с появата на историята или, както самият той уточнява, на историчността, му дава основание да говори за "елементи на модерност" при завладяването на Америките (с. 37), при все че се съгласява с "общоприетото" схващане за Френската революция като за начало на модерността. Като разсъждава върху взаимодействията между разрив и период, авторът използва понятието модерности, като припознава правото му на хронологично съществуване и отхвърля, както вече стана дума, пространствените му проявления. По този начин той говори за разриви/модерности, настъпващи една след друга (к.м. - А.В.): секуларизация и Ницшевата смърт на Бога; Веберовата рационализация във втория или бюрократичния/монополистичен стадий на индустриалния капитализъм; самият естетически модернизъм и овеществяването на езика и възникването на всякакви формални абстракции; Съветската революция (с. 37). Независимо че става дума за различни пространствени измерения на случването им, Джеймисън не ги разглежда с оглед на пространствеността им, а ги определя като "абсолютни разриви" в хронологичен порядък, изразяващи по-късното им (модерно) припознаване и пренаписване като начала на Западната модерност (с. 41). [обратно]

4. Повече по този въпрос вж. Джеймисън (2003). [обратно]

5. Тук може да се добави, че самият Джеймисън допуска, дори, по-категорично - предполага, прилагането на дискутиращ метода му прочит. Основание за подобно твърдение ми дава казаното от него, че "въздържането от прибягвания до модерността в анализите ни на настоящето - още повече в прогнозите ни за бъдещето - е безспорно ефективен начин да поставим под съмнение някои (идеологически) наративи на модерността" (с. 45). Важно е да се отбележи, че изследването проблематизира историзма и епистемлогичните норми, определили неговия характер. Идеята за Историята обаче присъства осезаемо и достатъчно аргументирано - период и разрив са понятия, които, усъмнявайки се в историзма, утвърждават в своята диалектика периодизацията. [обратно]

6. Диалектическият метод, твърди Джеймисън, тръгва от цялостите и едва след това пристъпва към частите (с. 91). [обратно]

7. За по-пълното разбиране на тази връзка, ще си позволя позоваването на изследването на Уайт, свързано с изясняването на историографията (и литературната критика) в по-широката рефлексия на наратива и "културното разбиране". Изводът, до който достига Уайт, е, че "историческите текстове са идеалното място за изследване на историческия реализъм, защото историците традиционно се опитват да представят самата реалност, а не фикционалния симулакрум". Освободен от субект-обектната обвързаност, и - по-точно - съдържащ смисъла на тези отношения, наративът, в контекста на разсъжденията на Уайт, дава възможност неговата знаковост да бъде интерпретирана чрез инструментариума на конкретния историческия контекст на четенето. Обвързвайки наратива с тропите, Джеймисън на свой ред схваща модерността (в това число и всички теории за/на модерността) като прочит - исторически по тип. Това е нов троп, твърди той, чиято наративна реализация е свидетелство за разрив с вече известните фигури; модерността като фигура представлява "пренаписване на съществуващите наративни парадигми" (с. 41). Четири са тропите, връщайки се отново при Уайт, които "притежават характеристики, способни да организират частите в цяло - метафора, метонимия, синекдоха и ирония". Доминантният троп (в определен период) е, който предопределя дискурсивните избори. Те, тропите не са законите на дискурса, те са конвенционалните модели в Западния дискурс, твърди Уайт. Премествайки акцента обратно върху разсъжденията на Джеймисън, може да се каже, че той разбира модерността в нейните хрнологични измерения през изследване на тропа "модерност" и неговите наративни проявления. Без да се позовава на класификацията на Уайт, авторът на "Единствена модерност", обособява идеологическите инвенции, които употребата на тропи в наративите предполага и съдържа. В тази връзка ще си позволя да посоча и въведеното понятие "дефамилиаризация", чрез която се обяснява процедурата на пренаписване на миналото. (Без да се опитвам да навлизам в нарочен анализ, само ще отбележа наличието на обяснителна бележка на понятието, която присъства в превода на български език и която сама по себе си предполага твърде интересна посока на разсъждения през посочения паралел с формалисткото по произход понятие отстраняване.). [обратно]

8. С оглед историята на идеите подобен опит не е първият. Постмодерното усъмняване в теоретическите жестове в областта както на хуманитарните, така и на социалните изследвания, датира своето начало отпреди 15-20 години. Самият Джеймисън също има заслуга за това - работата му Postmodernism, or, The Cultural Logic of Late Capitalism (1991), която включва и няколко по-ранни анализа, може да бъде припозната като един от първите по-мащабни опити върху "критическия дискурс на постмодернизма" (Инглиш 1991). [обратно]

9. Джеймисън определя това като проблем на "втората" модерност, която е резултат от възникването на човека и скъсването с хомологиите на "първата" модерност (модерността на простата репрезентация, която превежда света на научен език - в математически таблици и символи (по Фуко). [обратно]

10. В случая Джеймисън изхожда от схващането на Балибар, който, опирайки се на Маркс и Алтюсер, извежда именно "формите на преход са по необходимост сами по себе си форми на производството". В този смисъл преходът отразява преди всичко преобръщане на господството - доминиращите губят своята сила и отстъпват структуроорганизиращата си роля в социалните отношения. Тези процеси не са еволюционни, подчертава Джеймисън; промяната е само в това, че едната система взема надмощие над другата. Отношенията между тях не възникват в резултат на разрив, а по-скоро разривът е в резултат на тяхното едновременно съ-съществуване. [обратно]

11. В тази част на анализа Джеймисън фокусира вниманието си върху схващанията на Лукач с оглед кореспонденцията му с Веберовото разбиране за рационализация и, по-конкретно - с възможността да бъде приложено при анализиране на процеси в културата. Според него "Лукач набелязва очертанията на една "втора модерност" [...] и прибавя модерността на ситуацията на субекта [...] към модерността на рационализиращия процес" (с. 90). [обратно]

12. Тук Джеймисън прави критически прочит на идеята на Лукман, според когото диференциацията има три модуса, характерни за три типа общества. Най-ранна е сегментарната диференциация, следва я (на по-късен етап) стратификацията и последна (във времето на модерността) е функционалната диференциация. Интензитетът, с който протича диференциацията по отношение на отделните модуси, дава възможност на Джеймисън да настоява за въвеждане в употреба на понятието "автономизация", което много по-ясно показва онова модерно обособяване на полетата (в тоталности), при което те могат да бъдат анализирани, като се имат предвид техните собствени локални истории, прецеденти и традиции. [обратно]

13. Изкушавам се да спомена в този контекст и статията на Гьоран Тернборн "Пътища към/през модерността", която предполага интересно поле за дискусия. Джеймисън разглежда Хитлер, и по-специално Втората световна война, като колосален по мащабите си разрив, като "скандална процедура по пренаписване" и мощна "дефамилиаризация на неотдавнашното минало", докато Терборн схваща появата на фашизма като проект "който обхваща черти и на антимодерността, и на модерността" (Терборн 2004: 187). На друго място Джеймисън ще отбележи, че и нацизмът, и сталинизмът, при все че са свързани с висока степен на модернизация, слагат "край на модернизмите". [обратно]

14. Приемането на подобно твърдение предполага множество изследователски въпроси, засягащи същността и характера на художествеността в епохата на модерността. Като казвам това, имам предвид преди всичко прилагането на нов изследователски инструментариум при анализирането на естетиката на такива художествени системи (при цялата условност на термина), каквито са реализмът, авангардът и модернизмът. Самият Джеймисън също отделя специално внимание на този въпрос, като още в началото на неговото дискутиране директно атакува едно от втвърдените до клише (поне в българските литературни изследвания) схващания, че модернизмът възниква, за да отрече реализма (с. 127) и се утвърждава в съпротивата с него. Той настоява, че онова, което обединява и същевременно и в същата степен различава двата термина (независимо дали ще се приемат като категории или като понятия) е моделът на нововъведенията (с. 130), който се реализира при конструирането на типа наративи, които обозначават. Реализмът в епохата на модерността възниква не само "от неудовлетвореността от границите от реализмите, които са го предшествали, но - по-фундаментално - самият реализъм споделя онази динамика на нововъведенията, която определихме като уникална отличителна черта на модернизма" (с. 129). Двете системи обаче, подчертава авторът, не могат да бъдат свързани в един-единствен господстващ наратив (с. 130). Верен на избрания подход, Джеймисън извежда на преден план този достатъчно сложен въпрос, за да илюстрира, твърдението си, че не става дума за генеалогия и хронологична необратимост на модернизма, а за своеобразна "периодизираща категория" (с. 119), която, теоретично ситуирана като централна за периода, показва същността на модерните идеологически прочити. За някои аспекти на този проблем с оглед на други изследователски подходи вж. Кирова (2002) и библиографията при Вачева (2003). Авангардът, накратко, е онова, което прокарва новото, неоткритото, онова, което се аргументира с бъдещето. [обратно]

15. "Ако идеологията на модернизма е закъснял конструкт, неотговарящ на практиката на творците на изкуството и писателите от ХІХ и ХХ в., считани за образцово модерни, то тогава на чия практика отговаря тя?" е един от интересните и провокативни въпроси, които поставя изследването. Високият модернизъм (във вида си до Втората световна война) не успява да изгради теоретически своя идеология; идеологията се изгражда от творците и теоретиците по време на късния модернизъм (от 1945 до 1960 година, когато се поставя "край и точка на възвръщането към модернисткото увлечение" (с. 171). Разликата между двата типа модернисти е съществена и е пряко свързана с онази част от анализа, която третира въпроса за репрезентацията. "Високите модерни, твърди Джеймисън, са рефлектирали над или самоосъзнавали репрезентацията". В практиката си те позволяват на означаващия материал да демонстрира собствените си дилеми и вътрешни противоречия (с. 201); дилемите и противоречията на изразните средства, а не на обекта. Те са пазители на Абсолюта. (Употребата на понятието пазители е твърде спорна в подобен контекст, доколкото авторът не отчита в пълнота породилото се по отношение на религиозните парадигми напрежение.) Обратно - късните модернисти имат ясно изградено съзнание за принадлежност (към модернизма) и целенасочено моделират репрезентационния инструментариум, изразяващ се в "неспирно връщане към "изкуство за изкуството". Което, в контекста на изследването, е съграждане на идеология и от тук - на канон или, по-точно, на една естетическа рамка, която прави възможно говоренето за "висока" и "масова" култура, респ. литература. [обратно]

16. Вж. тук предишната бележка. [обратно]

17. Българската практика предполага илюстративен материал в тази посока - вж. например Аврамов (2003: 350-54). След пълното отрицание и заклеймяването му като упадъчно течение, постигнатата по-късно известна толерантност по отношение на модернизма дава възможност да се прояви късният модернизъм - днес познат повече като теория за класическия модернизъм, отколкото изследван в образците на своята художествена реализация. [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ

Аврамов 2003: Аврамов, Димитър. Българското изкуство и модернизмът. // Култура и критика. Ч. 3: Краят на модерността? Съст. А. Вачева, Г. Чобанов. Варна: LiterNet, 2003, с. 346-375.

Бенет 1990: Bennett, Tony.Texts in History: The Determinations of Readings and Their Texts. // Post-structuralism and the Question of History. Eds. D. Attridge, G. Bennington and R. Young. Cambridge University Press, 1990, рр. 63-81.

Вачева 2003: Вачева, Албена. Дискурси на модерността: опит за постмодерно разбиране. // Култура и критика. Ч. 3: Краят на модерността? Съст. А. Вачева, Г. Чобанов. Варна: LiterNet, 2003, с. 457-478.

Джеймисън 2003: Jameson, Fredric. Symptoms of Theory or Symptoms for Theory? // Critical Inquiry, 2003, V. 30, №2, Winter. Цит. по електронното издание (2003) <http://www.uchicago.edu/research/jnl-crit-inq/issues/v30/30n2.Jameson.html> (02.05.2005).

Инглиш 1991: English, Jim. Jameson’s Postmodernism. // Postmodern Culture, May 1991, V. 1, № 3. Електронна публикация (1991) <http://www.iath.virginia.edu/pmc/text-only/issue.591/review-2.591> (02.05.2005).

Кирова 2002: Кирова, Милена. Проблематичният реализъм. София: Просвета, 2002.

Панчева, Личева, Янакиева 2005: Панчева, Евгения, Личева, Амелия, Янакиева, Миряна. Теория на литературата. От Платон до постмодернизма. София: Колибри, 2005.

Тернборн 2004: Тернборн, Гьоран. Пътища към/през модерността. // Глобални модерности. Съст. М. Федърстоун, С. Лаш, Р. Робертсън. София: Критика и хуманизъм, 2004, с. 177-198.

Федърстоун, Лаш 2004: Федърстоун, Майк, Лаш, Скот. Глобализацията, модерността и пространствеността на социалната теория. Въведение. // Глобални модерности. Съст. М. Федърстоун, С. Лаш, Р. Робертсън. София: Критика и хуманизъм, 2004, с. 11-43.

Фуко 1992: Фуко, Мишел. Думите и нещата. София: Наука и изкуство, 1992.

© Албена Вачева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.05.2005, № 5 (66)

Други публикации:
Литературен вестник, № 15, 20.-26.04.2005, с. 9, 12-13.