ПРОЧИТИ НА ВРЕМЕТО

Албена Вачева

web

Още в самото начало искам да извиня "неканоничността" на настоящия текст. И да предупредя, че той не е в резултат нито от желание да оценявам, нито да изпълнявам колегиален дълг. Дълг приятен, но неоправдан с оглед академичния характер на разглежданото издание. Всичко това предопредели и основната ми цел - намеренията ми са в този отзив за книгата на Цветан Ракьовски да споделя свои идеи: начало, надявам се, на предстоящ разговор, провокиран от "Отвъд каноните".

Изпреварвайки "естествения" ход на изложението, ще кажа, че това е книга, която аз не успях да прочета извън контекста на времето - нито на това, в което са създадени текстовете, за които пише Ракьовски, нито на днешното - време на полифоничност и множественост на създадени през годините гледни точки. Защото "Отвъд каноните" е книга за собственото о-значаване на съществуването в българската литература. И защото "Отвъд каноните" предполага такъв тип прочит.

Два типа културна рефлексия са в основата на анализа, който предлага Цветан Ракьовски в изследването си - ритуалната реализация на символния културен код и неговата осъзната интерпретативност. Именно тук авторът вижда носталгиите на българската литература и през тази призма разглежда литературата като преоткрита традиция, а литературния текст - като обективация на осъзнатата интерпретативност. Затова литературните текстове от деветнадесети век могат да бъдат разглеждани и като установяване на нови традиции, с помощта на "множествеността на езикови модели, в които читателят се чувства уютно" (Ракьовски 2002: 11). По този начин вече писмените текстове концентрират в себе си и реализират идеята за универсалния пространствено-времеви континиум и я превеждат на езика на фиксираното пространство и време. Разгледани по този начин, текстовете, част от Високата българска литература, които Ракьовски анализира, са полета на ситуации на културно запаметяване на социално време и пространство. Това пък от своя страна води до "повествователно разноречие, в което езикът се колебае между етнографския и историческия почерци" (Ракьовски 2002: 73).

Идеята за анализиране на тип текстове, изграждащи голяма част от корпуса на Високата българска литература, включва разглежданото издание в започнатия от Александър Кьосев разговор за канона в българската литература. Или, ако трябва да конкретизирам, центрира вниманието върху онези културни механизми, които полагат и предполагат канонизацията в българската литература. А механизмите са извън нея, или поне не винаги са литературно-производни. Затова анализът осъществява задачата си посредством осветляване на контекстуалните зависимости на текстовете както с оглед на вътрешната ситуативна логика, така и с оглед на по-нататъшната текстова реализация във времето и културата. (Или нейната водеща идеологема.) Именно вътрешната ситуативна логика Ракьовски разглежда като разколебаваща или, по-точно - не приемаща канонизираното художество в неговите стилови и почеркови измерения. Това - от една страна. От друга, обаче, го превръща в канон. В Български канон. Без претенцията да даде пълно обяснение на тези процеси в българската литература, "Отвъд канона" акцентира върху породеното от различията напрежение между намерилия своите художествени корени и научна теоретичност в западноевропейските традиции канон и българският канон, търсещ своята собствена идентичност. Една идентичност, която Ракьовски разглежда и в светлината на отношенията "критика - художествен текст".

Разгърнат върху художествените измерения, анализът третира различията между възгледите за езика на художеството (критическите текстове) и реализацията на езика в самите текстове - литературата. Този вече институционализиран сблъсък, доколкото става дума за специализирани социокултурни реалии, е фактически второто поле, на което се реализират определените от Ракьовски като "носталгични" тематични и художествени литературни търсения. Заслугата за това авторът отдава на модернизационните процеси през деветнадесети век, които водят до "преобръщане на езика, като първо се преформатират неговите идеологии, неговите цели" (Ракьовски 2002: 155). Един процес, който, по внушение от други хуманитарни традиции, може да се определи като процес на стандартизация, резултат от националното предизвикателство към културните реалии, и от културните реалии към потребностите на изграждащата се нация. В тази сложна амалгама е важно да се отбележи, че авторът разграничава и два други паралелни процеса в тяхната едновременност - стремежът към "европеизация" на българската култура и процесът на търсене на собствена национална идентичност в наследената през времето културна програма. Препрочитайки Бицилли, ще видим, че това са тенденции, започнали през Възраждането (Бицилли 1940). Тяхната пълноценна реализация обаче се осъществява именно в периода на осъзнато разгръщане на идеята за национално и държавно строителство.

Литературното поле генерира смисли в тези процеси.

След това контекстно отклонение, оправдано от дискурсивния прочит, предложен в "Отвъд канона", ще си позволя още веднъж да се върна на текстовата поливалентност, която Цветан Ракьовски анализира с оглед структурните и функционалните взаимосвързаности. Още във въвеждащата част на работата авторът уточнява кои точно художествени текстове са обект на изследователския му интерес. Това, обобщено казано, са текстове, които "са своеобразни в позициите си към самите закони на литературността" (Ракьовски 2002: 7). Въпреки това обобщение, "Отвъд канона" не е аналитичен корпус от критически прочити, които реабилитират художествени текстове. Не е и поредният идеологически натоварен прочит. Запознаването на читателя в предварителен план с подхода и основните изводи, които са разгърнати и аргументирани на следващите страници, го предпазва (особено професионално изкушения от литературата) от подобни пред-полагания. За това спомага и секвенционалният анализ на дискурсивните полета, чрез които се извеждат на преден план зависимостите между художествеността на текстовете и културната предпоставеност на контекстите. Казаното е провокирано от интерпретативните техники на автора, довели го до логически обоснованото наблюдение, че "силуетите на специфичния топос, както и "шумът" на музиката или на цитирането, на четенето или отиграването на чужди текстове оразмеряват литературното поле през призмата на друга основа" (Ракьовски 2002: 8).

В заключение искам искрено да пожелая на "Отвъд каноните" много критични бележки. Заради многозвучието и заради професионализма. Заради възможността за отстояване на собствената авторска гледна точка в научните разговори за литература. И заради читателите, с които искам да споделя своята увереност за приятно и полезно изкарано време с книгата.

* За написването на текста е използвано и изследването на П. Бицилли - Увод в изучаването на новата и най-новата история (Опит за периодизация). Второ фототипно издание. София: Наука и изкуство, 1993.

© Албена Вачева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.04.2002, № 4 (29)

Други публикации:
Литературен вестник, бр. 9, 2002