Ангел Грънчаров

web

Ние съществуваме не на "празно място", а в някакъв смисъл и благодарение на унаследената традиция. Става дума за значимото в човешките опити за самопределение, разгръщащи се на почвата на неизчислимото множество от индивидуални раз-личности. В тези опити за търсене на човешкото и на значимото, субстанциалното за човека, не всичко е останало, а е бил "произведен" и много баласт, много излишна тежест и една подлежаща на отхвърляне обремененост. Утвърдило се е обаче и е останало единствено адекватното на живота за човека, съответстващото на неговата свобода, устойчивото, значимото, онова, "без което не може", необходимото за самостойната субективност. Човекът в традицията е сътворил дълбоко потребните условия на съществуването, достойно за човека, т.е. за това съществуване, което се синхронизира с естеството на живота за човека, с неговото неизразимо докрай тайнство. Не може да се мисли за съвременното съществуване на човека - в условията на създадените от него жизнени реалности, зачитащи индивидуалността и собствеността общности, свободен пазарен строй, непрекъснато разгръщащи се ред и законност, културни и духовни детерминанти на съществуването и пр. - извън традицията, която го прави възможно и така ефективно. Затова може да се каже, че светът за индивида не е друго освен светът на традицията, явяваща се по естеството си "законосъобразност" на неговата свобода или пък жизнеустойчивост на сътвореното и сътворяваното от човека.

На онези, които възприемат традицията като отрицание на самата възможност за "новаторство" - и затова тя им изглежда "консервативна сила", съпротивляваща се на новото! - вероятно е неясна същината както на традицията, така и на т.нар. новаторство; от друга страна, те, и това е съвсем сигурно, не са си... "изчистили сметките" със свободата, явяваща се същност на живота за човека. Но ако в традицията остава само значимото за живота и съгласуващото се със свободата, то тогава няма място за някакъв самонадеян "радикализъм", опитващ се - чрез рушенето на традиционното, т.е. на жизнено значимото, дори на субстанциалното за живота и свободата на човека - в крайна сметка да постави всяко нещо не на неговото място, т.е. да обърка съществуването, да "размъти" неговите извори. Светът, запознат най-пълно с последиците на най-яростния радикализъм в историята, с невижданите по-рано изстъпления на комунизма, вече с опасения гледа на всеки призив за "революционно новаторство", предлагащо коренни изменения на съществуването съобразно някакви кухи разсъдъчни предписания. Ако разберем естеството на историческата традиция на вековете, намираща се в дълбоко единение с опорите на съществуването, то едва тогава ще можем да се доближим и до пълноценно разбиране на всичко онова, което, макар и новост, може да обогатява съществуването на човека, а не да го ощетява или пък съсипва.

В наше време изпъкват предимствата на велики и непоклатими традиции, трасиращи, подобно на указателните камъни, пътя на човечеството към автентично преживяваната и действителната свобода. Става дума за ценности, придаващи смисъл на съществуването, опитващи се да го доближат до неговата автентичност и посилна за човека пълнота: доверие в способностите на човека да се справя сам, да проявява на свой риск и отговорност насочени към индивидуалния успех инициативи и предизвикателства, да бъде пълновластен господар и собственик на своите постижения, да зачита свободата и достойнството на "себеподобните". Човешките същества не бива да бъдат подлагани на груб външен контрол и лишавани от самостоятелност, те са длъжни да се съпротивляват на опитите да бъдат правени "еднакви" и "послушни", апатични и лишени от воля и т.н. Вижда се, че така разбраната традиция не слага прът в "колелото на развитието", а всестранно го насърчава и подкрепя, дори го прави действително в неговата необходимост и разумност, а също така цялостно го импулсира към "необозримите шансове на човека" (Ясперс). В този смисъл традицията не отнема свободата, а - сама бидейки квинтесенция на свободата - създава пространството на нейното пълноценно реализиране, формите на себепостигане на човека в измеренията на действителната свобода. Правилно разбраната традиция, съдържаща в себе си устояли на времето правила и стереотипи на живот, обичаи на добре устроения и подреден живот, не е бариера пред индивидуалната свобода; напротив, тя е нейна почва, "опорна точка", "лост", благодарение на който съвременното съществуване спонтанно и непринудено се хармонизира и възобновява в поривите му към "най-доброто" и "съвършеното", "ефикасното" и също така "разумното", дълбоко потребното и истински значимото. И ако животът, а също така и свободата сами по себе си са ценност, то традицията е тяхното органично допълнение, в което се концентрират единствено постиженията, способстващи за "разполагането" на индивидуалното съществуване в адекватни на самото него форми. Затова традицията е в пълния смисъл на думата човешко творение, което тъкмо поради това е пригодно и значимо за човека, обслужва неговите жизнени потребности. Ето защо отрицателите на традициите (оценявани от тях като "вехти", "стари" и дори "мухлясали"!) поради пълното си неразбиране се виждат принудени да чертаят планове за "нов човек", "нов свят", за някакво "общо дело" или пък за така безсмисленото, абсурдно "всеобщо щастие", за "нов морал" и пр. Затова на тях също им изглежда "идеал" не постигнатото от цивилизацията и културата, а варварството, в което всички били равни единствено в своето безсилие, а също и съвсем несвободни. Но здравият човек, изправен пред толкова възможности за перспективно съществуване в пределите на жизнени традиции, няма да се подведе и да се вслуша в подобни кухи схеми, чиято плоска разсъдъчност никога няма да улови тоталността на живота, неговото величаво богатство и възторжения трепет, пораждан от свободата в гърдите на открития към предизвикателствата на битието и затова изцяло отговорен пред съществуването си съвременен човек. Въплъщението на доктринерството, насочено срещу всички традиции и срещу самия живот - комунизмът - затова построи един античовешки свят, основан на лъжата, и затова той изпитваше такава дива злоба срещу истините, съхранявани от вековните традиции на човечеството.

Традиционно устоялият живот, разгръщащ се в пространството на все по-адекватно разбираната свобода, не може да бъде "заобикалян" или пък отричан в името на същата тази свобода без посягане на суверенността на индивида и правото му на сама себе си определяща жизнена инициатива. Всичко ново се откроява като такова именно в перспективата на традицията, то е подготвено от усилията на поколенията да се впишат най-ефективно в естествения строй на съществуването. Това означава, че новото не може да "зачертае" подготвилата го, дори извикалата го към живота традиция, а - доколкото то носи нещо значимо в себе си - по необходимост органично се съчетава с нея. Всичкото това е така, защото не е възможно да бъде "изобретено" неподозирано от миналите поколения и принципно различно съществуване, основано при това на коренно други предпоставки. Тези необходими предпоставки, на които се покои традицията, са винаги свобода, собственост, суверенни права на индивида, самоопределяне на човека, лична отговорност пред индивидуално овладявания живот, усещане за власт спрямо собственото бъдеще. И така, модерното не може да е коренна противоположност на обичайното и на традиционното по същия начин както новото не е пълно отрицание на старото, а органично го допълва и го издига на по-висока степен. Историята не може да бъде "натикана" в някаква разсъдъчна схема, представяна за "идеал" на съществуването и "пълно съвършенство". Историята по своето естество съответства на възможностите, които животът предлага на човека. Затова тя чрез традицията улавя и "задържа" само онези форми на живот, онези жизнеутвърждаващи правила и обичаи, които в своята постепенност все повече и повече приближават човека до живота, правят го адекватен на неговите изисквания, пречупени при това през призмата на свободата. Всъщност човекът има винаги пред себе си две алтернативи, две дилеми на свободата си. Първо, да живее съобразно дълбокото вътрешно естество на самия живот и чрез също така вътрешно присъщата му свобода и спонтанност (и тогава няма да му се струва, че "прави" и "гради" своя живот според схеми и разсъдъчно изобретени, външни на живота правила!). Или пък, като втора възможност, в една самозабравеност и самонадеяност да се заеме със "строителство" на живота според изобретени от бедния му разсъдък "принципи" и "закони", при което да започне да "произвежда" нездрави и фалшиви, изкуствени и безперспективни "новаторства", лишени от субстанциална значимост и автентичен смисъл. Първата възможност обозначава пътя на жизнеустойчивата традиция, определяна от автентично разбраната свобода, докато алтернативата й се свежда до разрушителния път на "революционния радикализъм" (игнориращ всички традиции и назрели възможности!), до гибелното следване на чистия произвол, който никога не е довел до нищо добро, напротив, пораждал е само злини, беди и убийствени за човещината волунтаристично-разсъдъчни проекти от типа на комунизма. Накратко казано, традицията е "приятел" на автентичния живот, пропит от човешкия усет за свобода, докато голото отрицание на традициите от страна на самонадеяния радикализъм неумолимо води до провал на човечността. Провал, определян винаги от дива ненавист спрямо живота, спрямо естествената удовлетвореност от него, спрямо благородните пориви за творчество и себедоказване и т.н., а също и насърчаван от някакво абсурдно преклонение пред вулгарния произвол и суетната несвобода.

Установихме, че традицията в своята цялост е резултат от "привързаността към живота" (Роджър Скрутън) на човешките същества, от пристрастеността им към свободата - бих си позволил да добавя. Традиционно става онова, което се основава на отношението към човека като към "цел сама по себе си" (самоценност), а извън традицията остава всичко, което се свежда до разглеждането на човека като "средство за постигането на всякакви цели". Традицията следователно е "душа" на все по-разрастващото се "царство на свободата", докато радикалната антитрадиционност се оказва израз на "отпадане" от това царство, симптом на болезнена конституция и проекция на изцяло варварски и нерафинирани инстинкти, които поради враждебността си към свободата нямат никакво бъдеще - и затова винаги са аномалия, рецидив, инцидент в субстанциално определения чрез свободата строй на човешкото битие. Такива отклонения от жизнеустойчивата традиция, изразяваща значимостта на чисто човешкото, тъкмо поради това са изцяло безперспективни. Те не могат да сътворят нещо ценно и съгласуващо се с традицията, техният ефект е напълно разрушителен, никога съзидателен, те не могат да формират своя култура и т.н. Затова отрицанието на традициите винаги се съпровожда от несъзнавано предложение да се поеме по "задънени улици" в развитието или пък да се върви в някакво "сляпо разклонение" на историческата човешка еволюция. Комунизмът е най-красноречивият пример за напълно обречен социален експеримент, който не можа да постигне нищо значимо, който затова произвеждаше само най-изродени форми на съществуване и съзнание. Възникването и развитието на комунизма не е нищо друго освен "културен и ценностен вакуум" или пък "екзистенциално безвремие", изпълнено единствено с невъобразими абсурди, ирационални ексцесии, дива ненавист спрямо живота, свободата, истината и човещината, с неописуеми страдания на милиони човешки същества и с невиждан преди това разгул на жестокостта, кухата разсъдъчност, наглата хитрост и колосалната, при това "войнстваща" простащина. Другояче казано, комунизмът с цялата си история показа единствено какво съществуването не трябва да бъде, как не трябва да се живее, доколко всичко може да бъде поставено "с краката нагоре" (любим израз на Маркс и Енгелс!), невъобразимо объркано, извратено, изкористено, изопачено и т.н. Ако има все пак нещо позитивно в историята и съдбата на комунизма, то е в това, че той показа чудовищния вид на един изцяло "антитрадиционен свят", абсурдността на "света-лагер" в неговата пълна "антитрадиционност", в неговата разсъдъчна и затова безжизнена радикалност. Затова и "новият човек" на комунизма се оказа карикатура, жалко подобие на човека, неговият "нов морал" не беше нищо друго освен оскърбление на всяко морално чувство и непоносимо лицемерие (виж "Моралния кодекс на строителя на комунизма" - най-наглата подигравка с човечността, която някога е била измислена!), а неговите "нов живот" и "нов свят" се оказаха точно въплъщение на "всички струпани накуп абсурди и издевателства", т.е. "свят" на непроницаемата тъма (свят все пак иде от светлина!).

Казаното дотук ни позволява да погледнем на традицията от една друга позиция: традицията е концентрация на общовалидното за всяка жизнена и здрава субективност. Изискващото се от свободата в нейната субстанциалност (непреодолима значимост) приема формата на традиционност или - когато се "утаи" в съзнанията - на един здрав консерватизъм, който не позволява на историческото битие на човека да излиза извън неговата стремяща се към автентичност и пълнота определеност. Въпреки цялата многоликост на човешкото битие, проявяващо се в строго индивидуални форми на съществуване (съществуване единствено на почвата на свободата!), въпреки неговата неизразима динамика и интензивност, поривите на човека към човешкото притежават и устойчивост в спонтанността си, която "уляга" като историческа и културна традиция. В този смисъл традицията е тъкмо общозначимото и общовалидното в световия поток от екзистенциални, културни, духовни и исторически факти, тя е непосредствената "свързаност" на феномените на човешкото битие, която нищо друго не може да замени. Примери за такива жизнени традиции, носещи в себе си несравними по значимостта си за човека ценности, са религиозната традиция (съхраняваща неизменния по значимостта си морален свят на човека, устремен към Висшето и Божественото), също традицията на постепенно изкристализиращия на основата на доказали ефективността си ценности и правила икономически опит на човечеството (със стоящите в основата му правни, политически и дори морални и пр. детерминанти), накрая общочовешки значимата традиция на все по-обогатяващата се духовна култура, обединяваща в себе си ценностите на изкуството, философията, науката и съпровождащата ги техника и технология. Тук, разбира се, няма да пропусна вечната екзистенциална даденост на семейството като свързваща индивидуалностите форма на конкретен "общностен живот", като сфера на "родствената раз-личност", даваща незаменим с нищо друго простор на (както и да смятат "модернистите", радикалните революционери на "остарялото и консервативно семейство"!) отговорната свобода и личностната "заедност". Вижда се, че изброените "разновидности" на традицията влизат в дълбоко органично единство, взаимно се проникват и са пронизани от все един и същ самоосъзнаващ се дух, от "цивилизационното тъждество" на свободната човечност. Отделните форми на традицията говорят все едно и също на различни езици, тяхната тема е тъкмо общовалидното за човешките същества, общочовешки значимото, субстанциалното за битието на свободата, нагледно проявяващо се като човек. Това е именно човекът като единство въпреки цялата си раз-личност, като "индивидуална общност" или пък като общност на богатата индивидуалност - във всеки един смисъл на тази дума.

Човекът е субективност, сама себе си определяща действителност, не знаеща покой активност. Човекът е свобода - с това е казано всичко. Но оттук следва, че всичко зависи и се свежда до това, как разбираме свободата си. Свободата, откъсната от историческите форми на традицията - които са тъкмо "изкристализирала" от опита свобода! - неминуемо се изражда в произвол, т.е. в пряката противоположност на свободата. Човек все пак може да прави всичко, но свободният, разбиращият свободата си индивид тъкмо затова няма да направи всичко, а само онова, което съкровено иска, което му е дълбоко потребно, което отговаря на естеството на живота. Тази спонтанно възникнала и все по-"заякчаваща" се самоопределеност на свободата е традицията. Тя е отговарящата и синхронизиращата се със свободната субективност "нормалност", която именно чрез субективната свобода достига до всяка "норма", до всяко "правило" или изискване. (Нали "правилното" е "нормално" - и обратното!) Това не значи, че индивидът е "прикован" към убийствени за самодейността му традиции - както на някои им се струва - но се изразява в това, че на почвата на традицията индивидът насочва самостоятелността си по посока на смисленото за живота и отговарящото на една все по-самоосъзнаваща се автентична свобода. Тъй като няма и не може да има свобода извън пространството на свободата, ограничавано от жизнени традиции, то не може да се смята, че "там, където властва традицията, там няма свобода". Работата се свежда значи до това, на какви традиции индивидът е склонен да се "подчини", а това от своя страна зависи от това, какъв е той самият, доколко е предан или разбира свободата. Такъв един вслушан в призива на традицията на свободата самоосъзнаващ се като автентично свободен индивид именно няма да се отклони от пътищата на свободата, т.е. никога няма да "кривне" по пътя на несвободата - ако пък го направи, тогава... "няма да е той самият", един вид ще е загубил тъкмо себе си. Излишно е да се подчертава, че по пътищата на свободата човек никога няма да загуби свободата си, нещо повече, само движейки се по тях той ще може някога истински да я намери. Това е краткото тълкуване на израза "общовалидност на човешкото", който си позволих да употребя.

Но нека да се спрем на един нов въпрос, който, изглежда, все повече се натрапва в съзнанието на непредубедения читател. Естествено е, ако един такъв опитващ се да вниква в същината на работата читател вече се пита: каква е тази "неистова" апология на традицията? Или пък, другояче казано, дали всяка традиция освен "светла и позитивна страна", няма и “тъмна, опака” страна? Дали пък не съществува "традиция на несвободата"? - може би така трябва да бъде преведен нашият въпрос?

Първо, трябва да се подчертае, че нетрадиционно не значи модерно; "нетрадиционното" е просто "нетрадиционно", т.е. излизащо извън дадена традиция, то обозначава противопоставеността на традиционното, опозицията на това последното. Нетрадиционното не съвпада с модерното (както на някои им се иска!), защото то може да представлява връщане към стереотипи, вече преодолени от традицията, да е израз на носталгия към "дотрадиционното", т.е. да е тъкмо "архаичност", закъсняла във времето, но въпреки това правеща последни опити да върне развитието в своя полза. Традицията в своето налагане е трябвало да преодолее чрез непрекъсната съпротива най-вече инертността на несвободата, от което следва, че непрекъснато откритата пред човека възможност да се поддаде на упоменатата инертност е почвата за зараждане на всяка "радикална антитрадиционност". Общо взето всичко възможно така или иначе вече е било поне в зародиша си, и значи нетрадиционността е само "възкръсване" или пък "ренесанс" на тенденции, които традицията и живият исторически опит са могли преди това мъчително да надмогнат, но сега им се налага наново да преодоляват. Подобни тенденции, съпротивляващи се и подкопаващи "стратегията на свободата" (явяваща се същност на разгръщащата се историческа традиция), действително могат да обособят "лошата традиция на... нетрадиционността", т.е. на неотказалата се от реванш "традиция на несвободата". По този начин традицията намира в лицето на враждебната й антитрадиционност на несвободата своя "контрапункт", силата, вечно намираща се в опозиция на онова шествие на свободата, което традицията олицетворява, "своето друго", "твърдия бряг", който историческата традиция, подобно на река, е трябвало бавно да подкопава в опитите си да се наложи. Нетрадиционността на несвободата обаче трябва да бъде схващана именно така, тъй като, както вече беше показано, всяка радикалност спрямо традиционното не може да роди значими и оставащи във времето ценности, тя поражда само "анти-ценности", голи отрицания на традиционното, които не могат да постигнат естествеността на живия исторически процес. Нетрадиционността затова не е друго, а поредица от "изблици", "инциденти", "ексцесии" и също аномалии, които традицията на свободата успява да преодолее или поне да потисне на основата на своята субстанциалност. Несвободата, явяваща се сърцевина на непримиримата нетрадиционност и особено на антитрадиционализма, не може поради отрицателността си (поради своя негативизъм!) и поради несубстанционалността си да роди нещо жизнено и значимо, те и затова само пречат, вредят и отклоняват (поне за известно време!) значимия исторически и културен процес на "вкореняване" на свободата в човешките сърца, души и съзнание. В този смисъл комунизмът като най-решителен изблик на радикална антитрадиционност показа пълната обреченост на тенденциите към несвобода, които историята винаги е съдържала. С провала си във всички насоки комунизмът най-сетне доказа безсмислеността на опитите за съкрушаване на екзистенциалната и историческа традиция, невъзможността на несвободата да породи нещо трайно и значимо, да си създаде "свой свят", свят, израснал върху неистовата вакханалия на античовешката без-жизненост на не-свободата. Но дали въпреки това несвободата (и тя е пълно отрицание: не-свобода!) претърпяла толкова кардинално поражение в лицето на тоталния провал на комунизма, завинаги се е отказала от опитите си поне за "частичен реванш" - този път в някакви други, "неразцъфнали досега в така пищни цветове" форми? Едва ли, битката на свободата и несвободата, арена на която е цялата човешка история, никога няма да приключи - както и смъртта никога няма да се предаде пред живота...

Ясно е, че утопиите от рода на комунизма - опитващи се да съблазняват хората с "абсолютните предимства" на несвободата - претърпяха действителен крах. Но тези утопии, които никога не са преставали да никнат - тъй като винаги са съществували хора, податливи на съблазните на несвободата и безотговорността - едва ли са стигнали до своя окончателен край. Факт е обаче - да се надяваме - че тази категория хора вече не е мнозинство, което има силата да се налага и да "подправя" по свой вкус историята. Тези хора, впрочем, сами не погрижили се за своята личност и раз-личност, обичат да се подчиняват на безличности като тях самите; мотивът за това е да не им се налага повече да се измъчват от съзерцаването на автентичния живот на пълноценно живеещите, от гледката на непоносимото за тях жизнено превъзходство на разбиращите и ползващите се от свободата си. Тази е екзистенциалната основа, която винаги ще ражда "самоотвержени привърженици" на несвободата, хора, за които свободният живот един вид не е по силите им - и затова те в безсилието си да променят нещо се отдават на т.н. съблазни на несвободата - без свобода наистина по-леко се живее, но за сметка на това не се живее достойно. Крахът на комунизма - който по естеството си е "апогей" на влечението към несвобода у непълноценно живеещите - е тежка плесница върху тези самоотвержени привърженици на... "сладката несвобода", върху тези яростни противници и врагове на толкова неизгодната им свобода. От тази наистина тежка плесница те едва ли скоро ще се съвземат, но това съвсем не означава, че този човешки тип "мигновено" ще се преобрази и по магически начин ще се... влюби в свободата. Затова и ние не можем да очакваме след краха на комунизма несметни тълпи, благославящи свободата, индивидуалната предприемчивост, пазарната икономика, либерализма, традиционните ценности на човечеството и пр. - ние и не забелязахме, нямахме щастието да видим такива тълпи в разгърналите се пред очите ни исторически събития, съпровождащи краха на бесовщината, наречена комунизъм.

Ако е вярно, че на утопиите са подрязани корените, то това съвсем не ни позволява да започнем да вярваме в нови утопии - само защото те били с обратен знак. Трябва да се примирим с това, че хората никога няма да станат равни или още по-малко пък "еднакви". От това следва, че никога няма да настъпи утопичната ера на "всеобщото щастие", в която хората вкупом да искат все едно и също нещо - да живеят според изискванията на "свободата като осъзната необходимост". Щом като несвободата не можа да си устрои "абсолютно солидарна държава" и някаква призрачна "общност на блажените", то за свободата това е съвсем невъзможно. Нещо повече, тъкмо според свободата "царството на абсолютно съгласните поданици" е и съвсем нежелано: възникването му е равносилно на унищожение на самата свобода. Човечеството не е доближило предела на ползване от великите предимства на свободата, хоризонтите на свободата (и тези на съпровождащата я винаги несвобода!) не са достигнати, те се отдалечават с... приближаването ни към тях - именно защото откриват безкрайни перспективи. Свободата не е друго, а образ на безкрайното, символ на неограничените шансове на човека да бъде себе си по най-добрия начин. Човешкото съвършенство е, изглежда, прекалено скучна работа, то в някакъв смисъл е непоносимо за живота - такъв, какъвто е той за човека. "Съвършеният", "стерилният" живот, бидейки само блян на разсъдъка, е несъвместим с естеството на живота, с неговата неизразимост, с неизчерпаемостта на мощните му потенции. В този смисъл ние не сме стигнали до състоянието "да уловим с ръка небето", безсмислено е да искаме това. Именно затова традиционните ценности са от такова естество, че не закриват, а само откриват хоризонтите пред съществуването, достойно за човека.

Така че наистина г-н Фукояма може да спи спокойно: историята не е дошла до своя край. Може да се прибави и това, че в някакъв смисъл историческото чувство подсказва, че историята като израз на човешката екзистенция в нейната страст по автентичното... едва сега започва, тя винаги е в началото; пътят пред "сега съществуващите" индивиди никога не е извървян, той само предстои. Животът е склонен да се възобновява, да започва отначало, вечно да се възвръща - обогатявайки се все повече и повече.

© Ангел Грънчаров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.08.2006, № 8 (81)